Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр. София, 05 февруари 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Т. Комов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 923/2020 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от повереника на частните обвинители Р. И. М., Ю. В. М. и И. В. М. срещу решение № 10266/30.07.2020г. на Софийски апелативен, постановено по внохд № 282/2020г. по описа на същия съд. В жалбата се релевират всички касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Оспорва се приложението на закона, довело до оправдаване на подсъдимия за част от нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които е бил предаден на съд и до прилагане на намалената отговорност по чл.343а от НК. Отправя се оплакване за несправедливост на наложеното наказание, както и заниженост на присъденото обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди. Иска се изменяване на атакуваното решение, с признаване на подсъдимия за виновен по първоначално предявеното му обвинение, увеличаване на наложеното му наказание и уважаване на предявените граждански искове до пълния им предявен размер. Претендират се и разноски пред касационната инстанция. В съдебно заседание на ВКС прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Частният обвинител Р. М., редовно уведомена, се явява лично. Частните обвинители Ю. М. и И. М., редовно уведомени не вземат лично участие в касационното производство. Всички - чрез повереника си - адв. Я., всички поддържат жалбата и молят да бъде уважена. Подсъдимият Т. Н. З., редовно уведомен, явява се лично. В съдебно заседание подсъдимия се представлява от упълномощения защитник адв. П., който моли жалбата на повереника на частните обвинители и граждански ищци да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, като провери правилността на обжалваното решение в пределите по чл. 347 от НПК, намери следното: С присъда № 4973/18.11.2019г., постановена по нохд № 214/2019г., Благоевградският окръжен съд признал подс. Т. Н. З. за виновен в това че на 16.08.2017г., около 16, 00ч. в [населено място], без да притежава свидетелство за правоспособност от категория Твк - М или свидетелство за професионална квалификация за работа с пътнотранспортна техника по реда на Наредба № 12/22.04.2009г. на МЗХГ, в нарушение на чл. 156 от ЗДвП, управлявайки МПС /самоходна машина за земни работи/- челен товарач - фадрома, без регистрационни табели, собственост на фирма „Биомаса” ЕООД от [населено място], представлявана от подс. З., което МПС не било регистрирано по надлежния ред и е техническо неизправно, в нарушение на правилата за движение по чл.5, ал.1, т.1, ал.2, т.1 и т.4, и ал.3, т.2; чл.20, ал.1; чл.25, ал.1; чл.37, ал.2; чл.139, ал.1, т.1; чл.140, ал.1 и ал.6 и чл.156 от ЗДвП; чл.10а, т.2 и т.4 и чл.13 от Закона за регистрация и контрол на земеделска и горска техника, предизвикал удар с насрещно движещия се мотоциклет „MZ ETZ 150” с рег. № Бл Б1320, с което по непредпазливост е причинил смъртта на В. И. М. с ЕГН [ЕГН]- престъпление по чл. 343, ал.3 , пр. 7, б. ”б”, пр. 1 във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК, като на подсъдимия З. при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание 3/три/ години лишаване от свобода. На осн. чл.66, ал.1 от НК съдът отложил изтърпяването на така наложеното наказание с 5/пет/ години изпитателен срок. Подсъдимият З. е осъден да заплати на тримата граждански ищци - Р. М., Ю. М. и И. М. сумите от по 100 000/сто хиляди/ лева - обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 19.08.2017г. до окончателното им изплащане, като до пълния предявен размер гражданските искове били отхвърлени като неоснователни. Съдът се произнесъл по разноските и по държавната такса върху уважените граждански искове. По протест на ОП - Благоевград, жалба на подсъдимия и жалба на частните обвинители и граждански ищци било образувано внохд № 282/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, приключило с постановяването на атакуваното пред ВКС решение. С него първоинстанционната присъда е изменена, като: - подсъдимият З. е оправдан по обвинението да е нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл.5, ал.1, т.1, ал.2, т.1 и т.4, и ал.3, т.2; чл.20, ал.1; чл. 25, ал.1; чл.37, ал.2; чл.140, ал.1 и ал.6 от ЗДвП. - деянието е преквалифицирано по привилегирования състав на чл.343а, ал.1, б.”г” от НК, тъй като след извършването му деецът е направил всичко зависещо от него, за да окаже помощ на пострадалия; -намалено е наложеното наказание „лишаване от свобода” от 3/три/ години на 2/две/години. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Апелативният съд е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е събрал допълнителни доказателства във връзка с поведението на подсъдимия след инцидента. На базата на извършения собствен анализ на събраната пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд доказателствена съвкупност, контролирания съд е приел от фактическа страна, че на инкриминираната дата подсъдимият управлявал нерегистрирана по надлежния ред самоходна машина за земни работи - челен товарач, която била техническа неизправна. Освен това, подсъдимият не притежавал и необходимата квалификация за управлението й, както и за работата с нея. При управлението й в [населено място], по прав участък с двупосочно движение, той предприел завой наляво, като в този момент двигателят на фадромата загаснал, машината станала неуправляема – подсъдимият загубил управление и поради неизправна спирачна система не могъл да спре, а фадромата продължила движението си по инерция по зададената траектория и навлязла в лявата пътна лента. По нея се движел пострадалият мотоциклетист В. М., който се опитал да премине вдясно на фадромата, но не могъл да избегне удара в нея. Мотоциклетистът се ударил в кофата в областта на корема, след което бил отхвърлен назад и наляво и паднал на тротоара. При пристигане на линейката на бърза помощ пострадалият бил в съзнание, контактен, оплаквал се от болки в корема, като за качването му в линейката с носилка помогнали както свидетели, така и подсъдимия. Подсъдимият последвал линейката до болницата, придружен от други лица, а там също помогнали за свалянето на носилката и пренасянето на М. до противошокова зала. На следващия ден, подсъдимият З., заедно със свои приятели и познати, участвал в кръводаряване за нуждите на лечението на пострадалия, който независимо от предприетите медицински мероприятия починал на 19.08.2017 година. При така приетото от фактическа страна, (което не се оспорва от жалбоподателите), развитите в касационната жалба доводи за нарушение на материалния закон, са неоснователни. На първо място, оплакването за неправилното приложението на намалената отговорност по чл. 343а от НК, не може да се сподели. Съобразно даденото тълкуване в Постановление № 1/1983 г. на ППлВС на понятието "направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия" следва да се приеме, че е налице оказване на такава помощ в настоящия случай. Наведените в касационната жалба съображения, че оказаната помощ от подсъдимия не е била достатъчна и своевременна, тъй като той бил оказал действия по подпомагане на пострадалия едва след пристигане на линейката, а преди това бездействал, не следва да обусловят отказ за прилагане на намалената отговорност. Известно е, че разрешаването на въпроса за приложението на привилегирования състав зависи от конкретната за всеки случай преценка относно възможностите на дееца, наличната обстановка и характера на извършените от него действия, които обективно и субективно следва да са насочени към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия. Паралелно с това, намалената отговорност е налице и тогава, когато виновният е оказал помощ на пострадалия заедно с други лица, както е в настоящия случай. В настоящия случай правилно въззивният съд е счел, че подсъдимият, съобразно с възможностите си, е предприел действия, които субективно и обективно са били насочени към спасяване живота на пострадалия, което е една от предпоставките за прилагане намалената отговорност по чл. 343 а от НК. Другата предпоставка е пострадалият да се е нуждаел от помощ, т. е. да е бил жив, независимо от степента на причинените му увреждания, също е налице. Ето защо съображенията за недостатъчен обем и ненавременност на оказаната помощ не са съобразени със закона и тълкуването, дадено в постановлението. Законосъобразна е и преценката на решаващия съд, че подсъдимият следва да бъде оправдан по обвинението, че, управлявайки моторното превозно средство, е причинил смъртта на пострадалия и в резултат на допуснати от него нарушения на чл. чл.5, ал.1, т.1, ал.2, т.1 и т.4 и ал.3, т.2; чл.20, ал.1, чл.25, ал.1, чл.37, ал.2, чл.140, ал.1 и ал.6 от ЗДвП. Обсъжданите норми са относими към различна категория задължения на подсъдимия, в качеството му на водач на МПС – общото правило да е внимателен и предпазлив, да не създава опасности и пречки за движението и да управлява технически изправно МПС; задължението за непрекъснат контрол над управляваното от него МПС; общото правило за безопасно извършване на маневра; специалното правило за извършване на маневра „завой наляво или надясно за навлизане в крайпътна територия….”; правилото по пътищата да се движат само моторни превозни средства, които са регистрирани, с поставени табели с регистрационен номер, а самоходните машини - да се движат по тази категория пътища само по изключение. Съдът е посочил като основания за частичното оправдаване на подсъдимия по посочените по-горе норми обстоятелството, че те или не са годни да станат причина за транспортно произшествие (тъй като не съдържат конкретно правило за поведение по пътя), или нарушението им от дееца е само формално или пък защото някои от нарушенията не се намират в причинна връзка с настъпилия тежък резултат. Пространно развитите в касационната жалба съображения за обективното осъществяване на обсъжданите нарушения на посочените по-горе правила за движение от подсъдимия не държи сметка, че за обективната съставомерност на престъпленията по транспорта, е необходимо не само да се установи нарушение на конкретно правило за движение по пътищата, но и пряката причинно - следствена връзка между допускането му и настъпилия съставомерен разултат. В настоящия случай, доколкото причината за възникване на произшествието се състои в това, че подсъдимият не само не е имал правоспособност да управлява самоходната машина, но я е управлявал, след като тя е била технически неизправна. Именно в резултат на тази неизправност, фадромата станала неуправляема – а оттам се налага заключението, че останалите нарушения, свързани с контрола над превозното средство, осъществяването на съответната маневра, се явяват производна, а не пряка причина за настъпване на транспортното произшествие, поради което правилно подсъдимият е бил оправдан по обвинението тежкия резултат да е настъпил като последица от допускането им. Верни и съответни на материалния закон са изводите на апелативния съд и по отношение на необходимостта от оправдаване на дееца за това да е нарушил и останалите правила за движение по пътищата, които съдържат общите постулати водачът да е внимателен и да извършва безопасно управление на превозното средство (чл.5, ал.1, ал.2, ал.3 от ЗДвП). Що се отнася до неизпълнение на задължението на водача да управлява моторно превозно средство, което е регистрирано и е с поставени регистрационни табели, същото е извън категорията правила за движение по пътищата, относими към безопасното и внимателно управление на МПС, поради което стои извън каузалния процес, довел до тежкия резултат. Обобщено, като е оправдал подсъдимия З. за посочените нарушения от ЗдВП, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, поради което жалбата на частните обвинители е неоснователна. Без основание са и развитите съображения за несправедливост на определеното на подс. З. "лишаване от свобода" и за отмяна на приложението на чл.66 от НК. Изцяло се споделят изводите на апелативния съд по отношение размера на отмерените на подс. З. основно наказание „лишаване от свобода” в размер на 2 години и кумулативно наказание в размер на три години. Въззивният съд е изложил достатъчно съображения за своята преценка за отмерения размер на наказанието лишаване от свобода и липсват основания да се счита, че е игнорирал което и да от обстоятелствата по чл. 54 от НК, задължаващи го да прецени точния размер на наказателна репресия спрямо подсъдимия. Правилно като смекчаващи обстоятелства са отчетени чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни, семейното положение и трудовата му ангажираност. Със самостоятелно значение е изразеното действително искрено съжаление и разкаяние за извършеното деяние, доколкото пострадалият е бил негов познат. Друг е въпросът, че оправдаването на подсъдимия за значителна част от нарушенията по ЗДвП, за които е бил обвинен, също са индикирали на необходимостта от намаляване на наказанието, както в крайна сметка правилно е постъпил въззивният съд. Развитото общо и пространно оплакване за несправедливост на наложеното наказание е без всякаква конкретика, а в някои части (напр. твърденията за безчувственост на подсъдимия към съдбата на пострадалия, които характеризирали подсъдимия като „личност, страдаща от морални дефицити”), е в очевидно разминаване със събрания доказателствен материал. Отделно от това недисциплинираността на водача е съобразена от решаващия съд като отегчаващо отговорността му обстоятелство съобразно действителната му тежест и значение. При липсата на каквото и да е друго отегчаващо отговорността на подсъдимия З. правилно въззивната инстанция е преценила, че за поправянето му не е наложително да му бъде наложена санкция в по-висок размер. Наказанието не е явно несправедливо и с оглед приложението на чл. 66 от НК. Още първата инстанция задълбочено е анализирала предпоставките за приложение института на условното осъждане, правилно заключавайки, че за поправянето и превъзпитанието на подс. З. не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание "лишаване от свобода". Известно е, че докато първите две предпоставки за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК (наложеното наказание "лишаване от свобода" да е до три години и подсъдимият да не е осъждан до момента на наказание "лишаване от свобода" за престъпление от общ характер ) са обективни, то третата (за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца да не се налага изтърпяването на наказанието), е свързана с преценка на спецификите на всеки конкретен случай и с особеностите на дееца. Затова акцентът на законодателя е върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение, без това обаче да елиминира необходимостта от преценка на постигането на генералната превенция. В настоящия случай, съдилищата са направили обоснована преценка, че и третата предпоставка е налице, за да се приложи условното осъждане спрямо подсъдимия. Той е с добри характеристични данни, за него не са събрани данни да е допускал груби нарушения на правилата за движения в период, близък до датата на деянието, демонстрирал е искрено разкаяние, ангажиран е с полагане на обществено-полезен труд. Правилната оценка на значението и на тежестта на всички тези обстоятелства определя, че за постигане на целта на индивидуалната превенция спрямо подс. З. и с приоритет неговото поправяне, не е необходимо наказанието "лишаване от свобода" да бъде изтърпяно. Обосновано инстанциите по фактите са приели, че целите на наказателната репресия успешно могат да се постигнат чрез определяне на максималния срок на изпитателен срок от 5 (пет) години, който сам по себе си също има своя възпиращ и възпитателен ефект. На последно място, доводите във връзка социалния отзвук на престъпленията по транспорта и необходимостта от институционална реакция за снижаване на тяхната тежест и ръст, не държат сметка за това, че преди всичко обществената опасност на деянието се определя от спецификите на конкретно извършеното престъпление, а определянето на наказанието не може да откъснато нито от преценката на обстоятелствата по чл. 54 от НК, нито от постигането на специалната превенция. С оглед изтъкнатото, ВКС не намери да е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, което да налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Липсва основание въззивният съдебен акт да бъде ревизиран и в гражданско-осъдителната му част. Аргументите в жалбата, макар и обемни, не се отличават с конкретно съдържание, а по същество представляват оценъчно и бланкетно оплакване за неотчетени в достатъчно степен страдания на жалбоподателите, които не са получили справедлив паричен еквивалент. Нито вида на родствената връзка между жертвата и гражданските ищци, нито нейното качествено съдържание са игнорирани от съдилищата, като настоящият съдебен състав не установи неправилна или превратна оценка на обстоятелствата, решаващи за определяне размера на дължимото обезщетение. Правилно Софийски апелативен съд е утвърдил заключението на окръжния съд, че справедливо обезщетение за всеки от жалбоподателите за претърпените от тях неимуществени вреди е в размер на 100 000 лева. Посоченият размер, определен с оглед критерия за справедливост, напълно съответства на константната съдебна практика на съдилищата в тази насока и е достатъчен да възмезди болките и страданията на гражданските ищци - съответно съпруга и дъщери от внезапната и неочакване загуба на техния близък (респ. съпруг и баща), които морални страдания те ще понасят в необозримо бъдеще. При отмерване на съответното дължимо обезщетение и двете предходни съдебни инстанции са взели предвид изживените като обем и интензивност морални страдания от ищците, предвид начина, по който са загубили своя близък съпруг и баща. Следователно – отчетени са неимуществените вреди (по време, съдържание, интензитет и прогноза), поради което въззивният съд се е съобразил с нормата на чл. 52 от ЗЗД и не може да бъде упрекнат в определяне на несправедливи обезщетения. На последно място, искането за присъждане на разноските е частично основателно. Пред касационния съд са представени 6 бр. договори за правна защита и съдействие с процесуален представител - адв. Я. при БлАК, както следва: 3 бр., всеки от които с уговорено възнаграждение в размер на по 1700 (хиляда и седемстотин) лева и с предмет – изготвяне на касационна жалба срещу въззивния съдебен акт и 3 бр. - с посочено възнаграждение от 1800лв. ( за частния обвинител и граждански ищец Р. М.), от 1700лв. (за частния обвинител и граждански ищец И. М.) и 1700лв. (за частния обвинител и граждански ищец Ю. М.). Иначе – претендират се общо разноски пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 10 300 (десет хиляди и триста) лева. Вярно е, че съгласно чл. 189, ал.3 от НПК признатият за виновен подсъдим дължи възстановяването на направените от частните обвинители и граждански ищци разноски, включително и относно адвокатското възнаграждение, в случаите когато те са направили съответното искане за присъждането им. В настоящия случай, разкъсването на оказаната правна помощ от процесуалния представител на жалбоподателите на отделни нейни елементи, съставляващи основното й съдържание, не държи сметка за конкуренцията на чл. 13 и чл. 15 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Друг е въпросът, че фактическото основание за присъждането на разноски за изготвяне на касационна жалба, произтича от изготвянето на един, а не на три процесуални документа от обсъжданата категория. С оглед изтъкнато и при съобразяване на критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждението да е „обосновано и справедливо”, т. е да е пропорционално на осъществената правна защита и съдействие, ВКС намери че подсъдимият следва да бъде осъден да заплати сумата от 5 200 (пет хиляди и двеста)лв. – разноски, направени от частните обвинители и граждански ищци за адвокатско възнаграждение и процесуално представителство пред касационната инстанция. С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС намери, че атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10266/30.07.2020г., постановено по внохд № 282/2020г. от Софийски апелативен съд. На осн. чл.189, ал. 3 от НПК осъжда Т. Н. З. да заплати на частните обвинители – Р. И. М., Ю. В. М. и И. В. М. сумата от 5 200 (пет хиляди и двеста) лева, представляваща направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред Върховния касационен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: