РЕШЕНИЕ № 232 София, 12. август 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на единадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 7488 по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 204/18.09.2013 на Сливенския окръжен съд по гр.д. № 348/2013, с което е отменено частично решение № 1090/15.01.2013 на Сливенския районен съд по гр.д. № 1528/2012, като е уважен предявеният иск за сумата 11.574,04 лева половината от погашенията по договор за заем за нужди на семейството по чл. 127, ал. 2 ЗЗД със законната лихва от предявяване на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и разноски по делото. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за значението на изявленията на страните и доказването на начина на разходване на средствата по заем за нужди на семейството и по материалноправния въпрос за действието на споразумението по имуществените отношения при прекратяването на брака и възможността някои имуществени отношения да останат неуредени или да бъдат уредени отделно. По поставения процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 36, ал. 2 СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. При оборването на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако получилият заема съпруг не заяви, за какво е разходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Когато солидарните длъжници не са съпрузи, получилият заема длъжник също трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не е съществувала или е останала неудовлетворена. Ако получилият заема длъжник не заяви, за какво е разходвана сумата, също следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения двамата не дължат по равно, а ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено – в равна полза на двамата. И в двата случая, ако получилият сумата длъжник заяви, как е разходвана сумата, създаде пречки за събирането на доказателства и след това промени становището си в хода на производството по делото, това негово процесуално поведение се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства. Това позволява на съда да приеме за доказани съответни факти. По поставения материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че при действието на СК от 1985 г. съдът можеше да не се произнесе по въпроса за вината при развод по взаимно съгласие или по иск за развод, само ако одобри споразумение между съпрузите, което урежда всички лични и имуществени отношения между тях във връзка със съществуването и прекратяването на брака (чл. 99, ал. 3 и чл. 101 СК/1985). При тази законова уредба споразумението можеше да бъде само всеобхватно – с одобряването на споразумението от съда всички лични и имуществени отношения между съпрузите във връзка със съществуването и прекратяването на брака се считаха уредени и повече не можеше да възникне правно релевантен спор за тяхното съдържание (никой от съпрузите не може да претендира преимуществен дял, трансформация на лично имущество и др.), като се поставяше въпросът за тълкуване на волята им в случай на пропуск да бъде уредено някое отношение, т.е. ако се намереше вещ, която не е включена в споразумението – тя оставаше в обикновена съсобственост при равни дялове. При действието на СК от 2009 г. страните могат да сключат споразумение относно някои от последиците на развода (чл. 49, ал. 4 СК/2009), поради което невключените в споразумението отношения остават неуредени и между страните може да възникне правнорелевантен спор за тяхното съдържание. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в брак от 26.07.2003 до 10.03.2011 г., прекратен по взаимно съгласие, като със споразумението са уредени упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката и местоживеенето на детето, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име на съпругата. На 26.06.2008 г. ищецът е получил в заем сумата 28.700 лева, която е разходвана за нужди на семейството, до прекратяването на брака е върна част от заема, а ищецът е погасил задължението по кредита чрез рефинансиране, като на 21.04.2011 г. се споразумял с банката към другите му задължения да бъде добавена главница 23.001.85 лева и лихви 146,23 лева или общо 23.148,08 лева. В споразумението при прекратяването на брака не са включени никакви имуществени отношения, част от тях са уредени по-късно, но няма доказателства страните да са се спогодили и по процесното отношение. По делото е доказано, че средствата по заема са разходвани за нужди на семейството, няма доказателства за разходването им вън от тези нужди, поради което ответницата е осъдена да плати половината от погасения кредит със законните последици. Правилно въззивният съд е приел, че е предявен иск за сумата 12.136,76 лева – половината от изплатеното от ищеца след прекратяването на брака в погашение на получен от него по време на брака заем, опуснат на него от [фирма] за сумата 28.700,00 лева, като ищецът твърди, че със сумата 19.000,00 лева се покриват задължения по стари кредити от банката, разходвани за нужди на семейството, а остатъкът също е разходван за нужди на семейството. Също правилно съдът е приел, че страните са солидарни длъжници по кредита в размер на 28.700,00 лева, който е получен от ищеца. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче съдът е приел, че в тежест на ответницата е да докаже разходването на суми извън нуждите на семейството и при липса на доказателства в тази насока следва да се приеме, че сумата от получения кредит е разходвана за нужди на семейството. По делото няма спор, че сумата по кредита е получена от ответника, а въззивният съд е приел за установено, че никакви задължения по стари кредити не са погасени с получената сума по процесния кредит (т.е. това твърдение на ищеца е опровергано от доказателствата по делото), както и че до прекратяването на брака страните не са били във фактическа раздяла. Също неправилно въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че ищецът не е заявил за какво е разходвана разликата на 19.000,00 до 28.700,00 лева. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че страните са били в брак от 26.07.2003 до 10.03.2011 г., прекратен по взаимно съгласие, като със споразумението са уредени упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката и местоживеенето на детето, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име на съпругата. На 26.06.2008 г. ищецът е получил по сключен от него договор за кредит с [фирма] сумата 28.700 лева, с която не са покрити задължения по стари кредити в размер на 19.000,00 лева. Ищецът не е заявил за какво е разходвана разликата над 19.000,00 до 28.700,00 лева. До прекратяването на брака е върна част от заема, а ищецът е погасил задължението по кредита чрез рефинансиране, като на 21.04.2011 г. се споразумял с друга банка към другите му задължения да бъде добавена главница 23.001,85 лева и лихви 146,23 лева или общо 23.148,08 лева – остатък от задължението по процесния кредит. Видно от изложеното в отношенията им с банката страните дължат солидарно връщането на получената сума по процесния договор за кредит, но във вътрешните им отношения ответницата не дължи връщане на никаква част от сумата, с която ищецът е погасил задължението по кредита, тъй като с получената сума по кредита не са покрити задължения по стари кредити в размер на 19.000,00 лева, а за останалата част от сумата ищецът не е заявил, за какво е разходвана, поради което следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. В отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила. На ответницата З. К. Я. следва да бъде присъдена сумата 3.111,44 лева разноски по делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 204/18.09.2013 на Сливенския окръжен съд по гр.д. № 348/2013 в уважителната част, както и в частта за разноските. ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Х. Й. от С. срещу З. К. Я. от С. искове за сумата 11.574,04 на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД със законните лихви на основание чл. 86 ЗЗД. ОСЪЖДА К. Х. Й. от С. да заплати на З. К. Я. от С. сумата 3.111,44 лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.