О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 53 гр. София, 16.02.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д.№ 3582/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу въззивно решение № 264518 от 07.07.2021г., постановено по в.гр.д.№ 4556/2020г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 5416 от 08.01.2020г. по гр.д. № 35832/2019г. на Софийския районен съд в частта, с която предявеният от Н. Д. А. против Столична община иск с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата от 4000 лв. до 11 000 лв. и вместо него е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата 7000 лв., представляваща обезщетение за причинени ѝ неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му части, с които искът е уважен за сумата 4000 лв., респ. отхвърлен до предявения частичен размер от 15 000 лв. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 30.11.2018г. около 19:00 часа ищцата се е придвижвала по десен тротоар на [улица]с посока на движение към [улица]в столичния[жк], като на около 500 м - 700 м от спирка на масовия градски транспорт „И. В.“ на автобусни линии № 74 и № 102, непосредствено срещу сграда под № 18 на същата улица, поради заледяване на настилката и наличие на непочистен сняг, се подхлъзнала и паднала на земята, вследствие на което получила травма на десен горен крайник - счупване на горен край на лакътна кост - закрито и разкъсно-охлузна рана на дясна длан. След посещение в спешен кабинет по ортопедия и травматология в УМБАЛСМ „Пирогов” ѝ е поставена гипсова шина. На 03.12.2018 г. ищцата отново е постъпила в същото лечебно заведение с болкова симптоматика, като ѝ е било извършено кръвно наместване на костните фрагменти и същите са стабилизирани с имплант. В периода от 30.07.2019г. до 02.08.2019г. е приета в МБАЛ „Св. П.“ за отстраняване на импланта и зашиване на сухожилието под триглавия мускул. Общо възстановителният период е продължил около 2 месеца и половина след първата операция и около 1 месец след втората. Най-интензивни болки и страдания е търпяла непосредствено след травмата до началото на лечебния процес, като след обработка на раната и шинирането болката е преминала в умерена с изостряния при опит за движение в лакътната става. След оперативното лечение болковото усещане е било умерено до затихване в края на втория месец. Не са налице усложнения в оздравителния процес или трайни последици от понесената травма, която не оказва влияние върху общото здравословно състояние на ищцата. Понастоящем е налице пълно възстановяване на функциите на лакътната става, с изключение на леки болки при прекомерно натоварване и лек дискомфорт при промяна на атмосферното налягане. Изложени са съображения, че тротоарът, на който е настъпил инцидентът, е собственост на общината, която съгласно § 1, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗДвП и чл. 31 ЗП има задължението за поддържането му, включително да осигурява снегопочистването и премахването на заледени участъци на тротоара, чрез свои служители или чрез наети фирми, което не е било изпълнено. За да завиши размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил установеното травматично увреждане, претърпените от ищцата две операции, периода на възстановяване от всяка от тях - 2 месеца и половина след първата и 1 месец след втората, интензитета на болките и страданията и битовия дискомфорт, както и търпения дискомфорт в резултат на фрактурата при промяна на атмосферното налягане като типично проявление на травмата. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата е прието за недоказано. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, когато отменя части от него; 2. Длъжен ли е въззивният съд при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди да посочи в конкретика точно кои факти и обстоятелства обуславят решаващия му извод и 3. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички релевирани от страните във въззивната жалба възражения, досежно прекомерност на обезщетението за неимуществени вреди, недоказаност на фактическия състав на иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, както и наличие на хипотеза на съпричиняване, като посочи точно въз основа на кои факти и обстоятелства приема едни твърдения за доказани и установени, а други – не. Ответната страна по жалбата Н. Д. А. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора правен въпрос е формулиран според неговите твърдения и не кореспондира на данните по делото, както и на съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение само относно приетия за установен фактически състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, като наред с това е изложил и самостоятелни мотиви в тази насока, както и такива, обосноваващи приетия от него за справедлив размер на обезщетението. Съдът е обсъдил и преценил доводите на страните и доказателствата по делото без изключение и е направил изводи относно фактите и обстоятелствата от съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението е 11 000 лв. Въззивното решение съответства и на установената съдебна практика -ППВС № 4/1968 г. и множество решения на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които следва да се отчитат от съда при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, като разликите в определените с тези решения размери на обезщетения се дължат на спецификата на всеки конкретен случай, а не на различно тълкуване и прилагане на закона. Според тази практика справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики (характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, личността на увредения, обществено – икономически условия и др.), които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В процесуален аспект следва да се преценят всички относими за увредата обстоятелства, което е сторил и въззивният съд. Последният въпрос също не е решен в противоречие с формираната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, според която решението трябва да съдържа мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, тъй като обжалваното въззивно решение отговаря на тези изисквания. Въззивният съд, в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК, изчерпателно е обсъдил доказателствения материал по делото и е изложил правни съображения, като е отговорил на изложените във въззивната жалба оплаквания. Самото несъгласие на касатора с извършената преценка на доказателствата и формираните въз основа на тях изводи на съда не означава, че решението е постановено в отклонение от установената практика. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които и не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация сумата 800 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвения отговор на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 264518 от 07.07.2021г., постановено по в.гр.д.№ 4556/2020 г. на Софийския градски съд. О с ъ ж д а Столична община да заплати на Н. Д. А. сумата 800 лв. /осемстотин лева/ разноски. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: