О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 269

гр. София, 07.04.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2983/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. У. чрез адв. П. срещу решение № 71/25.04.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Окръжен съд – Сливен.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) при Министерство на правосъдието (МП) чрез ст. юрк. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за недопустимост на касационната жалба с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, а възражението на ответника в обратната насока е неоснователно по съображения, изложени в определение № 29/22.01.2020 г. по настоящото дело.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 13/04.01.2019 г. по гр. д. № 4022/2018 г. на Районен съд - Сливен в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Г. У. против ГДИН при МП иск по чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. 2, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8 с ДВ, бр. 17/2003 г.) от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) - за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. - за разликата над присъдените 2 704. 46 лв. до претендираните 5 010 лв.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че претендираното право на обезщетение е възникнало при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започва да тече тригодишен давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. Установил е, че служебното правоотношение с ищцата е прекратено на 10.08.2015 г. и давността за вземането е изтекла на 10.08.2018 г., като преди тази дата – на 09.08.2018 г. е подадена исковата молба, поради което то не се е погасило по давност. Изтъкнато е, че в разглежданата хипотеза следвало да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на процесното правоотношение е било погасено по давност, но на друго основание. В тази връзка са изложени съображения, че за неуредените в специални закони въпроси се прилагали съответно разпоредбите на ЗДСл и в частност чл. 59а, ал. 1 ЗДСл (в сила от 01.03.2011 г.), с която е въведено правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не бил използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полагал, независимо от причините за това, правото на ползване се погасява по давност. Ето защо второинстанционният съд е приел, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на посочената разпоредба, а именно - 01.03.2011 г., двугодишния давностен срок не може да намери приложение, за разлика от правото на отпуск възникнало след въпросната дата, по отношение на което е приложим. С оглед на тези доводи инстанцията по същество е установила, че по спора във времево отношение се оформяли два периода. Първият процесен период е от 01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а вторият - от 01.03.2011 г. (01.01.2011г.) до 30.06.2014 г., по отношение именно на който следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 59а, ал.1 ЗДСл за двугодишната давност. Така претенцията за обезщетяване за периода от 2011 г. до 30.06.2014 г. е приета за неоснователна и отхвърлена като погасена по давност, след зачитане на направеното в този смисъл правопогасяващо възражение на ответната дирекция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:
1. „Могат ли да се погасяват по давност по общите правила на ЗЗД или по чл.176а КТ и чл. 59а ЗДСл, в сила от 01.03.2011 г., неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по ЗМВР - чл.229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8 с ДВ, бр. 17/2003г.) от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл.212, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), възникнали при действието на съответната нормативна уредба?“;
2. „Налице ли е празнота в специалния закон - ЗМВР, която да се допълни чрез правилата за субсидиарно приложение на общия закон (чл.176а КТ и чл. 59а ЗДСл) или чрез прилагането по аналогия на правото при наличието на специална правна регламентация на реда за ползване на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по ЗМВР в подзаконов акт, издаден от оправомощения министър по силата на изрично делегираща права специална правна норма - чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 2006 г. (отм.)?“
Съобразно постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК тези два въпроса могат да бъдат обобщени и конкретизирани от касационния съд, като се изведат в един правен въпрос за това приложима ли е разпоредбата на чл. 59а ЗДСл към правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и ако да - при какви условия предвид наличието на специална уредба по чл. 212, ал. 5 от закона за ползването му.
Твърди се, че по горния релевантен въпрос въззивното решение реализира отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 235/08.11.2016 г. по гр. д. № 2082/2016 г. на III г. о. и решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г. на IV г. о., с което се обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Според страната даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос противоречи и на възприетите тълкувания за характера на „основно право“ и „неотменимостта” на правото на платен годишен отпуск, дадени с решение № 12/2010 г. по к. д. № 15/2010 г. на Конституционния съд на РБ, както и с актове на Съда на ЕС по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО: решение от 29.11.2017 г. по дело С-214/16 и решение от 06.11.2018 г. по дело С-684/16 - основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Предвид на изложените по – горе решаващи мотиви на въззивната инстанция повдигнатият въпрос обуславя изхода на делото и осъществява обща предпоставка за допускане на касационен контрол. Налице е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК с оглед установеното противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава. Обоснованото приложно поле на визираното селективно основание, на което следва да се допусне касационното обжалване, прави ненужно произнасянето и по искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по същия въпрос – с оглед твърдяното отклонение на въззивното решение с Решение № 12/2010 г. по конст. д. № 15/2010 г. на КС на Република България и с цитираните решения на СЕС по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО.
В обобщение, касационен контрол ще следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 235/08.11.2016 г. по гр. д. № 2082/2016 г. на III г. о. и решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г. на IV г. о. по поставения въпрос.
Ищцата е освободена от задължение за внасяне на държавна такса.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71/25.04.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Окръжен съд – Сливен.
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.