Р Е Ш Е Н И Е № 138 гр. София, 31.10.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на десети юни две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 494 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК и е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец М. Ц. против въззивна присъда № 26/10.12.2015 г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав, постановена по ВНОХД № 519/2015 г. След постановено второ отменително решение на ВКС (№ 458/04.07.2015 г. по н. д. № 1216/2014 г., І н. о.) и проведено трето по ред въззивно производство, с атакуваната понастоящем присъда Софийският апелативен съд е отменил присъда на СГС, НО, по НОХД № 2095/2010 г., с която подсъдимата М. А. М. е била призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 143, ал. 3, пр. 10, вр. ал. 1 от НК. Вместо това е признал същата подсъдима за невиновна в това, за времето от 15.02.2007 г. до 30.01.2008 г., в [населено място], като Изп. директор на ...., да е принудила М. Ц. – териториален директор на ... на ... – [населено място], да извърши нещо противно на волята си – да подаде молба за напускане като териториален директор чрез подадено писмено предизвестие до Изпълнителния директор на .... с изх. № 202/30.01.2008 г. относно прекратяване на трудов договор, като употребила за това заплашване, че ако не подаде молба за напускане, ще бъде дисциплинарно уволнена, поради което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 143, ал. 3, пр. 10, вр. ал. 1 от НК. Отхвърлил е изцяло предявения от М. Ц. срещу подсъдимата граждански иск за обезщетяване на неимуществени вреди за сумата от 20 000 лв. Първоинстанционната присъда е била отменена и в частта относно възлагане на разноските в тежест на подсъдимата. В касационния протест и жалба, както и допълнения към тях, поддържани в с. з. пред ВКС, съответно от прокурора от ВКП и от поверениците на частния обвинител и граждански ищец (адв. П. и адв. А.), се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната оправдателна присъда и осъждане на подсъдимата по повдигнатото й обвинение, респ. и уважаване на предявения граждански иск в пълен размер. Подсъдимата М. лично и чрез защитника си (адв. В.), депозирал и писмено възражение, намира протеста и жалбата за неоснователни и моли въззивната оправдателна присъда да бъде оставена в сила. Същото становище заявява и в последната си дума. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационният протест и касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец са неоснователни. В касационния протест, а и в касационната жалба, доводите за допуснати процесуални нарушения са мотивирани с неправилна оценка на доказателствата при формиране на конкретни фактически изводи, имащи значение за съставомерността на деянието по чл. 143 от НК, което е довело и до незаконосъобразно оправдаване на подсъдимата. Според прокурора изводът, че подсъдимата М. не е отправила заплаха спрямо Ц. на срещата на 15.02.2007 г. не бил мотивиран, като въззивният съд само посочил, че това следва от показанията на св. Д., Х., Г., О. и К., без обаче да ги анализира. Отделно от това изобщо не обсъдил и показанията на св. Ц., а тези на св. Д. Л. и Н. К. неправилно отхвърлил. Твърди се, че съгласие за доброволно напускане на поста в ... на ... – С. не е било постигнато. Заплахата за уволнение е била мотивирана с политически причини, а не се дължи на несправяне с работата от страна на Ц.. Посоченият от съда аргумент, че това има връзка с освобождаването и последващото назначаване на нейния заместник – К. Д. под влияние на Д. Г., се отчита за несериозен. Оспорва се констатацията на въззивния съд, че обвинението било декларативно и при дефицит на фактите, касаещи телефонни обаждания със заплахи за уволнение и предприети проверки от ... за периода след 15.02.2007 г. Според държавното обвинение това не било част от изпълнителното деяние, но имало значение във връзка с начина и времето на упражняване на властническите правомощия на подсъдимата М. и изясняване на действителните й намерения и мотиви, обусловили поведението й. По този повод не били зачетени в пълнота и решенията на ВКС, в които са били изказани становища за относимост на извършеното към състава на чл. 143 от НК. В касационната жалба също се излагат възражения срещу фактическите констатации на въззивния съд, че М. само направила предложение за преместване, без да съобрази, че то е било придружено с ултиматум и заплаха, че ако не стори това, ще последва уволнение, а към този момент не е имало основание за това. Оспорва се и извода, че св. Ц. е приела предложението. Твърди се, че всъщност такова съгласие не е имало, а подаването на молбата за освобождаване от поста е било в резултат на продължителен натиск, осъществен в изпълнение на политическа поръчка. В тази връзка дисциплинарното производство е било реализация на предварителната заплаха и ответна реакция за подадения от Ц. сигнал до ВКП. С оглед изтъкнатите дотук възражения, държавното и частно обвинение поддържат, че М. е осъществила противоправно психическо въздействие върху Ц., осъществявайки своите правомощия чрез заплаха, което е довело до подаване на молба за напускане и затова следва да носи отговорност по повдигнатото й обвинение. В протеста се сочи като алтернатива и възможност за квалифициране на деянието като опит, ако се приеме, че липсва причинна връзка между отправената от М. заплаха и подаването на молбата близо година по-късно. Проверявайки изтъкнатите в касационния протест и жалба доводи, ВКС намира за нужно да отрази на първо място, че всички те са отражение на една видоизменена в хода на съдебния процес обвинителна теза за обстоятелствата, касаещи причинната връзка между противоправно поведение на подсъдимата М. спрямо св. Ц., описано в обвинителния акт (заплаха, изразена вербално на срещата на 15.02.2007 г., че ако не си подаде молба за напускане до 01.03.2007 г., ще я уволни дисциплинарно, която отправяла и в телефонни разговори в периода м. февруари 2007 г. – м. януари 2008 г.) и настъпилия съставомерен резултат – подаденото от Ц. предизвестие за напускане на 30.01.2008 г. Съответно, причинноследственият процес е осигуряван от продължаващ натиск за горепосочения период, осъществяван в неконкретизирани телефонни разговори. Доколкото обаче пъроинстанционният съд е приел, че телефонните обаждания са били преустановени към 21.03.2007 г. (когато св. Ц. подала жалба във ВКП), а тя е подала предизвестието близо година след сочените среща и разговори, и в търсене на причинна връзка между тези събития, обвинението е настоявало да се възприеме, че от значение за изхода на делото са и предприетите от М. действия по иницииране на проверки в ... на ... - С. и изготвяне на доклади, обслужващи бъдещото дисциплинарно производство спрямо Ц.. Тази теза частично е била споделена от ВКС в първото му отменително решение Вж. Решение № 22/16.05.2013 г. по н. д. № 2241/2012 г. на ВКС, ІІІ н. о., в което е било застъпено становището, че при установените към този момент факти за вербалната комуникация между подсъдимата М. и св. Ц. (предложение на М. за преместване и ултиматум, че ако Ц. не стори това ще бъде дисциплинарно уволнена, категоричен отказ от страна на последната да стори това, последващо настояване на М. за подаване на молба за преместване в срок до 01.03.2007 г.) е било необходимо изследване на въпроса, дали събитията след срещата на 15.02.2007 г. имат отношение към преценката за наличие или липса на непрекъсната причинноследствена връзка с резултата, като в този смисъл е указано да се проведе обсъждане на възможността за реализиране на деянието при условията на опит по чл. 18 от НК. При второто въззивно разглеждане и с оглед допълнително събрани по делото доказателства обаче въззивният съд е приел нови фактически положения (че М. само е направила предложение за преместване, като не е заплашвала Ц. с уволнение на срещата на 15.02.2007 г., тя се е съгласила да стори това до 01.03.2007 г., но не е спазила уговорката, а впоследствие телефонна комуникация между М. и Ц. не е била провеждана, респ. не са отправяни заплахи за уволнение), поради което и счел, че събитията, свързани с последващи проверки, доклади и започване на дисциплинарна процедура спрямо Ц., освен че не са инкриминирани в обвинителния акт, то и не обуславят изводи за неправомерност и причинна връзка на такова поведение с подаването на предизвестието от 30.01.2008 г. Това въззивно решение е било отново отменено от ВКС Вж. Решение № 458/04.06.2015 г. по н. д. № 1216/2014 г. на ВКС, І н. о., основно по съображения за неправилна оценка на показанията на св. Ц. и направения извод, че тя не е била словесно заплашвана, (което пък до този момент било приемано от инстанциите по същество), както и игнориране на събитията относно „подаването на жалба до ВКП, извикването й на 26.03.2007 г. за среща с цел прекратяване на трудовото й правоотношение, връчването на 26.09.2007 г. на писмо като част от дисциплинарно производство и други подобни”, които е отчетено, че имат значение за изясняването на причинната връзка. В тази насока е указано обсъждане на възможността за ангажиране на отговорност за опит в случай, че мотивът за напускане на Ц. е бил различен от този да е била принудена посредством заплахи за уволнение. В светлината на тази предистория на делото и направените понастоящем възражения, ВКС счита, че каквито и формулировки да се използват за развитието на събитията след 15.02.2007 г. и тяхното значение, няма как съдебните инстанции да се отклонят от действителното фактическо съдържание на обвинението, изложено в обвинителния акт, както по принцип е подходил въззивния съд, коментирайки липсата на факти за осъществени от подсъдимата действия в периода след 15.02.2007 г. (вж. л. 127 от ВНОХД № 519/2015 г. на САС). Съвсем очевидно е, че извън срещата, проведена в ... на ... в С. на 15.02.2007 г. (когато „...обв. М. й казала да подаде молба за напускане като териториален директор и да се премести на свободна длъжност като данъчен служител в ... на ... – В., в противен случай, ако не извърши това я заплашила с дисциплинарно уволнение”, а също и че „...й поставила ултиматум, че от 01.03.2007 г. трябва да се премести в [населено място]...”), както и телефонни обаждания, провеждани в периода м. февруари 2007 – януари 2008 г. (като „обвиняемата М. често се обаждала по тел. на Ц., като настоявала да напусне поста си... и да се премести като данъчен служител в ... на ... – В., в противен случай – ако не направи това, я заплашила, че ще я уволни дисциплинарно. При проведените разговори обв. М. не се съобразявала със становището и желанията на св. М. Ц., а само настоявала да подаде молба за напускане от длъжността, която заема...”), обвинителната власт не е посочвала никакви фактически данни за проверки, доклади и др. действия, инициирани от М., било то правомерно или не, които да информират за продължаващ натиск, вследствие на който Ц. да е взела противно на волята си решение да подаде предизвестие за напускане на 30.01.2008 г. При равни други условия такива факти биха способствали за очертаване на причинната връзка между първоначалната заплаха и последвалия резултат, респ. биха повлияли преценка дали тя е непрекъсната или прекъсната. При резултатните престъпления, каквото безспорно е принудата, причинната връзка и съответно фактите, които я обуславят, следва да са посочени от обвинението или да са изводими от съдържанието му, за да е възможно да се разгърне и съответната защитна линия. Като не е сторено това относно действия на М. по иницииране на проверки и дисциплинарно производство спрямо Ц. в периода след 15.02.2007 г., с основание въззивния съд е отчел този дефицит, като е отказал да ги обсъжда в детайли и да им придава онова значение (възприето от първата инстанция в насока злоупотреба с власт, каквото пък обвинение подсъдимата не е имала), което понастоящем се преформулира като свидетелства за действителните й намерения при срещата или пък като реализация на отправената тогава заплаха за уволнение. Всъщност, ВКС счита, че за да е изобщо възможно обсъждане на въпроса за причинната връзка при конкретното обвинение за принуда, то е изначално необходимо подсъдимата да е упражнила неправомерно психическо въздействие по отношение на Ц. (изразено чрез отправяне на заплахи за уволнение на срещата на 15.02.2007 г. и евентуално в телефонни разговори помежду им в периода м.февруари 2007 – м. януари 2008 г.) и вследствие на което тя, противно на волята си, да е подала предизвестие за напускане на 01.02.2008 г. Съвсем накратко и без да е нужно да се преповтарят мотивите на въззивната инстанция, от тях се разбира, че на срещата, проведена на 15.02.2007 г., на която е присъствала и св. М. Д., подсъдимата не е отправяла никакви заплахи за дисциплинарно уволнение, а само е предложила алтернатива на Ц. – да се премести във В. и тя се е съгласила да стори това. Прието е още, че такива заплахи не са отправяни и в последваща телефонна комуникация, провеждана лично между М. и Ц., като в тази връзка липсват доказателства, а и обвинението не е конкретизирано. Направено е уточнение, че причината за срещата на 15.02.2007 г. е свързана с взето управленско решение за освобождаване на Ц. и нейния заместник К. Д. от постовете им в ... на ... – С.. Предприемането на последващи проверки от Инспектората при ... на ..., изготвяне на доклади и стартирането на дисциплинарна процедура са последица от правомерно упражнени властнически правомощия след постъпване на доклада на Ц., но не и ответна реакция срещу подадения от нея сигнал във ВКП или израз на продължаващ натиск. Сравнението с мотивите на първата инстанция недвусмислено подсказва, че е налице различие във фактите, въз основа на които въззивният съд се е произнасял по правото. Основното и практически решаващо различие се свежда до това употребила ли е подсъдимата М. заплашителни реплики на срещата на 15.02.2007 г., както и провеждала ли е последващи телефонни разговори със св. Ц., продължавайки да я заплашва с дисциплинарно уволнение, ако не си подаде молба за преместване до 01.03.2007 г., което да довело до подаването на предизвестието от 30.01.2008 г. противно на действителната й воля. ВКС намира за основателно оплакването, заявено в протеста, а и в касационната жалба, че по въпроса, касаещ срещата на 15.02.2007 г., фактическите изводи на въззивния съд не са мотивирани. Те действително се основават на изброяване на една част от доказателствените източници, които явно не са обсъдени задълбочено и комплексно, като показанията на св. Ц. изобщо не са коментирани. Налице е и противоречие в мотивите, доколкото от една страна САС е приел, че няма основание „да преразглежда, интерпретира повторно и да внася корекции в основните, релевантни за правилното решаване на делото фактически положения”, установени от първата инстанция (на л. 125 от ВНОХД № 519/2015 г.), сред които безусловно са фактите, че М. е заплашвала Ц. с уволнение на срещата и в последващи разговори, а от друга страна практически е направил точно това (на л. 129 и 130). Тези процесуални нарушения по естеството си са съществени, но ВКС намира, че те могат да бъдат поправени при ползване на придадените му правомощия по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, сред които се включва възможността за надлежно обсъждане и оценка на доказателствените материали по оспорваните от държавното и частно обвинение въпроси, имащи значение за крайните изводи за съставомерността на деянието по чл. 143, ал. 1 от НК. По първия основен въпрос, дали подсъдимата Мургина е отправила заплашителни реплики, че ако Ц. не подаде молба за напускане до 01.03.2007 г., то ще я уволни дисциплинарно, ВКС намира, че доказателствена съвкупност е била явно противоречива. От мотивите на първата инстанция се разбира, че безкритичен кредит на доверие е отдаден на показанията на св. Ц. (депозирани пред съдебния състав при разпит в с. з. на 28.09.2010 г., л. 330 и сл., т. 1 от НОХД № 2095/2010 г. и инкорпорираните от ДП – разпит пред съдия от 17.04.2009 г. в частта относно пар. 1 на л. 9, както и в допълнителен разпит в с. з. на 24.01.2011 г., л. 786 и сл. от НОХД № 2095/2010 г., които са единствено ценимите в настоящото производство поради липсата на приобщаване на други в условията на непосредственост и състезателност при третото въззивно разглеждане, за което страните понастоящем не спорят). Те са били оценени като конкретни, логични, а и подкрепени от показанията на други свидетели и писмени материали. Не е отчетено и никакво основание за заинтересованост или крайна пристрастност. ВКС намира за нужно да отбележи обаче, че конкретно за съдържанието на разговора, респ. репликите за уволнение по време на срещата на 15.02.2007 г., относимите преки доказателства са се съдържали само в показанията на св. Ц., св. М. Д. и подсъдимата. Според последните две най – общо при срещата е било обсъждано преместване на Ц. в ТД на .... – В., както и техническото му оформяне, за което се изисквало тя да подаде молба за напускане на поста в С. и за последващо назначаване във В.. Различията в детайлите (според св. М. Д., че искането за преместване е произхождало от Ц., а според М., че тя й е предложила преместване) по никакъв начин не повлияват преценката за недостоверност на заявеното от тях относно основния предмет на обсъждане – преместването на Ц. с оглед запазването й като кадър на ... . Това се е наложило във връзка с изпълнение на взетото управленско решение за едновременното освобождаване както на Ц., така и на нейния заместник К. Д., от постовете им в ТД на ... - С., основно поради възникналите конфликти помежду им и отражението им върху атмосферата в дирекцията, за което св. О. е бил сигнализиран от политически фигури от БСП и Д.. Подсъдимата М. последователно е твърдяла, че тя е направила именно предложение за преместване, като е търсела и възможност за устройване на Ц. на подходящ пост в ... на ... – В., което напълно кореспондира с показанията както на св. Ц. в горепосочените разпити, така и с тези на св. Д., а косвено се потвърждава и от заявеното от св. Г. при разпита му пред последния въззивен съд. Както М., така и св. Д. не са сочили данни на Ц. да е поставян ултиматум, че ако не си подаде молбата за напускане до 01.03.2007 г., ще бъде дисциплинарно уволнена. Единствено св. Ц. е сочила това, но епизодично и твърде непоследователно – един път, съотнасяйки тези реплики най-общо към провеждани разговори между нея, М. и Д., твърдейки, че е имало такива и след 15.02.2007 г. (на л. 332 гърба и л. 333 гърба) и втори път след като са й били прочетени показанията от ДП (в които е заявила, че М. е била категорична, „че ако не си подам молба за напускане до 01.03., ще бъда дисциплинарно уволнена след проверка от инспектората” (л. 9, пар. 1, т. 6 от ДП)), които е потвърдила. В последвалия допълнителен разпит пред първата инстанция обаче, св. Ц. отново е твърдяла, че заплахите за уволнение са били по време на телефонните разговори, като на срещата на 15.02.2007 г. действително й е направено предложение да се премести и дори тя принципно се е съгласила, но при условие това да стане малко по-късно, евентуално през м. май, когато дъщеря й завърши училище, каквито данни е сочила и при първоначалния си разпит пред СГС. Изложеното дотук сочи, че показанията на св. Ц. относно репликите за дисциплинарно уволнение не са нито толкова ясни и конкретни, нито пък последователни, за да бъдат безрезервно кредитирани и поставяни в основата на осъдителна присъда, както е подходил първоинстанционния съд. ВКС намира, че именно поради това не могат да бъдат ценени в такава насока и показанията на св. К. в частта им, в която пресъздават казаното от св. Ц. за употребените реплики на 15.02.2007 г., още повече, че не се съвместяват и с изготвените от него писмени документи непосредствено след срещата, за които ще се спомене по-долу. Показанията на св. Н. К. или Д. Л. също не потвърждават употребата на инкриминираните заплащителни фрази. Последните двама най-общо повтарят споделеното им от Ц. в лични разговори, че й е търсена оставката и тя е била подложена на натиск да напусне. Изложеното от св. Ц. (за заплахи на уволнение при срещата, а и в последващи разговори, продължили до 21.03.2007 г., когато тя подала жалба във ВКП) трудно се съчетава и с писмените материали по делото. В подадената от нея жалба до ВКП (с изх. № 303/21-03.2007 г. на ..., резолирана на 27.03.2007 г. и входирана с вх. № 3956/28.03.2007 г. – л. 86, т. 1, отделен том 10 от ДП) са описани събитията на 15.02.2007 г. и след това, като е посочено, че М. и М. Д. са предложили на Ц. да се премести доброволно в .... на .... – В., като тя е отговорила, че и нейното желание е такова, защото семейството й е там. Ц. не била съгласна обаче в ... – С. да бъде оставян на работа заместника й К. Д.. По-нататък е записано, че впоследствие Ц. е била подложена на непрекъснат системен тормоз, най-често от М. Д., която предавала настояването на М., за подаване на молба за преместване. Тя самата й се била обадила на 15.03.2007 г. със заплахата, че ако до края на деня не си подаде молбата, ще бъде дисциплинарно уволнена. Съответно, изводимото от съдържанието на жалбата и разгледано в съвкупност с показанията на св. Ц., Д. и обясненията на М., недвусмислено индицира, че на срещата на 15.02.2007 г. заплахи за уволнение не са отправяни, като в следващите дни М. пряко не е комуникирала по телефон с Ц. (освен един месец по-късно - на 15.03.2007 г., за което липсва обективно потвърждение). В докладна от 16.02.2007 г. на св. К. до св. О. (на л. 23, т. 8 от ДП) също се описват данни за събитията от 15.02.2007 г., като и тук отново е посочено, че на Ц. е било предложено да напусне мястото си. В най-общ план същото се съдържа и в писмено становище на св. О. до тогавашния премиер С. по повод докладната на К.. Разглеждайки в съкупност всички горепосочени доказателствени източници, ВКС намира, че липсват сигурни и убедителни доказателства по време на срещата на 15.02.2007 г. подсъдимата М. да е отправила заплаха спрямо св. Ц., че ако не си подаде молба за напускане/преместване, то тя ще я уволни дисциплинарно. В този аспект приема, базирайки се както на показанията на св. Ц., така и на обясненията на подсъдимата, както и кореспондиращите данни в показанията на св. Д., а косвено и предвид показанията на св. Г., че на тази среща й е било предложено да се премести на друга свободна длъжност в ... на ... – В., като за целта подаде молба за напускане на поста в ... – С. до 01.03.2007 г. Формално Ц. се е съгласила да направи това, но при условие фактическото преместване да е от м. май, за да може дъщеря й да завърши училище. Доказателствената основа не предпоставя и сигурен извод, че след срещата на 15.02.2007 г. подсъдимата М. лично е отправяла заплахи за уволнение спрямо Ц. в телефонна комуникация. В обвинителния акт е посочен като период м. февруари 2007 г. – януари 2008 г., като в тази връзка с основание въззивният съд е коментирал, че липсва каквато и да е конкретика, която да позволява да се организира защита. Тя не би могла да бъде адекватна и ефективна, тъй като възможностите за проверка на показанията на св. Ц., (вкл. за обаждания, продължили до подаването на жалбата й във ВКП на 21.03.2007 г., след което спрели) понастоящем са безвъзвратно пропуснати, а на ДП няма събирани никакви доказателства, които да потвърждават дори факта за осъществявани изходящи/входящи обаждания между двете. Индициите за прилагани СРС по отношение на М. след подаване на жалбата с нищо не допринасят за изясняване на въпроса, тъй като резултати по тях няма. Единствените потвърдени факти за телефонна комуникация след срещата на 15.02.2007 г. са между св. М. Д. и св. Ц., в какъвто аспект са показанията и на двете, но с различието за тяхното съдържание, което освен че не може да бъде проверено, то няма и отношение към повдигнатото на подсъдимата М. обвинение за лично отправяне на заплахи, а не опосредено чрез св. Д. Оттук насетне ВКС намира, че след като твърденията в обвинителния акт за осъществено неправомерно въздействие от страна на подсъдимата М. (посредством заплахи за уволнение, реализирани на срещата на 15.02.2007 г. и евентуално в телефонни обаждания до 30.01.2008 г.) спрямо волята на св. Ц., довело до подаването на молба за напускане на 30.01.2008 г., не намират доказателствена подкрепа, то оспорваната въззивна присъда се явява законосъобразна. Няма място за обсъждане на въпроса за причинна връзка между поведението на подсъдимата в горепосочения период, обхващащо проверки и образувано дисциплинарно производство, и резултата (в какъвто аспект са били указанията на ВКС, което обаче е било обвързано от други факти, невъзприети понастоящем), след като действията й не обуславят извод за неправомерност. Като работодател М. е имала основание да предложи на св. Ц. да напусне поста на изпълнителен директор на .... – С. и да се премести на друга длъжност в ... – В., считайки че тя не е подходяща за посочения пост и по съображения, които не се опровергават от доказателствените материали, както правилно е приел и въззивния съд. Решението за освобождаване на Ц., следвано от въпросното предложение за преместване на друга длъжност, очевидно е било взето преди срещата на 15.02.2007 г. и съответно преди изготвянето на доклада й с изх. № К-2577/15.02.2007 г., с който за разлика от св. К. (получил го още на 16.02.2007 г.) М. фактически е била запозната едва след изпращането му от МФ (вж. доклад с вх. № 24-22-3/05.03.2007 г. на .... с оригинален вх. № 24-00-60/22.02.2007 г. на МФ (л. 152, т. 84). След получаване на доклада, резолирането му от М. за проверка на 05.03.2007 г. (л. 690, т. 2 от НОХД № 2095/2010 г. на СГС), както и последващото получаване на докладна записка на Ц. (изх. № ..../09.03.2007 г. на .... – С. и получена в ... на 12.03.2007 г., когато тя е уведомила, че ще си подаде молба за преместване след проверка на Инспектората) са били предприети действия за проверка на изложеното от нея. Тези действия и всички следващите събития до подаване на предизвестието от 30.01.2008 г. не са инкриминирани в обвинителния акт като продължаващ натиск, обуславящ някоя от формите по чл. 143, ал. 1 от НК (а още по-малко съставомерност по чл. 143, ал. 3 от НК, по който въпрос ВКС се е произнесъл още в първото си отменително решение). Липсват твърдения, включително понастоящем, те да са били неправомерни, а и по същество явно не се свързват с принуда под формата на заплаха, за което М. е била обвинена. При отсъствие на заплахи на срещата и в телефонни разговори, което се констатира и от ВКС, то последващите действия не могат да се разглеждат и като тяхна реализация. Съответно, при липса на данни за отправени заплахи за уволнение съобразно първоначалната обвинителна теза, както и такива, които да са по естеството си неправомерни за целия инкриминиран период, то оправдаването на подсъдимата М. по повдигнатото обвинение се явява законна последица. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 26/10.12.2015 г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав, постановена по ВНОХД № 519/2015 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.