5 Р Е Ш Е Н И Е № 117 гр. София, 04.05.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4754 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационните жалби на а. п. в [населено място], чрез прокурор Д. К., и на О.на д. на МВР П., чрез юрисконсулт Д. Г., против въззивното решение № 104 от 3 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 204 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 2181 от 18 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 2380 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г. в частта му за осъждането на прокуратурата и ОДМВР П. да заплатят солидарно на П. И. С. от [населено място], обл. П., 10000 лева като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК, за което той е бил оправдан с влязла в сила присъда и с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за периода 8 ноември 2011 г. – 18 юни 2013 г., ведно със законната лихва от 12 март 2014 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1446 от 17 декември 2015 г., за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, при което следва да се съобразят доказателства и обстоятелства по спора, с постановките на ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2004 г., т. 11. С обжалваното решение въззивният съд съобразява гласните доказателства и представена медицинска документация за здравословното състояние на родителите на ищеца към относимия период, както и деветте предходни осъждания на ищеца. Прието е, че ищецът е претърпял негативни емоции от задържането си – тревоги да не бъде осъден, главоболие и безсъние, странене от останалите задържани, притеснения за липсата на помощ за родителите му и за здравословното им състояние. В отговор на правния въпрос касационният съд приема, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. При претенция за заплащане на обезщетение за претърпени вреди по реда на ЗОДОВ, съдът трябва да обсъди доказателствата за отражението на незаконното обвинение върху личния и социалния живот на ищеца. Без преценка на конкретно установените факти за въздействието на незаконното обвинение върху съответната засегната ценностна област на ищеца, е невъзможно да се достигне до извод за наличие на причинени неимуществени вреди, тъй като обезщетението се дължи за реално претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, и не се присъжда само и единствено поради незаконността на обвинението. Изводите на съда в тази насока следва да бъдат надлежно мотивирани. Касационната жалба е частично основателна. Предвид отговора на правния въпрос следва да се приеме, че въззивният съд неправилно е оценил особеностите на конкретния случай съобразно представените по делото доказателства. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, касационният съд постановява решение по съществото на спора. По делото е установено, че на 9 ноември 2011 г. П. С. е бил привлечен по досъдебно производство като обвиняем в престъпление по чл. 215, ал. 1 НК за това, че укрил чужда движима вещ, за която знаел, че е придобита от друго лице чрез престъпление, а два дена по-късно бил привлечен като обвиняем за същото деяние, но при условията на опасен рецидив – след като е бил осъждан на наказание „лишаване от свобода” не по-малко от 1 година за тежко умишлено престъпление. На 11 ноември 2011 г. спрямо него е определена мярка за неотклонение „задържане под стража”. В първото по наказателното дело от общ характер открито заседание от 5 юни 2012 г. е оставена без уважение молбата на С. за изменение в мярката за неотклонение, поискано заради влошаване в здравословното състояние на родителите му (майката е била хоспитализирана, а бащата е инвалид), а в следващото съдебно заседание е представен документ за прекаран от майката на С. исхемичен мозъчен инсулт. Мярката за неотклонение е заменена с „подписка” на 18 юни 2013 г. от въззивния съд, когато С. е бил и оправдан. Оправдателната присъда е влязла в сила с постановяване на решение на ВКС от 12 март 2014 г. Срещу ищеца е водено незаконно наказателно преследване, като той е бил обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление, и най-тежката мярка за неотклонение е приложена за 19 месеца и десет дена, ищецът е бил оправдан от въззивния съд, но оправдаването му е било протестирано пред ВКС. Отговорността на държавата следва да бъде ангажирана. Както се приема в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (например в решение № 187 по гр.д. № 829/2015 г., ІІІ г.о.) когато изгражда собствен решаващ извод за справедлив размер на обезщетение по критерия на чл. 52 ЗЗД и за да формира законосъобразно извод за конкретното проявление на претендираните вреди, съдът следва да съпоставя относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, а при определяне на обезщетението по размер винаги да държи сметка за обществения критерии за справедливост. В исковата молба се твърди, че ищецът е изпитвал силни опасения и тревоги за крайния изход на процеса, тъй като е бил удобният виновник за престъпление, което не е извършил, и губел вяра в принципите за справедливост на мерките за процесуална принуда и на правосъдието като цяло; започнал да страда от безсъние и перманентно главоболие, отслабнал с повече от 25 килограма и бил неузнаваем; изпитвал силни притеснения заради влошеното здравословно състояние на двамата си родители, които трудно се справяли без негова помощ, и поради бюрократични забавяния разрешението да посети майка си при хоспитализирането й не дошло навреме. От приетите по делото доказателства е установено, че бащата на ищеца е с ампутирани пръсти на лява ръка в следствие на трудова злополука. Майката на ищеца е била хоспитализирана за периода 20-28 април 2012 г., а от 30 юни до 12 юли 2012 г. била в болница вследствие прекаран исхемичен инсулт. Ищецът е подал молба за конвоиране до болничното заведение за свиждане с майка му, но конвоирането не е осъществено поради забавяне в придвижването на молбата. Свидетелските показания изясняват, че ищецът бил изтормозен от пребиваването в ареста, зле приел липсата на конвоиране за свиждане в болницата, имал главоболие и пиел хапчета за нервите, които обаче не му били предписани от лекар, не можел да спи нормално, странял от хората. През цялото време изпитвал притеснения за здравето на родителите си, за които преди задържането му се грижел. Несъмнено за сочения период ищецът е изпитвал несигурност и притеснение, че ще бъде осъден. Ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление, за което е бил оправдан от въззивен съд, като присъдата е била протестирана пред касационната инстанция, и продължителен период от време е бил задържан. Наказателното преследване по необходимост е свързано упражняването на процесуална принуда, която обвиненият изтърпява, и неговите вреди от неоснователното обвинение се изразяват в причинените в тази връзка негативни изживявания. Установена е причинната връзка между търпените от ищеца вреди и действията на касаторите по провеждане на досъдебното производство и повдигане и поддържане на незаконното обвинение. Недоказано е твърдението, че увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия или при негово виновно допринасяне за настъпването му. Като цяло в процесния случай са претърпени обичайни неимуществени вреди, понасяни от лице, което е обект на незаконно наказателно преследване. Не се установява твърдяната загуба на тегло, нито загубата на вяра в принципите на правосъдието. Същевременно следва да се съобразят тревогата на ищеца във връзка с двукратното влошаване на здравето на майка му, както и опасенията, че без негова помощ родителите му няма да се справят с ежедневието си, предвид подкрепата, която той им оказвал преди задържането му под стража. Съобразно съвкупността от изложените обстоятелства, претърпените от ищеца вреди справедливо могат да се овъзмездят със сумата 4000 лева, ведно със законната лихва от 12 март 2014 г. до окончателното плащане на главницата, а над сочения размер на главницата претенцията е неоснователна. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 104 от 3 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 204 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 2181 от 18 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 2380 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г. в частта му за солидарното осъждане на П. на Р. Б. и О. д. на МВР – П. да заплатят на П. И. С. от [населено място], обл. П., обезщетение за неимуществени вреди, по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от влизането в сила на присъдата, за сумата над 4000 лева до 10000 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на П. И. С., с адрес в [населено място], обл. П., [улица], против П. на Р. Б. и О. д. на МВР - П. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за разликата над 4000 лева до 10000 лева. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: