Р Е Ш Е Н И Е
№ 179
С о ф и я, 21 април 2010
г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ
КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно
заседание на 15 м а р т 2010 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
НИКОЛАЙ
ДЪРМОНСКИ
при
секретар Аврора Караджова
и
в присъствието на прокурора Красимира Колова
изслуша
докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно
наказателно дело № 53/2010 година.
Касационното производство е инициирано по жалба на служебния защитник адв. Д. Т. от АК-Пловдив и саморъчна жалба от подсъдимия В. С. Ш. от с. К., област Пловдив, в момента в затвора Пловдив, срещу решение № 235/16.11.2009 г. по ВНОХД № 429/2009 г. на Апелативен съд-Пловдив, с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК, като се иска отмяната му в частта относно обвиненията по чл.142, ал.1 и чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1 т.2 от НК и оправдаване по тези му обвинения, съответно изменяването му и намаляване размера на наложеното му наказание за престъплението по чл.196, ал.1 т.2 вр.чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Подсъдимият Ш. лично и чрез служебния си защитник адв. Т от АК-Пловдив моли да бъде уважена касационната му жалба.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 119/17.09.2009 г., постановена по НОХД № 649/2009 г. на Окръжен съд-Пловдив отговорността на подсъдимия В. С. Ш. от с. К., област Пловдив е ангажирана за извършени на 07 срещу 08.12.2008 г. в с. К., област Пловдив, на главен път Е-80 до ресторант “Кемера” край Пловдив и в Пловдив, при условията на опасен рецидив престъпления по чл.196, ал.1, т.2 вр.чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” вр.чл.26 ал.1 от НК, по чл.142, ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден поотделно съответно на 5 години, 2 години и 5 години и 6 месеца лишаване от свобода, а по съвкупност на основание чл.23, ал.1 от НК – на 5 години и 6 месеца лишаване от свобода, увеличено на основание чл.24 от НК с 6 месеца или общо на 6 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим, от което на основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднат срокът на предварителното му задържане от 28.01.2009 г. до влизане на присъдата в законна сила.
Присъдата е била обжалвана от служебния защитник на подсъдимия Ш с оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност и за явна несправедливост на наложеното му по съвкупност наказание с искане за отмяната й в частта относно обвиненията по чл.142, ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 от НК и оправдаване по тези му обвинения, съответно изменяването й и намаляване размера на наложеното му наказание до минимален за престъплението по чл.196, ал.1, т.2 вр.чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК размер, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло.
В касационните жалби на защитника и саморъчната на подс. Ш. наново се поддържат оплакванията за неправилното приложение на закона поради липса на категорични доказателства за осъществяване на деянията по чл.142, ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК и за явната несправедливост на наложеното му по съвкупност наказание за трите престъпления, предмет на обвинението му, поддържайки отново и исканията, отправени и към въззивната инстанция, но този път за отмяната на въззивното решение в частта му относно обвиненията по чл.142, ал.1 и чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 от НК и оправдаването му по тези обвинения, съответно изменяването му и намаляване размера на наложеното му наказание за престъплението по чл.196, ал.1, т.2 вр.чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК до минимум със същите доводи, развити и пред предната инстанция.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира касационните жалби на подсъдимия Ш на защитника му за НЕОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения:
Доводите на защитата на жалбоподателя за “нарушение на закона” се свързват единствено с доверието, което е отдадено от съдилищата по фактите на показанията на пострадалата св. К с отказа им да възприемат тезата му тя да е тръгнала с него с користна цел, а не че е била отвлечена и подложена на сексуално насилие. Изводимо от това и от искането за оправдаването му по обвиненията по чл.142, ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК следва да се приеме, че е наведено и касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, наред с това по ал.2 вр.ал.1, т.1 на чл.348 от НПК. Възраженията са били повторно развити и пред въззивната инстанция и с основание са били отхвърлени. Те не се оправдават от фактическа и правна страна.
Въззивният съд е извършил собствен внимателен, обективен и пълен анализ на доказателствената основа и е изложил убедителни съображения защо не възприема твърденията на подс. Ш. , а извлича истината за случилото се от показанията на св. К, съпоставени с подкрепящите я на св. А, св. С, св. Й, св. Р, св. Т, св. К, със заключенията на експертите д-р С д-р С. , а доколкото подсъдимият признава кражбата на овцете - и с показанията на св. П, Ф. М. , С. М. Както е отбелязал съдът, те не се коментират изобщо от защитата, а възраженията в жалбите и допълнението се фокусират преди всичко върху известни неточности в показанията й и нелогичност на някои от постъпките й, но на същите е даден отговор с оглед обективните находки при освидетелстването й, както и трудностите при възпроизвеждане на възприятията й за факти, установени чрез други гласни доказателствени средства. Времево и ситуативно, отделните епизоди от случилото през нощта в района на ресторант “Кемера” край Пловдив, в с. К. и накрая в Пловдив в показанията й са детайлно проверени чрез: св. А, св. С за нанесените му телесни повреди - за побоя над него от страна на подс. Ш. на паркинга пред заведението; напускането на района от св. А лутането на св. К в търсене на изход от ситуацията – св. Й, св. Р, св. Т; кражбата на 2 бр.овце от с. К. и продажбата им в Пловдив – св. П, св. Ф. М. , св. С. М. , полицейските служители от РПУ-Асеновград; пребиваването в хотела в Пловдив – св. К, св. А, св. С, св. К заключенията на СМЕ. Извършвайки съвкупен анализ на тези доказателствени средства, съдът аргументирано е отхвърлил тезата на подсъдимия, приемайки я за защитна и за оборена във връзка със съществени обстоятелства от предмета на доказване по делото.
При категоричните данни за нанесен сериозен побой над св. А, за хаотичното поведение на св. К на бензиностанцията, на паркинга пред ресторант “Кемера” в търсене на помощ за отпътуването й към Пловдив и потеглянето й пеша по главния път за града трудно може да се приеме твърдението на подсъдимия, че тя е пожелала и доброволно се е качила в буса при него, още по-малко – да се е съгласила той да извърши кражбата на двете животни от обора на св. П да го съпътства при продажбата им в Пловдив. Обратно, именно защото той е имал намерение да се възползва от нея, но са му трябвали парични средства, е направил необходимото тя да не може да избяга и да парира всякаква нейна съпротива – насила я качил в буса, завързал й ръцете, заплашил я с носения от него нож, посред нощ я разкарвал в непознати за нея село и райони на Пловдив, демонстрирайки престъпните си умения и близки отношения с хора, които не се притесняват посред нощ да “въртят търговия” с очевидно крадени животни. Затова и логично и житейски оправдано е тя да няма кураж да потърси помощ от св. Ф. М. и св. С. М. при продажбата на овцете посред нощта в циганските квартали на Пловдив, накрая от св. К, който при настаняването на “клиентите” – подс. Ш. и св. К, в хотела е регистрирал само първия и нехайно се е отнесъл към спътницата му. Ако е вярно твърдяното от жалбоподателя, то необяснимо е защо К. е напуснала сама и незабелязана от никого хотела, защо не се е придвижила с него до Перущица, защо е отправял по телефона закани към св. А да не свидетелства пред полицията за случилото се с него и св. К, чуто от св. К.
Поначало, показанията на пострадалия са от важно значение за изясняване на обективната истина по делото, защото съдържат преки доказателствени факти относно обстоятелствата от кръга на чл.102 от НПК. От друга страна, проверката им с други доказателствени източници е наложителна за оценката им за достоверност, доколкото пострадалият не може да бъде счетен за безпристрастен към собственото си правно положение в процеса. В случая съдът е изпълнил задълженията си по чл.107, ал.3 и 5 от НПК да провери достоверността на показанията на св. К чрез редица доказателства и доказателствени средства, при съобразяване както с обвинителните, така и с оправдателните или смекчаващите отговорността на подсъдимия фактически данни. ВКС намира, че по този начин той успешно е постигнал обективната истина по делото чрез надлежно извеждане на правно релевантните факти по обвиненията на подс. Ш. и не са допуснати визираните в жалбите процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение. Не е налице косвено релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Както изводите за авторството, така и правната квалификация на деянията на подс. Ш. , при установените факти, са резултат от вярната им оценка и няма как да бъде удовлетворено искането на подсъдимия да бъде признат за невинен и оправдан по обвинението му по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 от НК, частично и по обвинението за лишаването от свобода на св. К с цел да бъде ползвана за развратни цели, последица от което е обвинението за изнасилването й, като не се оспорва обвинението за кражбата на овцете. ВКС намира за необходимо да се спре върху правната оценка на фактите относно отвличането на последната с посочената цел на дееца.
Отвличането с цел противозаконно лишаване от свобода по чл.142, ал.1 от НК е осъществимо само при пряк умисъл, с действие, с което извън волята на пострадалото лице да определя местонахождението и движението си в пространството, деецът принудително ги променя, като деянието по необходимост съдържа фактическото му лишаване от свобода, доколкото се лишава от възможността сам да ги избира. Лишаването от свобода обаче е съставомерен признак не от обективната, а от субективната страна на това престъпление, тъй като то се явява цел на дееца и нейното осъществяване не е задължително за реализиране на отговорността му. Достатъчно е преследването на тази цел да е обективирано от поведението на дееца, като формите на принуда нямат съставомерно значение, а единствено като начин за постигане на резултата – лицето е лишено от възможността по своя воля да се придвижва в пространството, а това става по волята на дееца.
В случая, изводът за наличие на съставомерната цел по чл.142, ал.1 от НК е незаконосъобразен, защото подс. Ш. принудително качва жертвата си в буса, завързва я, заплашва я с ножа, с цел да я заведе на набелязаното от него място – в хотела, за което си осигурява парични средства чрез кражбата и продажбата на двете животни на св. П я държи там, утолявайки плътските си желания, от което тя се спасява чрез бягство в първия удобен момент. Безспорно е, че св. К е лишена от свобода, като е насилена от подс. Ш. , с което е осъществен състава на две престъпления – по чл.142а, ал.1 и по чл.143, ал.1 от НК, които са по-леко наказуеми от престъплението по чл.142, ал.1 от НК, за което жалбоподателят е осъден, но с разделяне на деятелността му възниква съвкупност и възможност за отежняване на положението му с приложението на чл.24 от НК, а от друга страна, с изменението на НК (ДВ бр.26/2010 г., в сила от 10.04.2010 г.) отпадна като съставомерна цел на дееца лишаването на пострадалия от свобода и се завиши наказателната му отговорност, или законовата промяна не е в полза на подсъдимия. Наложеното му наказание при старата по-благоприятна квалификация по чл.142, ал.1 от НК е минимално и при угрозата при преквалификация на това му деяние в две престъпления да нарастне още повече обема на множеството престъпления, за което по съвкупност е определено крайното му наказание прави тази преквалификация безмислена, а и не в негова полза, поради което ВКС намира за ненужна корекцията на решението в тази му част.
Досежно обвинението по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и “б” от НК фактите относно упражненото върху св. К насилие и осъществените полови сношения очертават тази правна квалификация, като на дееца е спестено и обвинение по чл.150, ал.1 от НК, включително и за продължавано престъпление. Експертът по СМЕ е категоричен, че е възможно от сношенията да не останат следи, а св. С за състоянието на св. К на сутринта, както и опита за въздействие от подс. Ш. върху свидетелите, чуто по телефона и от св. К. Липсата на достатъчна съпротива от страна на пострадалата и търсене на помощ са обосновани от съда от агресивното му поведение, включително и към св. А знанието у нея за богатото му престъпно минало, достатъчни да я демотивират да търси пътища за спасение, на фона и на лабилната й психика. Затова съдът с основание е отхвърлил поднесената му от подсъдимия съвсем не “по-логичната и житейски правдива версия”, като е приел, че с действията си е осъществил състава и на това престъпление.
Няма никакъв спор и не е предмет на жалбата доказаността на кражбите на овцете от обора на св. П, вината на подс. Ш. и правната квалификация на извършеното. В крайна сметка, няма неправилно приложение на материалния закон и касационно основание по чл.348, ал.2, вр.ал.1, т.1 от НПК.
Не се оправдава и оплакването за несправедливо осъждане на жалбоподателя. Не се спори по многобройните му осъждания, много извън необходимото за правната квалификация на кражбите и насилието срещу половата неприкосновеност на св. К. Сериозната агресия срещу нея и св. А, безпардонността при извършване на кражбите в район, където е добре известен като крадец на животни го очертават като деец със завишена обществена опасност. Съдът е отчел всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства и му е определил дори снизходителни наказания, както за отделните престъпления, така и като е приложил чл.24 от НК към общото наказание с увеличение в минимален размер. В случая, крайната санкция не е толкова за неговото поправяне и превъзпитание, колкото да бъде изолиран от обществото с цел да не върши нови престъпления за известен период от време. ВКС намира, че няма основание за намаляване както на отделните, така и на увеличеното общо наказание на подсъдимия. Жалбата му и в тази насока е неоснователна и обжалваното решение следва в цялост да бъде оставено в сила, тъй като не е налице и касационното основание по чл.345, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 235/16.11.2009 г. по ВНОХД № 429/2009 г. на Апелативен съд-Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: