Р Е Ш Е Н И Е № 249 Гр.София, 08 юни 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми май, две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 548/15 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 109/01.12.14 г., постановена от РС-Шумен /ШРС/ по Н.О.Х.Д. 1156/14 г., Д. С. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.206,ал.3 вр.ал.1 НК и вр.чл.58 А НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от пет години. Д. е осъден да заплати на конституирания като граждански ищец М. Д. М. обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 100 лв., като в останалата част до пълния претендиран размер искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С решение № 15/26.02.15 г.,постановено от ОС-Шумен по В.Н.О.Х.Д.11/15 г., тази присъда е изменена, като в наказателноосъдителната част инкриминираната сума е намалена на 31 360 лв., а в гражданскоосъдителната- до 15 110 лв. Съдебният акт е потвърден в останалата част. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /26.02.15 г./, на 16.03.15 г.е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство от осъдения чрез неговия защитник, в което са развити касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се оправдаване на Д. или отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява, нито изпраща свой процесуален представител. Прокурорът от ВКП намира сезиращия настоящата инстанция процесуален документ за неоснователен. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и отразените в него аргументи, като съобрази становището на държавния обвинител в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в процесната процедура, намира за установено следното: На първо място трябва да се отбележи, че първоинстанционното наказателно производство е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК, като осъденият е признал фактическите обстоятелства, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласявайки се да не бъдат събирани доказателства за тях. Казаното обаче не е лишило Д. и неговата защита от възможността да оспорват извода за присъствие на престъпно посегателство. Затова те през цялото време твърдо са отстоявали позицията си, че е налице единствено гражданскоправен спор. След като първоинстанционната присъда е ревизирана по въззивен ред, именно актът на втората инстанция е този,който най-напред следва да бъде разгледан от касационния съд с оглед оплакванията, отразени в искането за възобновяване. Същото е състоятелно, доколкото в съгласие с нормата на чл.339, ал.2 НПК, предвид потвърдителната част на присъдата, ШОС е бил длъжен да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата на Д.. Видно от второинстанционното съдебно производство, на л.11 и 12 е приложена молба от защитника на осъдения, чието съдържание навежда на категоричен извод, че тя следва да бъде считана за допълнение към въззивната жалба /изготвена преди представяне на мотивите към атакуваната присъда на ШРС/. В същото са изложени съображения за недъзи при приложение на материалния и процесуалния закон, допуснати още на досъдебното производство, довели до внасяне в съда на некачествен обвинителен акт. Най-малкото, което може да се каже е, че в обстоятелствената част на обвинителния инструмент от една страна е прието, че сключеният между осъдения и пострадалия договор е такъв за поръчка, което е обосновало обвинението по чл.206 НК, а от друга- че Д. не е имал намерение да изпълни поетото задължение по договора, което се твърди, че насочва на извършено престъпление по чл.209,ал.1 НК. Отговор на този най- съществен довод липсва в решението на въззивния съд. Отделен е въпросът каква би била правната същност на изтъкнатата по-нататък аргументация, която трябва да бъде констатирана от решаващите съдебни органи, както и какви обстоятелства е признал осъденият, след като защитата му съзира значителна неяснота при извеждане на съставомерни белези на вменената му престъпна деятелност. Прегледът на процесуалната действителност установява, че въззивната инстанция е демонстрирала не само твърде лаконичен подход на отразяване на съображения по отношение на възприемане на мотивацията на ШРС относно наличие на обсебване. Тя не е отговорила и на същностни доводи по възведените в допълнението към касационната жалба процесуални нарушения и претендираната материална незаконосъобразност на атакуваната пред ШОС присъда. Това е равностойно на липса на мотиви, което винаги е съществено нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр. ал.1,т.2 НПК, изискващо възобновяване на наказателното производство, отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второстепенния съд. В този ред на мисли е нужно да се заяви, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела не е в състояние да се произнесе по релевираните в искането за възобновяване аргументи за неправилно приложение на материалния закон и необходимост от оправдаване на осъдения поради липса на реализирано от него престъпно поведение. Казаното е възможно единствено, ако инстанциите по същество са дали отговор на повдигнатите проблеми и приетата от тях фактология категорично индицира липса на престъпление. Голямата част от изложените пред този съдебен състав съображения са същите, на които най-напред трябва да отговори въззивният съд, както е и предизвикан по представеното пред него допълнение към жалбата. Казаното се отнася както за обстоятелството дали принципно парите могат да бъдат предмет на обсебване, така и относно разликата, която следва да се направи между различните видове договори по ЗЗД, характеристиките на които се обсъждат от защитата, за да се стигне до извод за неналичен договор за поръчка. Именно в светлината на това е нужно да се обмисли не само конкретното съдържание на вменените фактически обстоятелства на осъдения, но и съставомерните признаци на престъплението по чл.206,ал.1 НК, каквото е обвинението по обвинителен акт. Тези елементи изискват поверяване на конкретен предмет с ясни указания за поведението спрямо него /включително и когато става дума за пари/; правна основа на връчването, която е възможно да е и договорно отношение; и едва тогава преценка за задължението на дееца за връщане на инкриминираната вещ или разпореждане с нея по определен начин. Водим от изложените доводи и на основание чл.425,ал.1,т.1 вр.чл.354, ал.3, т.2 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.О.Х.Д.11/15 г.по описа на ОС-Шумен. ОТМЕНЯВА решение № 15/26.02.15 г.,постановено от ОС-Шумен по В.Н.О.Х.Д.11/15 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/