Р Е Ш Е Н И Е № 55 гр. София, 24.01.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 152 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура, както и по жалба от повереника на частния обвинител Г. В. П., всички срещу въззивна присъда № 18//15.11.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, втори състав, постановена по ВНОХД № 1287/2018 г. С нея е била изцяло отменена първоинстанционната осъдителна присъда № 130/16.05.2018 г., постановена от Софийски градски съд, НО, 20-ти състав по НОХД № 2782/2017 г., като вместо това подсъдимият И. Й. Т. е бил признат за невиновен в това, че на 08.08.2016 г., около 21. 45 ч., в [населено място], на [улица], при управление на л. а. „М. С 550” с ДК [рег.номер на МПС] (с посока на движение от [улица]към [улица]), в района на кръстовището, образувано с [улица], нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Е. П. (починал на 23.08.2016 г.), поради което и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “в”, вр. чл. 343, ал. 1, пр. 3 от НК. В протеста и допълнението към него, поддържани в с. з. пред ВКС от представителя на ВКП, се изтъкват доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че при установени факти (от първата инстанция, които въззивната не е променила, а само е копирала) за несъобразена с пътните условия скорост, подсъдимият незаконосъобразно е бил оправдан по обвинението да е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, явяващо се в причинна връзка със съставомерния резултат. Появата на пешеходеца при конкретните данни за пътната обстановка е представлявала предвидима опасност, с която подсъдимият не се е съобразил предварително с намаляване на скоростта до около 25 км./ч., при която величина ударът е могъл да бъде избегнат, каквото е било становището на вещите лица. Доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК се съдържат и в жалбата на повереника на частния обвинител, поддържана в с. з. пред ВКС. Счита се, че въззивната инстанция не е положила достатъчно грижи за цялостно изясняване на механизма на ПТП, като не е преодоляла съществуващите противоречия в доказателствените материали, свързани с посоката и хода на движение на пострадалия, моментът, когато същият обективно е могъл да бъде възприет от подсъдимия преди навлизането му на пътното платно, както и скоростта на движение на автомобила. Застъпени са твърдения за безкритично кредитиране на обясненията на подсъдимия относно момента на възприемане и реакция спрямо пресичащия пешеходец, които са били в противоречие с констатациите на вещите лица от КСМАТЕ. Както в протеста, така и в жалбата, е направено искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд. Защитникът на подсъдимия намира доводите, изложени в протеста и жалбата, за неоснователни, поради което и моли присъдата да бъде оставена в сила. В последната си дума подсъдимият моли за потвърждаване на оправдаването му. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Протестът и жалбата на частния обвинител са основателни: За да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение, въззивният съд е счел фактите по делото за правилно установени от първата инстанция, което важи и за механизма на ПТП и без да полага особени усилия за проверката им ги е възпроизвел в мотивите си. На тази основа, отчитайки, че от момента на стъпване на пострадалия на пътното платно, автомобилът е бил на отстояние 16 м. (при скорост на движение 40 км./ч. с опасна зона 28 м.), е приел ударът за непредотвратим. Същият е настъпил по широчина на около 1-2 м. вляво от десния край на пътното платно, а по дължина - на около 1 м. след очертанията на пешеходна пътека на [улица], преди кръстовището с [улица]. В мотивите е отразено, че въззивният съд се доверява на обясненията на подсъдимия, които не са били опровергани от други доказателствени източници, а именно, че пешеходецът внезапно е навлязъл и водачът не е могъл да го възприеме преди удара, респ. и намерението му да пресече и поради това не може да формира извод за първоначалното възникване на опасността за движение. Същевременно, пак в мотивите, въззивният съд е отразил, че възприема становището на експертите, вкл. в частта, където е пояснено, че преди удара водачът е реагирал със спиране, но не е успял да го избегне, което би могло да се случи, ако скоростта му на движение е била около 25 км./ч. Приел е още за безспорно установено, че участъкът от пътя е бил сигнализиран със знак за приближаване към пешеходна пътека и съответна пътна маркировка, движението се е извършвано нощно време, но с осигурено улично осветление, времето е било дъждовно, а пътят мокър, след пешеходната пътека е престояло преминаване на кръстовище. Въпреки тези изрично отразени данни и споделено принципното становище, че приближаването към пешеходна пътека предполага възникване на опасност за движението (респ. налице е предвидима опасност), въззивният съд, акцентирайки, че движение под 25 км./ч. не е обичайна скорост по натоварени улици, както и че не може да се установи кога водачът пряко е възприел намерението на пешеходеца да предприеме пресичане, като ударът е настъпил в опасната му зона, в крайна сметка е решил, че случаят се обхваща от хипотезата на чл. 15 от НК. ВКС намира, че изложените от въззивния съд съображения за оправдаване съдържат непреодолимо противоречие, което се дължи не само на липсата на пълно изследване и съпоставка между обясненията на подсъдимия и експертните заключения (които очевидно са различни по въпроса за възприемане и реакция на опасността), но и на недостатъчно разбиране на различията между предвидима и непредвидима опасност, инкорпорирани в чл. 20, ал. 2, изр. 1 и 2 от ЗДвП. Конкуренцията между предвидима и непредвидима опасност отдавна е изяснена и тя маркира разликата в двете хипотези по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Първото изречение изисква водачът предварително да отчете негативното влияние на конкретни фактори от пътната обстановка и съответно съобрази скоростта си на движение с тях (като, ако не стори това сам се поставя в невъзможност да преодолее опасността за движението), а второто – възлага предприемането на мерки за намаляване на скоростта или спиране при възникнала внезапна опасност, която е била възприета. В този случай задължението за вземане на описаните мерки възниква от момента на възприемане на опасността, която е внезапна и неочаквана. Освен това, по делото не е отчетено и че за правилното решаване на случая е било необходимо съобразяване на обективната възможност за възприемане на опасността за движение, а не дали изобщо или доколко рано или късно водачът я е възприел, като съответно обясненията на подсъдимия по този въпрос не биха могли да имат решаващо значение. Допуснато е и отклонение от същината на обвинението, по който въпрос дори липсват мотиви. Съдържанието на обвинителния акт разкрива, че обвинението е за причиняване на смърт по непредпазливост вследствие на допуснато нарушение на режима на скоростта при наличието на предварително известни на водача негативни фактори (приближаване към пешеходна пътека и кръстовище в условията на намалена осветеност и при дъждовно време, допълнително ограничаваща видимостта, които са налагали снижаването й до съобразена с тях величина, осигуряваща адекватно възприемане и реакция при реална и непосредствена поява на препятствие. Поначало несъобразяването с подобна предвидима по естеството си опасност и следващата от това невъзможност да бъде преодолян удар, макар и в опасната зона за спиране, не представлява основание за отпадане на отговорността на водача. Всеки случай обаче има конкретна специфика, поради което е строго необходимо да е известно не само какви са негативните условия на пътната обстановка, но и дали именно несъобразяването с тях и в каква степен е довело до невъзможност за избягване на пътния инцидент. С други думи и в контекста на обвинението, основната задача на инстанциите по същество е била да установят дали при наличните пътни условия избраната скорост е била съобразена с тях по начин, който да предполага избягване на удар. Без съмнение е, че такъв би могъл да настъпи и при съобразяването им, когато е налице внезапно навлизане на пешеходец на пътното платно и невъзможност за адекватно възприемане и реакция. В случая въззивният съд се е позовал на невъзможност подсъдимият да възприеме местоположението на пешеходеца преди навлизането му на пътното платно, който въпрос обаче не личи да е достатъчно пълно и коректно изяснен, като не са откроени и разрешени противоречията между заявеното в обясненията му и констатациите на вещите лица. Според обясненията на подсъдимия той изобщо не е възприел пешеходеца (нито на платното, нито на тротоара), а е реагирал със спиране след като е усетил удар в странична дясна колонка на автомобила. Същевременно, вещите лица от комплексните експертизи пък са констатирали, че възприемането е станало в един по-ранен момент, като за това са давали подробни разяснения в с. з., които нито първата, нито въззивната инстанция са анализирали в детайли, особено предвид съобщаваните различни отстояния на автомобила спрямо момента на навлизане на пешеходеца на пътното платно, възприемането му от водача и предприемането на мерки за спиране – 16 м., после 17-18 м. и дори 20 м. (вж. разяснения в с. з. на 16.03.2018 г. и конкретно на л. 394 гърба, л. 395, л. 399 от НОХД № 2782/2017 г. ), като при всички положения са потвърдили становището си за задействане на спирачната система преди удара, противно на заявеното от подсъдимия, твърдял, че изобщо не го е видял преди това. Посочените противоречия, както и уклончивите отговори за разстоянието на видимост - от една страна към тротоара, откъдето поначало е разумно очакването за поява на пешеходец, възнамеряващ да предприеме пресичане, а от друга и към конкретния момент на навлизане на пешеходеца на пътното платно, не са били обсъдени, като практически въззивният съд не е и дал конкретен отговор кога пешеходецът обективно е могъл да бъде забелязан в зоната около пешеходната пътека преди да предприеме внезапно пресичане и в момента, когато е сторил това. Освен това, по никакъв начин не е обсъдено какво е значението на негативните фактори на пътната обстановка за невъзможността или по-късното възприемане на пешеходеца и евентуалното му намерение да пресече, както и прякото предприемане на пресичане. От експертните разяснения личи, че в използваните формули са отчитани тези негативни фактори, които най-общо са послужили за увеличаване на времето за възприемане и реакция на водача. Същите тези фактори обаче не са съотнесени към задължението на водача да ги съобрази със съответно намаляване на скоростта преди прякото материализиране на опасността. Затова ВКС намира, че връзката между инкриминираните негативни обстоятелства на пътната обстановка и приетата величина на скоростта от порядъка на 40 км./ч. не е била изяснена в пълнота, като липсва надлежен отговор по съществото на обвинението, а именно дали избраната скорост е била съобразена и дали евентуалното й несъобразяване е довело до невъзможност подсъдимият да преодолее възникналата опасна ситуация при нейното реално проявление. Общите коментари, че скорост по-ниска от 25 км./ч. (посочена от експертите като скорост, при която ударът е бил предотвратим), била необичайна по натоварени улици, са лишени от правна стойност, най-малкото поради факта, че ударът не е настъпил на каквато и да е натоварена улица, а непосредствено след сигнализирана пешеходна пътека и преди кръстовище, при нощно дъждовно време и мокра настилка. При тази фактическа даденост на негативните пътни условия, от ключово значение е било да се изясни дали скоростта на движение е отговаряла на възможностите за възприемане на очаквани и сигнализирани препятствия, и реагиране за тяхното преодоляване. При всички случаи следва да е известно и на базата на кои данни експертите са формирали извода си за избягване на удара при скорост от около 25 км./ч. и тя ли се явява съобразената или друга величина. По този повод е необходимо да се разграничи поведението на водача (с оглед задължението му за съобразяване на скоростта с негативните пътни условия и осигуряване на видимост към появата на препятствия) от мерките, които същият предприема след проявлението на същата тази опасност. В първия случай се касае за мерки които съответстват на най-общо предвиждане за поява на опасност, а във втория - мерки, следващи непосредственото проявление на тази опасност. Именно поради разнообразните житейски хипотези преценката за това, коя скорост се явява съобразена, е различна, а изясняването й е трудна правна задача, с която не личи въззивния съд да се е справил. Изложеното дотук е достатъчно за аргументиране на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд от друг състав за поправяне на констатираните процесуални нарушения в съгласие с чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 от НПК. За да се избегнат обаче и последващи касационни поводи, ВКС намира за нужно да отбележи, че в мотивите и на двете инстанции липсва пълен анализ на изходните данни, на базата на които вещите лица са формирали своите заключения по въпросите за място на удара по ширина и дължина на пътното платно, скорост на движение на автомобила, посока и ход на пешеходеца, особения механизъм на ротация на тялото на пострадалия след инициален удар между бронята и дясната му подбедрица при разкрачено положение, удар в дясна странична колонка и последващо падане върху терена в дясната част на автомобила. ВКС оценява затрудненията, пред които са били поставени инстанциите по същество поради абсурдната липса на събрани обективни данни на ДП за своевременното изясняването на тези въпроси, както и положените усилия за компенсирането на тези недостатъци от първостепенния съд (като напр. представянето на почти негоден снимков материал за състоянието на автомобила при огледа на местопроизшествие, при това след преместването му, липсващи оригинални записи на този материал при поискване от съда, липса на повторен оглед на мястото и на автомобила, извършен експертен оглед на бронята повече от година и половина след инцидента едва при съдебното разглеждане, липсата на данни за заявена щета по „автокаско” на конкретния скъп автомобил). Именно обаче поради стеснения кръг от събрани на ДП изходни данни за съществените елементи от механизма на ПТП, инстанциите по същество, вкл. въззивната, са били длъжни да положат максимални усилия да проверят всички възможни версии за инцидента, което важи както за възможност за придвижване на пострадалия в посока отляво-надясно спрямо посоката на движение на автомобила, така и за вероятността скоростта му на движение да е била по-висока от 40 км./ч. (за което вещите лица са изразявали съмнения, но са твърдяли, че не могат да ги потвърдят по технически път). По този повод очевидно се е налагало да се направи опит за осигуряване на експертно изследване чрез компютърна симулация (неправдано отказана от първата инстанция, което въззивната не е променила), при която допълнително да бъде проверено доколко могат да бъдат потвърдени данните за особения механизъм на ротация на тялото след инициалния удар и дали установените увреждания съответстват на силата за причиняването им при скорост от 40 км./ч., при съответен ход на пешеходеца и посока на движение, по които въпроси частното обвинение е излагало подробни възражения както при разпита на експертите, така и по същество, част от които са преповторени в касационна жалба. Липсата на проявена активност от въззивната инстанция за пълното и категорично изясняване на тези съществени обстоятелства, относими към механизма на ПТП и разкриване на действителната картина на престъплението, представлява неизпълнение на задълженията й, произтичащи от чл. 13, 14, 107, 153 и чл. 314, ал. 1 от НПК и се обхващат от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 18/15.11.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, втори състав, постановено по ВНОХД № 1287/2018 г. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.