1 Р Е Ш Е Н И Е № 40 гр. София, 10 август 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП КАЛИН СОФИЯНСКИ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №217/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба от защитника на подс. В. В. – адв. М., срещу нова въззивна присъда № 20 от 29.01.2020г. по внохд № 5103/2019г. по описа на Софийски градски съд, 15-ти състав. С присъда от 26.04.2018г. по нохд № 9031/17г. по описа на Софийски районен съд, 96 състав, подс. В. Р. В. е признат за невиновен в това, че на 30.12.2016г., около 21.20ч., в [населено място],[жк], е причинил средна телесна повреда на В. Д. Д. и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. 1 от НК. Като неоснователен е отхвърлен предявеният граждански иск за сумата от 5 000лв., претендирана от В. Д. като обезщетение за причинени му неимуществени вреди. Присъдата е подписана с особено мнение на съдията-докладчик и председател на съдебния състав, с което е изразил несъгласие с фактическите и правни изводи на мнозинството, че подсъдимият е действал в условията на неизбежна отбрана. По протест от прокурор в СРП и по въззивна жалба на частния обвинител и граждански ищец Д. е било образувано внохд № 3808/2018г. по описа на СГС. С присъда № 275 от 14.12.2018г., постановена по делото, присъдата на СРС е била отменена изцяло и подс. В. Р. В. е признат за виновен в това, че на 30.12.2016г., около 21.20ч., в [населено място],[жк], е причинил средна телесна повреда на В. Д. Д., поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. 1 и чл. 54 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66 от НК за изпитателен срок от три години. Подс. В. В. е осъден да заплати на В. Д. сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието. Пред ВКС е било образувано касационно производство по жалба от подс. В. и по протест от прокурор в СГП и с решение № 227 от 06.12.2019г. на второ Н.О. по н.д. № 901/2019г. присъдата на СГС е била отменена и делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. При новото разглеждане на делото – внохд № 5103/2019г. по описа на СГС, 15-ти въззивен състав, е постановена атакуваната сега присъда № 20 от 29.01.2020г., с която присъдата на СРС е била отменена и подс. В. Р. В. е признат за виновен в това, че на 30.12.2016г., около 21.20ч., в [населено място],[жк], е причинил средна телесна повреда на В. Д. Д., поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. 1 и чл. 54 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 45 от ЗЗД подс. В. В. е осъден да заплати на В. Д. сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските по делото. В касационната жалба срещу тази присъда и в допълнението към нея, подадени от упълномощения защитник на подсъдимия В. – адв. З. М., се прави оплакване за нарушение на материалния закон и в тази връзка и за несправедливост на съдебния акт. Излагат се съображения за неправилно кредитиране на показанията на пострадалия и на свид. Л. и пренебрегване на тези, на незаинтересованите свидетели. Твърди се превратна интерпретация на част от свидетелските показания. Посочва се, че от житейска гледна точка подс. В. не е имал причина да търси конфликт с хулигански настроените свидетели Д. и Л., като този довод се аргументира включително и с изводи относно личностните характеристики на участващите в конфликта. Твърди се и пренебрегване на заключението на СППЕ на подсъдимия. Прави се искане за отмяна на присъдата съобразно правомощията на касационния съд по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. В. – адв. М., поддържа подадената касационна жалба по съображенията, изложени в нея. Представителят на ВКП взема мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че направеният доказателствен анализ от въззивния съд е верен, точен, пълен и обективен. Не съзира пропуски в дейността на контролираната инстанция и моли присъдата да бъде оставена в сила. Преупълномощеният повереник на частния обвинител и граждански ищец Д. – адв. А., моли за потвърждаване на съдебния акт на въззивния съд. Подсъдимият В. В. моли за справедлив съдебен акт, като бъде отменена присъдата на въззивния съд. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационната жалба, съображенията на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок от процесуално легитимирано лице срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, ал. 1, т. 2 от НПК. Извършената от ВКС проверка за наличието на наведените в касационната жалба от защитника на подсъдимия В. основания сочи на извод за нейната НЕОСНОВАТЕЛНОСТ. В сезиращия ВКС процесуален документ липсва изрично формулирано оплакване за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, а само такова – за неправилно приложение на материалния закон. На практика обаче се оспорва възприетата от въззивния съд фактология чрез претенция за нарушения в доказателствения процес. В тази връзка, както е посочено и в цитираното предходно решение на касационния съд, нарушенията, допуснати при формиране на вътрешното съдийско убеждение, биха съставлявали основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, но такива нарушения не биха позволили проверка за правилното приложение на материалния закон поради порочно приета фактология, респективно – не могат да дадат основание касационната инстанция да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, каквато е искането на касатора. Доводите, изложени в касационната жалба във връзка с доказателствената дейност на контролирания съд, се доближават до оплакване за необоснованост, защото се оспорват фактическите изводи на решаващия съд и тяхното съответствие с доказателствената основа. Необосноваността на съдебния акт не съставлява самостоятелно касационно основание и формулираните от касационния жалбоподател доводи позволяват да бъдат разгледани във връзка с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Необходимо е преди всичко да се отбележи, че касационната инстанция не може да се намесва или да замества оценката на доказателствата, направена от решаващия съд. Когато възприемането с доверие или дискредитирането на определени доказателствени източници е аргументирано в съдебния акт и е ясно видим процеса на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав, не би била защитима теза за допуснато процесуално нарушение, накърняващо правата на страните в процеса. Такива нарушения, поставящи под съмнение верността на възприетата фактическа обстановка, биха били налице, ако съдът е оставил извън вниманието си определени доказателства и доказателствени средства, ако превратно и не според действителното им съдържане е ценил доказателствата. В съдебния акт, подложен на касационна проверка, не се набелязват такива пороци. След като в мотивите си е диференцирал гласните доказателствени средства в две групи с оглед на противоречиво пресъздадените чрез тях фактически обстоятелства, съдът е извършил дължимия анализ на собственото им съдържание и ги е съпоставил с другите доказателствени източници. Извършената оценка на гласните доказателствени средства като логическа дейност не може да бъде критикувана. Соченото от касатора, че свид. Д. е конституиран като граждански ищец по делото, само по себе си не може a priori да предпостави ненадеждност на свидетелстването му, нито пък е възможно предварително да се даде по-голям кредит на доверие на показанията на незаинтересованите свидетели. Възприемането на показанията на пострадалия свид. Д. и на неговия спътник – свид. Л., не е произволно, а убедително защитено чрез оборване на защитните доводи за тяхна заинтересованост. Внимателна и аналитична е преценката за подкрепеност на заявеното от тези двама свидетели за значимите обстоятелства на създадената конфликтна ситуация и конкретното поведение на подсъдимия и на тези свидетели. Обстоятелствата, че свидетелите Д. и Л. са хвърлили пиратки и това е бил поводът подс. В. да им отправи забележка, че плашат кучето му, насочването на последния към тях, случилото се пререкание и нанасянето от В. на юмручни удари в лицето на свид. Д., са обстоятелства, които са изведени не само от показанията на пострадалия и свид. Л., но и от съответстващите в тези части показания на свидетелите Г. и К., от показанията на свидетелите – полицейски служители, за кръвта на мястото на инцидента и за възприетите от тях увреждания на пострадалия, от показанията на свид. М., наблюдавал подгонването на подсъдимия от едно лице, от съдържанието на съобщеното на тел. 112, от заключенията на СМЕ за механизма на причиняване на увреждането. Лишаването от доверие на показанията на свидетелите Г. и К. по отношение на пресъздадени от тях фактически данни, за които липсва кореспонденция с други доказателствени източници, не е сторено произволно. Въззивният съд е аргументирал оценката си на посочените свидетелски показания не само чрез съпоставянето им и констатиране на противоречия между тях, но и чрез преценка на конкретните обстоятелства, при които са могли да възприемат събитието. Съображенията в касационната жалба за целенасочено подменяне от съдебния състав на фрагменти от показанията на двамата независими свидетели, конкретизирани чрез цитати от мотивите на присъдата, не могат да бъдат възприети като основателни. Тези доводи са проявна форма на несъгласието на касатора с възприетата от съда фактическа обстановка. А доколкото касационната проверка, обективирана по-горе, не сочи на пороци в доказателствената дейност на съда, няма основания за съмнение във възприетата фактология. Всъщност по отношение на сочените в жалбата обстоятелства (предходната консумация на бира от свидетелите Д. и Л., броят на хвърлените пиратки, артикулирането на репликата „Ще изям и теб и кучето ти“, блъскане на подсъдимия от двамата свидетели) решаващият съд е лишил от кредит на доверие показанията на свидетелите Г. и К., задълбочено мотивирайки тази своя оценка, а не ги е оставил извън вниманието си, нито ги е оценявал превратно и не според действителното им съдържание. Въззивният съд е подходил аналитично и при оценката на обясненията на подс. В.. Задълбоченото съпоставяне на това доказателствено средство с останалата доказателствена съвкупност е обосновало преценка за това, че част от сочените от подсъдимия обстоятелства съставляват защитна теза. Без основание е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е пренебрегнал заключенията на вещите лица. По повод аналогични доводи на защитника в мотивите си съдебният състав пространно е обсъдил заключението на комплексната СППЕ досежно психологическото състояние на подсъдимия и във връзка с обективно установените факти. Касаторът в жалбата си предлага анализ на ситуацията от житейска гледна точка, чрез съпоставяне на личностни характеристики на пострадалия и неговия спътник, от една страна, и от друга – на подс. В.. Решаващият съд е отговорил на такива съображения правилно, като е съобразил, че обстоятелствата, свързани с криминална проявеност на тези лица, тяхна негативна социална характеристика, не са могли да бъдат известни на подсъдимия, за да мотивират реакцията му. Освен това, независимо от евентуалните личностни характеристики на пострадалия и свидетеля Л., не е установено тяхно поведение насочено срещу личността на В., включително и такова, сочещо на реална и непосредствена опасност от противоправно нападение. Касационният съдебен състав няма съмнение в положителните личностни качества на подсъдимия, които са видими от приложените по делото доказателства. Само че личността на подсъдимия в наказателното производство е предмет на доказване, а не доказателство и от неговите личностни характеристики не могат да се правят изводи за виновността или невиновността му. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон в касационната жалба се аргументира с несъгласие с установените факти. Доколкото не са налице съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, възприетата от него фактология не може да бъде поставена под съмнение. Въззивният съд убедително е защитил изводите си, че не е налице заплашително или агресивно поведение от страна на пострадалия и на свид. Л. спрямо подсъдимия, както и изваждане на нож от някой от свидетелите. В тази връзка са верни и изводите за това, че подсъдимият не е действал в условията на неизбежна отбрана. Изводимите от доказателствения материал фактически обстоятелства не сочат спрямо В. да е осъществено нападение от страна на свид. Д., от което подсъдимият да се е защитавал, нито пък са налице фактически данни за съществуваща реална и непосредствена опасност подсъдимият да бъде нападнат. В тази връзка е без основание оплакването на касатора за несъобразяване с експертните изводи за това, че подсъдимият инстинктивно е действал след заплаха. Установените фактически данни не разкриват действия на пострадалия, в отговор на които подс. В. да е предприел съответно поведение. В заключението на СППЕ на подсъдимия вещите лица приемат възможност подсъдимият да е бил под влияние на негативни емоции (от спектъра на страха), попречили на избора на най-рационално поведение, само че евентуална уплаха или смущение би била относима към съдебната преценка в случай на превишаване на пределите на неизбежната отбрана, каквото в случая не е налице. Нерационалният избор на поведение от страна на подсъдимия, макар и в необичайна житейска ситуация, не може да изключи сам по себе си обществената опасност на деянието. Поради това касационният съд споделя като правилен извода в атакувания съдебен акт, че обективираното поведение на подс. В. за внезапно нанасяне на удари с юмрук в лицето на пострадалия Д. и причиненото при това счупване на носните кости с разместване на костни фрагменти правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. По отношение на определеното на подс. В. наказание и във връзка с уважаването на гражданския иск, предявен от пострадалия Д. за обезщетение на търпени от него неимуществени вреди, в касационната жалба не са направени конкретни възражения, извън общото оплакване за несправедливост на присъдата. Впрочем, положителните характеристични данни и данните за социалния статус на подс. В., на които се акцентира в касационната жалба, са правилно отчетени при индивидуализацията на наказанието за извършеното престъпление и неговият размер е определен на предвидения общ минимум на наказанието лишаване от свобода, с прилагане на института на условното осъждане. Изложените съображения сочат, че не са налице основания за упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въвзивна присъда № 20 от 29.01.2020г. по внохд № 5103/2019г. по описа на Софийски градски съд, 15-ти състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.