Р Е Ш Е Н И Е № 596 гр. София, 21 януари 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести декември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1856/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. С. М., чрез защитника му адвокат Д. К. от ВАК, както и по жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. Б. П., чрез повереника й адвокат С. Л. от САК, срещу решение № 193 от 19 юни 2013 година на Софийския апелативен съд, НО, 4-ти състав, по внохд № 242/2013 година, с което е потвърдена присъда № 35 от 28 януари 2013 година на Софийския градски съд, НО, 3-ти състав, постановена по нохд № 3292/2012 година по описа на този съд. В жалбата на подсъдимия М. са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изложените в подкрепа на жалбата доводи касаят основно доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции и размера на присъденото на пострадалата П. обезщетение. Отправените алтернативни искания са за преквалифициране на деянието по чл. 129 от НК, намаляване на наложеното наказание на пет години лишаване от свобода или отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Претендира се също и намаляване на размера на присъденото обезщетение на десет хиляди лева. Частният обвинител и граждански ищец твърди в жалбата си, че постановеният въззивен съдебен акт е несправедлив и следва да бъде изменен както в наказателноосъдителната, така и в гражданскоосъдителната части, а това ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Е. М. участва лично и със защитника си адвокат К., който поддържа жалбата и изразява становище за неоснователност на касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец П.. Представя писмени бележки с доводи в подкрепа на оплакванията на подсъдимия М., идентични с изложените в жалбата му. В същото съдебно заседание частният обвинител и граждански ищец П. не участва лично, редовно призована. Представлява се от повереника си адвокат Л., който поддържа жалбата срещу решението на въззивния съд и изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия М.. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира двете касационни жалби за неоснователни, а атакуваният съдебен акт – за законосъобразен и справедлив, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Е. С. М. за това, че на 13. 12. 2011 година, в [населено място], в[жк], е направил опит умишлено да умъртви Н. Б. П., чрез нанасяне на удари с нож в областта на гърдите, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115, във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на десет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. Зачетено е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 13. 12. 2011 година. При условията на чл. 68, ал. 1 от НК, е приведено в изпълнение наказанието от три години лишаване от свобода, наложено на подсъдимия М. с влязла в законна сила присъда по нохд № И-1359/2007 година на Софийския районен съд, за което е определен също първоначален „строг” режим на изтърпяването му в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. При наличие на основанията по чл. 40, ал. 4 от НК, съдът е постановил полагане на съответни медицински грижи по отношение на подсъдимия М. по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Подсъдимият е осъден да заплати на пострадалата П. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 25000 лева, заедно със законните последици. Гражданският иск е отхвърлен до пълния му размер от 50000 лева като неоснователен и недоказан. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия М.. Постановено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото и са присъдени направените разноски, които са възложени в тежест на подсъдимия. По жалбата на подсъдимия Е. М.: ВКС намира жалбата на подсъдимия М. за неоснователна и съображенията за това са следните: Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия от оценката на конкретно посочени доказателствени източници, твърдение за игнориране на неговите обяснения и неоснователно и цялостно кредитиране за достоверност на показанията на пострадалата П., както и за неоснователно отхвърлено доказателствено искане за повторна седморна съдебно-психиатрична експертиза, като отказът на съда да допусне такава експертиза е ограничил правото му на защита в процеса. Всичко това е довело до ненадлежни фактически изводи за осъщественото от него физическо посегателство по отношение на П. и до неправилно приложение на материалния закон, последица от което очевидно е искането му за преквалифициране на деянието по чл. 129 от НК и определяне на предвиденото в тази норма наказание. Становището на защитата за материалната незаконосъобразност на съдебния акт вероятно произтича от схващането, че въпросите за квалификацията на деянието са само такива по приложението на правото, а не и по доказването, което е неправилно. При положение, че с жалбата се оспорва доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции по събиране и оценка на доказателствените източници, т. е. надлежното формиране на фактическите изводи, то няма как да се претендира и материална незаконосъобразност, която е самостоятелно касационно основание, освен ако при касационната проверка не се установи отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, каквато констатация в случая ВКС прави. Извършената от ВКС проверка по възраженията на подсъдимия М. не установява допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на въззивния съд и поради това то няма как да бъде ревизирано от ВКС. Впрочем, напълно идентични възражения като заявените в касационната жалба, са били предмет и на въззивната проверка по делото и са получили надлежен отговор в постановеното съдебно решение. Изводите си по фактите въззивният съд е формирал след проведено от него съдебно следствие и извършена цялостна проверка и анализ на доказателствената съвкупност по делото. В правомощията на този съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което въззивният съд е сторил по предписания от закона начин. 1. Неоснователно се възразява в жалбата липсата на проявена активност от съда за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд по реда на Глава 27 от НПК – съкратено съдебно следствие. Няма причини да не бъде споделено становището на въззивният съд по повод направено и пред него идентично възражение (л. 2 – 3 от решението). Разглеждането на делото по този ред е само една правна възможност за постигане на по-бързото му решаване чрез предвидените две хипотези на тази диференцирана процедура и не е сред правата на подсъдимия, визирани в закона, а неговото реализиране е обвързано с наличие на определени предпоставки, подробно разписани в чл. 371 от НПК. При положение, че подсъдимият М. е имал надлежно упълномощен от него защитник и въпросът за реда, по който да бъде разгледано делото, не е поставен на вниманието на първоинстанционния съд (протокол от съдебно заседание от 22. 10. 2012 година, л. 50 и сл. от нох дело), упрекът към съда в тази връзка е напълно несъстоятелен. 2. На следващо място, в жалбата е заявено допуснато от съдилищата нарушение на процесуалните правила, изразило се в отказа им да допуснат повторна седемчленна СППЕ, която да даде заключение за психичното здраве на подсъдимия и възможността му да участва пълноценно в процеса. По това искане въззивният съд се е произнесъл с мотивирано определение от 08. 04. 2013 година и го е оставил без уважение. ВКС намира преценката на въззивния съд за липса на основания за ново експертно изследване на подсъдимия и заключение за неговото психично състояние за правилна и основана на данните по делото и на закона (л. 9 от решението). Процесуалният закон регламентира в чл. 153 от НПК хипотезите на необходимост от назначаване на допълнителна или повторна експертиза по делото. В конкретния случай посочените предпоставки не са налице. Първоначалната КСППЕ (експерти К. – психиатър и И. – клиничен психолог, л. 112 от ДП) по нареждане на разследващите органи е разширена и допълнена (експерти С., С. и З.-С.). След личен преглед на подсъдимия (проведен на 12. 03. 2012 година) и запознаване с всички събрани до момента доказателства по делото, е изготвено разширеното съдебно-психиатрично, психологично и неврологично заключение за неговото състояние (л. 122 от ДП). Изрично е отразено и становището на експертите за адекватност и достатъчност на проведеното в амбулаторни условия изследване и причините за това (л. 20 от експертизата), какъвто довод също е наведен в жалбата на подсъдимия. Заключението е защитено от експертите в съдебно заседание на 22. 11. 2012 година, като е обяснено и наличието на известно различие в първата и в повторната експертизи на базата на оказаното съдействие от освидетелствания при проведеното от тях изследване (протокол на л. 108 и сл. от нох дело). При тези данни, няма причини да не бъде споделена констатацията на въззивния съд, че изготвената експертиза не съдържа характеристиките на необоснованост и съмнение в неговата правилност, поради което не удовлетворява изискванията на чл. 153 от НПК за назначаване на повторна такава. 3. Съдържанието на гласните доказателствени източници е проверено от въззивния съд относно достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост и е анализирано подробно и задълбочено (л. 7 – 8 от решението). Съдът не е имал основания да откаже да кредитира за достоверност показанията на пострадалата П., както и тези на свидетелите В., С., П. и Р. (полицаи от дежурните екипи, отзовали се незабавно и пристигнали на мястото на произшествието минути след напускането му от подсъдимия). Оценката на показанията на пострадалата е извършена при отчитане на процесуалното й качество и е направен обоснован извод за тяхната обективност, правдивост и достоверност. Съобщеното от свидетелката е потвърдено не само от показанията на посочените свидетели, но и от обективните находки по делото и резултатите от тяхното изследване – намереният и иззет минути след деянието нож, изхвърлен от подсъдимия, по който са намерени следи от кръвта на пострадалата, установени чрез ДНК-анализ, намирането на калъфа от този нож у подсъдимия при залавянето му, резултатите от СМЕ на веществените доказателства и пр. 4. Не кореспондира с данните по делото заявеното в касационната жалба игнориране на обясненията на подсъдимия М.. Напротив, те са обсъдени подробно и съобразно с цялата доказателствена съвкупност (л. 8 от решението), като правилно са оценени като нелогични и недостоверни поради противоречието на съдържащите се в тях обстоятелства с всички останали доказателства по делото. Така че, в резултат на извършен цялостен анализ, съдът е направил оценката си за достоверност на доказателствените източници, която няма причини да не бъде споделена, доколкото този анализ не разкрива игнориране или превратност в дейността на съда. Оплакването в касационната жалба на подсъдимия М. за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, се явява неоснователно. 5. При така установените по делото факти и обстоятелства от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Изводът се налага от констатираното съответствие между тези факти и тяхната правна оценка. Като е установил, че подсъдимият е действал с оръжие, годно да причини смърт (остър нож), че първоначално е замахнал към гърлото на пострадалата, че й е нанесъл пет прободно-порезни рани, две от които в областта на гръдния кош, една в областта на дясното рамо, една на дясната предмишница и една на дясната длан, че ударите са били насочени към жизненоважна част от тялото и със сила и интензитет, годни да причинят прободните рани, дори и през дебелото връхно облекло на пострадалата, правилно и законосъобразно съдът е приел наличие на обективиран от действията на подсъдимия пряк умисъл за умъртвяването й, а не просто нарушаване в някаква степен на телесния й интегритет. Поради това и възражението на защитата на подсъдимия М. за съставомерност на деянието по чл. 129 от НК, а не по чл. 115 от НК, е неоснователно. То не държи сметка за смисъла на закона и практиката по приложението му и не намира опора в доказателствата по делото. В тази насока от значение е и експертният извод, че при тези наранявания, липсата на своевременна медицинска помощ е можела да доведе до усложнения, при които леталният изход е бил възможен и реален. 6. Жалбата не съдържа конкретни доводи в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. наказание. ВКС намира, че наказанието е индивидуализирано при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Отчетените като смекчаващи отговорността му такива – недовършеност на престъплението, но само поради активната съпротива на жертвата, наличието на личностно разстройство и алкохолна зависимост, правилно не са ценени като многобройни или изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, но несъмнено са улеснили извършването на престъплението. Определянето на наказанието при минимално предвиденото в закона удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите по чл. 36 от НК, поради което се явява и справедливо. 7. На последно място, подсъдимият е възразил размера на присъденото на пострадалата обезщетение за причинени неимуществени вреди. Известно е, че възмездяването на болките и страданията, понесени от пострадалия от престъплението, се ръководи от юридическите принципи и критерии, вложени в нормите на чл. 52 и чл. 45 от ЗЗД, които предходните съдебни инстанции са съблюдавали при определяне на размера на присъденото обезщетение. ВКС намира, че същото не е завишено, защото е съобразено с обстоятелствата по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост, съгл. нормата на чл. 52 от ЗЗД. Съобразени са както конкретните причинени увреждания и последиците от тях, така и преживените уплаха и стрес, предвид времето, мястото и поводът за извършване на престъплението. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец Н. П.: Жалбата съдържа оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. наказание и за несправедливо присъдено обезщетение поради занижения размер на същото. По отношение на индивидуализацията и справедливостта на наказанието на подсъдимия, ВКС вече изложи по-горе съображения за неговата законосъобразност и отсъствие на характеристиките по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК за явната му несправедливост. А и в тази насока жалбата на П. не съдържа конкретни доводи, които смята, че подкрепят направеното оплакване. Настоящата инстанция не съзира и основания за намеса относно размера на присъденото обезщетение. Причинените увреждания съвкупно имат характеристиките на временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалата (вж. Допълнителна СМЕ по внох дело, л. 7 от същата). Установеният от експертите дефицит в сгъването на четвърти и пети пръсти на ръката няма обяснение, свързано с прободно-порезните наранявания на ръката, а се дължи на недостатъчно активно провеждане на физиолечение и рехабилитация, като функциите им биха могли да бъдат значително подобрени. Също така, субективните оплаквания на пострадалата от задух и отслабено дишане вдясно не се дължат на проникване на ножа в гръдната кухина, а могат да се обяснят с болката в областта на кожата и подкожието от причинените рани. При тези данни по делото ВКС намира размерът на присъденото обезщетение за съответен на претърпените от пострадалата болки и страдания, които са справедливо възмездени. При изложените съображения, касационните жалби на подсъдимия М. и пострадалата П. срещу решението на въззивния съд се явяват неоснователни, поради което решението следва да бъде оставено в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 193 от 19 юни 2013 година на Софийския апелативен съд, НО, 4-ти състав, по внохд № 242/2013 година, с което е потвърдена присъда № 35 от 28 януари 2013 година на Софийския градски съд, НО, 3-ти състав, постановена по нохд № 3292/2012 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.