Р Е Ш Е Н И Е № 45 София , 01.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Жанина Начева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Д.Генчев изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1272 /2016 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби от адвокат С. К., защитник на подсъдимия Д. Н. М. и лично от последния против решение № 381 от 10.10.2016 г. по внохд№ 662/2016 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата си защитникът се позовава най-напред на нарушение на закона, но се аргументира чрез съществени нарушения на процесуалните правила при проверка на достоверността на показанията на свидетелите Г. Г., И. Г. и Д. Г.. Оспорва също така доказателственото значение на данните, съобщени от свидетелите Б. Д. и Б. М. - поемни лица при разпознаването на подсъдимия. Обосновава и нарушение на чл. 6, б. д” от ЕКЗПЧОС, тъй като е нарушено правото на обвиняемия да участва в наказателното производство. Позовава се и на липса на мотиви поради пренебрегване на възраженията на жалбоподателя пред въззивния съд. В заключение защитникът намира, че обвинението не е доказано по несъмнен начини, а наложеното наказание е явно несправедливо поради опорочената въззивна процедура. С препращане към касационните основания на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК адвокат К. отправя три искания – да се отмени обжалваното решение и оправдае подсъдимия или, алтернативно, да се намали наложеното наказание или делото се върне за ново разглеждане от първата инстанция за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. В личната си жалба Д. Н. М. твърди, че неправилно извършеното деяние е квалифицирано по чл. 199 от НК вместо по чл. 129 от НК. Отправя критика към въззивния съд, който не е изяснил фактическата обстановка и не е разпитал важни свидетели. Пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите по изложените съображения. Прокурорът пледира за тяхното отхвърляне като неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд, наказателно отделение, 26 състав, с присъда от 28.04.2016 г. по нохд № 4273/2015 г. признал Д. Н. М. за виновен в това, че на 15.07.2014 г., около 05.45 часа в [населено място], отнел чужди движими вещи на обща стойност 417, 30 лева от владението на Г. Д. Г. с намерение противозаконно да ги присвои, употребявайки за това сила ­удрял пострадалия със сопа по главата, ръцете и тялото, като деянието е придружено със средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на мозъка, което е причинило разстройство на здравето, временно опасно за живота и е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199 ал. 1, т .3 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 29, б.”б” от НК го осъдил на седем години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим. Съдът, на основание чл. 59, ал. 1 от НК, намалил от срока на това наказание времето, през което Д. М. бил задържан в изпълнение на мярка за неотклонение. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд с решение № 381 от 10. 10. 2016 г. по внохд № 662/2016 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Жалбите срещу така постановения въззивен акт са неоснователни поради следните съображения: Оплакването на касатора за съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите и липса на активност при събиране на доказателства, опровергаващи обвинението. Приведените от защитата аргументи в подкрепа и на двете твърдения са неприемливи. Основното усилие на жалбоподателите е насочено към атакуване на изводите на съда, базирани на показанията на свидетелите Г. Г., Д. Г. и И. Г., които се определят като ненадеждни поради заинтересованост на разпитваните лица. Аналогични възражения, но с насоченост и към останалите доказателствени източници, са правени и пред въззивната инстанция. В нейното решение те са получили задълбочено изследване. Апелативният съдебен състав не само е проверил доказателствените разсъждения на предходния съд, но отново е подложил на обективна проверка и анализ цялата доказателствена съвкупност. В този процес не са допуснати процесуални или логически грешки. Установените релевантни факти не са резултат на едностранчива или превратна интерпретация. Второинстанционният съд убедително е защитил основанията, поради което не приема възраженията на подсъдимия. Показанията на основния свидетел – пострадалия Г. Г., са подложени на детайлна съпоставка с останалите доказателствени източници, но тя не е довела до разколебаване на извода за обективност на информацията, съдържаща се в тях. В обжалваното решение логично са свързани данните от тези показания с данните, съобщени от свидетеля И. Г. - брат на пострадалия. Той подробно пресъздава разказа на пострадалия за грабежа. Показанията на И. Г. са подкрепени и от медицинската документация и експертните заключения, които разкриват наранявания, съвпадащи с описаните от жертвата по вид и механизъм на причиняване. В същата насока са и показанията на свидетеля Д. Г., който на свой ред съобщава какво са му съобщили неговите близки за нападението над баща му. Категоричността на поведението на пострадалия при разпознаването е установена по безспорен начин и чрез разпита на поемните лица – свидетелите Б. Д. и Б. М.. Предходната инстанция не е проявила едностранчивост и избирателност при оценка на доказателствата, тъй като е обсъдила и информацията от обясненията на подсъдимия, дадени в досъдебната фаза на процеса / л.340-341 от ДП/, върху които защитата на подсъдимия гради хипотеза за невиновност за извършване на грабеж. Описаните в тях обстоятелства правилно са оценени като противоречащи на целия останал доказателствен материал, поради което, без да нарушава процесуалните правила, съдът е отказал да ги кредитира. Прочее, подсъдимият не отрича нанесения побой на Г. с дърво по главата и раменете, но твърди, за разлика от него, че е бил провокиран и не е отнел никакви вещи. Предходните състави убедително са обосновали защо дават вяра на жертвата, а не на подсъдимия, и техните изводи не предизвикват необходимост от промяна. Въззивната инстанция не търпи упрек и за процесуално бездействие, тъй като не била положила усилия да попълни доказателствената съвкупност чрез издирване и разпит на лицата, които подсъдимият е посочил като очевидци на срещата му с пострадалия. Подобно искане не е поддържано пред второстепенния съд, а пред първата инстанция М. е дал крайно неясни идентифициращи данни, които изключват възможността съдът да призове тези лица. Той ги е назовал като „Н.” и „ М.” и е заявил, че са „сираци” , „проститутки” с неизвестни адреси и фамилни имена. В тази връзка е важно да се отбележи, че подсъдимият е искал по този начин да изясни причината , поради което е влязъл в контакт с пострадалия – спазаряване за сексуални услуги, но не е оспорил нито факта на побоя, нито оръдието, с което е нанесен. Ето защо съдът не е бил изправен пред доказателствен дефицит, обусловен от пропуски на разследващите органи в досъдебната фаза, тъй като събраните и обсъдени доказателства и доказателствени средства напълно удовлетворяват стандарта на чл.13, чл. 14, чл.15, ал.2 и чл.18 от НПК. Несъстоятелни са и твърденията на защитата, че съдът не е изяснил самоличността на пострадалия, който е свидетелствал по време, когато не е имал лична карта. На стр.7 от решението въззивният съд е обсъдил това възражение и го е отхвърлил със съображения, които не се нуждаят от ревизия. Разумно и законосъобразно втората инстанция е посочила че личната карта не е единственото средство за идентифициране на едно лице. В противен случай при многобройните случаи на изгубване, унищожаване или кражба на този документ би настъпил хаос в обществения живот поради невъзможност за осъществяване на контакти, изискващи легитимация на личността. Изложените и защитавани от защитата съмнения, че друго лице, а не пострадалият Г., се е оплакало от нападение, разпознало е обвиняемия, подложило се е на освидетелстване и лечение в болница и най-накрая е умряло на 12.08.2014 г., не само противоречи на доказателствата по делото, но дори навлиза в територията на абсурда. Несъстоятелни са и оплакванията за липса на мотиви. Въззивният акт е съобразен с правилото на чл. 339, ал. 2 от НПК относно съдържанието на решението на втората инстанция, тъй като в него съдът е посочил основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата на подсъдимия. Несъгласието на защитата с тях не го опорочава и не намалява неговата убедителност. Тя не е пострадала и поради отказа на съда да обсъжда неотносими към предмета на делото хипотези като изложените в жалбата питания как е влязъл в дома си пострадалия, след като са му били откраднати ключовете, и дали е възможно отнетата при грабежа банкова карта да е изгубена след нападението. Съдът обаче е отделил дължимото внимание на възражението на защитата, че Г. Г. е сигнализирал късно за грабежа на 15.07.2014 г. ­едва на 21.07.2014 г., с което се свързва предположение, че е пострадал в интервала между тези дати. Въззивната инстанция е провела въззивно следствие, в хода на което е установила точния момент, в който Г. е блокирал отнетата му банкова карта. Това е станало в непосредствено след описаното в показанията му нападение ­ на 15.07.2014 г. На същата дата, по данни от съдебномедицинската експертиза, пострадалият е посетил приемния кабинет за обслужване на пациенти в болница „Т.” , където му е направена рентгенография на череп. Следователно, събраната по делото по делото обективна информация изцяло подкрепя данните от показанията на жертвата за датата на престъплението и изключва версията на защитата. Не намира подкрепа в доказателствената съвкупност и оплакването за ограничаване правото на обвиняемия да участва в наказателното производство, тъй като разпита на пострадалия и разпознаването са извършени без негово участие. За последното процесуално действие това не е вярно, тъй като касаторът е бил разпознаваното лице. До този момент той не е имал никакво процесуално качество, тъй като са протичали издирвателни мероприятия. Едва след като бил посочен от пострадалия и разследващите органи са го привлекли като обвиняем, той и неговият адвокат биха могли да участват в процесуални действия. Съществено е обаче, че показанията на починалия на 12.08.2014 г. свидетел Г. Г. са прочетени със съгласието на подсъдимия и неговия защитник, при изрично предупреждение за значението им при постановяване на присъда. Освен това, както вече бе отбелязано по-горе, те не са единствения източник на доказателства, формирали изводите на съда относно фактите. Ето защо настоящият съд намира,че обективната истина по делото е постигната по категоричен начин с процесуалнодопустими средства. Авторството на деянието е извън всякакво съмнение. Описанието на деянието и посочването на извършителя са установени от всички събрани доказателства , включително тези, съдържащи се в част от обясненията на касатора. Проведеното въззивно съдебно следствие не е опровергало, а е дало допълнителна увереност на второстепенния съд да подкрепи логичната и непротиворечива фактическа конструкция, описана от първата инстанция. Обобщено, проверяваната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила, довели до опорочаване на нейното вътрешно убеждение. Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на закона, което се поддържа единствено на база оспорване на релевантните обстоятелства, формиращи обективните признаци на престъпния състав. Предвид изложеното относно отсъствие на данни за касационно основание по чл. 348, ал. 1 , т. 2 от НПК субсумирането на инкриминираната дейност под състава на чл. 199, ал. 1, т. 3 алт.2 и т. вр. с чл. 198, ал. 1 във вр- с чл. 29, б.”б” от НК, е законосъобразно. Несподелими са и бланкетните искания на касатора за отменяване или изменяване на въззивното решение поради явна несправедливост на наложената санкция. Адвокат К. се позовава единствено на твърдения за процесуалните нарушения, които бяха разгледани и вече отхвърлени. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че наказанието е съобразено както с високата степен на обществена опасност на деянието, така и с тази на дееца. Д. М. е осъждан повече от 15 пъти, седем пъти за грабеж, показвайки резистентност към поправителното и превъзпитателно въздействие на наказателната репресия. Наказанието му е индивидуализирано под средния размер, предвиден от законодателя за това престъпление. Ето защо не се установява основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, даващо основание за изменение решението в желаната от касатора посока. Обемът наказателна принуда е адекватен на целите на чл. 36 от НК, не разкрива елементи на несправедливост и не следва да бъде редуциран. Водим от горното и на основание чл. 354,ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 381 от 10.10.2016 г. по внохд № 662/2016 г- по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.