Ключови фрази
Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съпричиняване * диференцирана процедура * индивидуализация на наказание * причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * определяне на наказание при съкратено съдебно следствие


Р Е Ш Е Н И Е

№ 472

гр. София, 11 декември 2014г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти декември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ

при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ
изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
н. д. № 1572/2014 година.

Производството е образувано по касационна жалба на частните обвинители Г. Г. и Е. А., депозирана чрез техния повереник срещу решение №105 от 17.07.2014г. на Варненски апелативен съд /АС/, постановено по внохд №151/2014г., с което е изменена присъда №30 от 07.04.2014г. на Окръжен съд /ОС/ - Варна, по нохд №128/2014г.
В жалбата на частните обвинители се релевират оплаквания за допуснати от контролираната съдебна инстанция процесуални нарушения при доказателствения анализ и за несъблюдаване на материалния закон, довели до явна несправедливост на наложеното на Й. М. наказание.
В подкрепа на визираните касационни основания се излагат съображения, очертаващи недоказаност на приетата за установена от Варненски АС фактология за предприето от пострадалата К. Г. пресичане по пешеходната пътека на [улица], в [населено място], след разделителния остров, при забранителен сигнал на светофарната уредба; и чрез позоваване на чл.120, ал.1, т.2 от ЗДвП се аргументира задължение за водача на моторното превозно средство да пропусне намиращите се на пътното платно лица, за които сфетофарът свети с „червена светлина”.
С поставен акцент на липса на съпричиняване за настъпилите врадоносни последици се обосновава заключение за пороци в дейността на решаващия орган при индивидуализация на подлежащите на изтърпяване санкции за инкриминираното престъпление, базирана на изискуемата се оценка на наличните отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства.
Предлага се отмяна на обжалваното решение и упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т.4, вр.ал.3, т.1 от НПК, чрез връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция за увеличаване на наказанията до определения от Варненски ОС размер.
Подадена е и жалба от упълномощения адвокат на подсъдимия Й. М., изразяваща недоволство от атакувания акт в санкционната част. Декларира се прекомерна завишеност на отмерените наказания, несъответни на направеното още в хода на досъдебното производство самопризнание и на обективираното в хода на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК процесуално поведение, предпоставящи по-голяма снизходителност при лимитиране на наказателната отговорност на подсъдимото лице.
В съдебно заседание на 04.12.2014 година, явилите се пред Върховния касационен съд Е. А. и повереник на частните обвинители - адвокат М. Р. поддържат изцяло жалбата, и исканията в нея.
В настоящото производство подсъдимият Й. М. и неговият договорен защитник, редовно уведомени, не участват лично.
Прокурор от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата на частните обвинители и мотивира липса на предпоставки за уважаване на заявените от подсъдимото лице претенции. Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №30 от 07.04.2014г., обявена по нохд №128/2014г., след проведено съдебно следствие по предвидената в чл.371, т.2 от НПК алтернатива, Варненски ОС е признал Й. И. М., за виновен в това, че на 14.08.2013 година, в [населено място], при управление на МПС – автобус „марка”, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата- чл.119, ал.1 и ал.4, и чл.120, ал.1, т.2 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, и по непредпазливост причинил смъртта на К. Е. Г., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.”б”, вр.чл.343, ал.1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1, вр.чл.54 от същия закон, му наложил наказания - ДВЕ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода, с приложение на института на чл.66 от НК за петгодишен изпитателен срок, и ТРИ ГОДИНИ лишаване от права по чл.37, ал.1, т.7 от НК.
С атакуваното решение №105 от 17.07.2014г., по внохд №151/2014г., Варненски АС, в инициирана от процесуалния представител на подсъдимия Й. М. процедура, е изменил присъдата по нохд №128/2014г., чрез намаляване на определените наказателни санкции, на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за четиригодишен изпитателен срок и ДВЕ ГОДИНИ лишаване от правоуправление.



Касационната жалба на частните обвинители е НЕОСНОВАТЕЛНА.

При осъществения контрол, касационният състав не констатира допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата, свързани с наличието на обективен принос на пострадалата Г. за причинения вредоносен резултат.
Диференцираната процедура - съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция, в предвидената в чл.371, т.2 от НПК алтернатива е реализирана при стриктно спазване на очертаните в Глава двадесет и седма от процесуалния закон, императивни предписания.
Заявеното от Й. М. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, в заседание на 07.04.2014 година, е създало процесуални предпоставки за прилагане на особените правила на чл.370-374 от НПК, във визираната по чл.371, т.2 от НПК форма. Първостепенният съд е съобразил, че волеизявлението на М. е обезпечено от доказателствата, събрани и проверени в хода на досъдебното разследване и кореспондира на изготвените съдебни експертизи, удовлетворявайки основополагащото принципно начало на чл.31 от Конституцията, възпроизведено в чл.116 НПК за недопустимост обвинението и присъдата да се основават само на направено самопризнание. Производството, последвало категоричната и безусловна декларация на подсъдимото лице и предпоставеното от нея определение по чл.372, ал.4 НПК, е проведено в съответствие с установения регламент, касаещ правно регулираната в чл.371, т.2 от НПК хипотеза и финализирало със съдебен акт, с който компетентният орган при съблюдаване нормата на чл.373, ал.3 от НПК се е произнесъл по въпросите за виновно извършеното деяние, неговата престъпна съставомерност, и произтичащите от това санкционни последици.
Логическо следствие от доброволно инициираната от Й. М. съкратено съдебна процедура, е обхватът на доказателствената дейност на решаващия орган, съдържанието и параметрите на която са предопределени от описаната в прокурорския акт и призната фактология на неправомерното деяние, и редуцирани в очертаните от представителя на обвинението рамки. Характерът и особеностите на диференцираното производство по чл.371, т.2 от НПК обосновават невъзможност за първоинстанционния или въззивен съд, по свой почин или по искане на страните да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, или да приеме за установени, различни от посочените в него фактически обстоятелства.1
Конкретиката по делото очертава описани в прокурорския акт и доказани от инкорпорираните в досъдебната фаза на наказателния процес свидетелски показания, писмена документация, и назначени автотехническа и


____________________________________________________________________________________________________________________
1.ТР№1/06.04.2009г., по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС на РБ/


видео-идентификационна експертизи, факти за осъществено от К. Г. пресичане на [улица], [населено място], след разделителния остров, в района на предназначената за това пътека, при последвалата смяна на сигнала на сфетофарната уредба от зелен /разрешителен/, на червен /забранителен/ за пешеходци, поради което и релевираното в коментирания смисъл възражение е несъстоятелно.
В обсега на лимитираната от представителя на обвинителната власт и призната от подсъдимото лице фактология, приета за доказана по несъмнен начин от компетентния съд, правилно е приложен и материалният закон.
Поведението на К. Г. се субсумира от реализирано нарушение на нормата на чл.113, т.3 от ЗДвП, императивно предписваща при пресичане на платното за движение, пешеходците да преминават по пешеходните пътеки при спазване на светлинните сигнали и сигналите на регулировчика, с което пострадалата не се е съобразила и обективно допринесла за настъпването на инкриминирания вредоносен резултат.
В контекста на изложеното професионален е прочитът и убедителна интерпретацията на разпоредбата на чл.113, ал.1, т.2 от ЗДвП, лимитираща задължение „пешеходците да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение. Визираното правило е неотносимо за случаите, сочещи на местонахождение на пешеходците на „остров на платното за движение”, явяващ се съгласно пар.1, т.7 от ППЗДвП „изразена, оградена или очертана с пътна маркировка ограничена площ от платното за движение, която не е предназначена за движение на пътни превозни средства”, и представляващ „безопасно място”
Такава е конкретиката в разглеждания казус.
Формираното заключение не се опровергава и от акцентираното в касационната жалба на частните обвинители обстоятелство за налично задължение на водача на моторното превозно средство по чл.120, ал.1, т.2 от ЗДвП, изразяващо се в необходимост за пропускане на намиращите се на пътното платно лица, за които сфетофарът свети с „червена светлина”, което обосновава допуснато от подсъдимия Й. М. нарушение на правилата за движение по пътищата, предпоставило извършеното по непредпазливост престъпление по чл.343, ал.3, б.”б”, вр.чл.343, ал.1, б.„в” от НК, но не изключва съпричиняване на инкриминираните общественоопасни последици от жертвата, при доказаните по делото факти.
При съблюдаване на тежестта на престъпното посегателство и на личната опасност на подсъдимия Й. М., и в съответствие с регламентираните в чл.36 от НК цели на индивидуалната и генерална превенция, въззивният съд е отмерил и наказателната отговорност.

При лимитиране на санкциите /лишаване от свобода и лишаване от правоуправление/, задълбочено са анализирани характеристиките на изискуемите се за престъпната съставомерност обективни и субективни признаци, като съдът е обърнал специално внимание и на неправомерната проява на водача на моторното превозно средство, обективирана в навлизане в кръстовището по време, предхождащо зелена светлина на светофарната уредба за неговата посока, която е извън релевантните за правната квалификация нарушения на чл.119, ал.1 и ал.4, и чл.120, ал.1, т.2 от ЗДвП, в пряка причинна връзка с вредоносния резултат.
Отдадено е нужното значение на приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат; с юридически усет са отчетени последвалите пътно-транспортното произшествие действия на Й. М., свързани със сигнализиране за инцидента на телефонен номер 112; и отчетени данните, очертаващи чистото съдебно минало на подсъдимото лице, липсата на налагани административни наказания в качеството му на водач на моторно превозно средство по ЗДвП за продължителен период от 10 години, неговата добра репутация и затруднено материално положение.
Визираните обстоятелства, обсъдени в съвкупност и ценени в корелативната им взаимовръзка обуславят необходимост от определяне на наказание лишаване от свобода към предвидения в чл. чл.343, ал.3, б.”б”, от НК минимум от ТРИ ГОДИНИ, с последваща редукция по чл.58а, ал.1 от НК, при условията на чл.66 от НК, и не мотивира изводи за компрометиране на критериите за справедливост с индивидуализираната по чл.37, ал.1, т.7 от НК санкция - ДВЕ ГОДИНИ лишаване от правоуправление.

НЕОСНОВАТЕЛНА е и жалбата на подсъдимия Й. М..

Наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, предпоставящо ревизия на атакувания съдебен акт в санкционната част, в претендираната от защитата на подсъдимото лице посока, не обосновават и депозираните оплаквания за игнориране на оказаното от Й. М. процесуално съдействие за разкриване на обективната истина, в досъдебната и съдебна фаза на наказателното производство.
Видно от приобщения по делото доказателствен материал, в рамките на който е и писмен протокол от 17.12.2013г. за разпит на обвиняем, в хода на досъдебното разследване Й. М. се е възползвал от правото си по чл.115, ал.4 от НПК да не дава обяснения по повдигнато обвинение.
Направеното впоследствие от подсъдимия признание на фактите в обвинителния акт, което предпоставя правоприлагане на особената процедура по Глава двадесет и седма, чл.370-374 от НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и детерминира очертаната от чл.58а от НК смекчена отговорност, също не сочи на необходимост от прекомерна снизходителност при лимитиране на санкционните последици.
Безспорно е, че при индивидуализация на наказанието, в съответствие с очертаните от нормите на чл.373, ал.2, вр.чл.371, т.2 от НПК, вр.чл.58а от НК изисквания, се преценява процесуалното поведение на обвиняемото /подсъдимо/ лице, при провеждане на разследването и се отрежда особено внимание на дадените от него пред надлежните органи самопризнания. Последните обаче се интерпретират с оглед конкретиката на съдържанието. Ако те са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и на неговия извършител, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните досъдебни органи, същите трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство, включително в санкционните предели на чл.58а от НК. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието и данните за личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер.1
Афишираното от Й. М. признание на фактите в настоящия казус, обективирано във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 от НПК ред, не следва обаче да се обсъжда допълнително като смекчаващо обстоятелство при определяне на наказанието, като този факт е компетентно ценен в комплекса от правнозначимите за отговорността обстоятелства, обсъдени при разглеждане на жалбата на частните обвинители
Предложената аргументация мотивира настоящия касационен състав, да остави в сила атакувания акт на АС - Варна, с който е изменена присъда № 30 от 07.04.2014г. на Варненски ОС, по нохд №128/2014г.
Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №105 от 17.07.2014г. на Варненски АС, постановено по внохд №151/2014г., по описа на съда.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.









_____________________________________________________________________________________________________________________
1.ТР№1/06.04.2009г., по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС на РБ/