Р Е Ш Е Н И Е № 69 София, 19 май 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1021/2020година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – Велико Търново срещу решение № 157/20.11.2020 г., постановено по ВНОХД № 204/2020 г. от Апелативен съд – Велико Търново. Касационният протест се позовава на отменителните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения, довели до неправилно оправдаване на подсъдимия Й. Й. Й.. Отправеното искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и ново разглеждане на делото от апелативния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста при заявените в него отменителни основания и искания. Подсъдимият Й. Й. не участва лично в касационното производство, редовно призован. Защитникът му намира протеста за неоснователен и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : С първоинстанционната присъда № 23/10.09.2019 г., постановена по НОХД № 472/2018 г., Окръжният съд – Русе признал подсъдимия Й. Й. Й. за невинен в това, че на 13.07.2007 г., в [населено място], като управляващ и представляващ „К.“ Е. – [населено място] избегнал установяването и плащането на данъчни задължения – данък върху добавената стойност в размер на 111 326, 17 лева, дължими от „К“ Е. – [населено място] като : - потвърдил неистина в подадена справка-декларация за данък върху добавената стойност с вх. № 1800-0923684/13.07.2007 г. по описа на ТД на НАП – [населено място], офис Русе – отразил стойности по извършени доставки и начислил ДДС по общо три сделки, по които е „получател“, отразени в три данъчни фактури, издадени от „изпълнител“ „Р.“ Е. – [населено място]; - използвал документи с невярно съдържание – посочените три данъчни фактури, в които били отразени стойности по извършени доставки и начислен ДДС върху тях с „получател“ „К. – 1 „ Е. – [населено място] и „изпълнител“ „Р .“ Е.- [населено място], които били отразени и като стойности в декларацията, ведно с приложения към нея дневник за покупки за данъчен период месец юни 2007 г. – при упражняване на стопанската си дейност, при водене на счетоводството си и при представяне на информация пред органите по приходите; - приспаднал неследващ се данъчен кредит в посочения размер за данъчен период м. юни 2007 г. – като данъчните задължения са в особено големи размери, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7 от НК. С атакувания сега въззивен съдебен акт, постановен по протест на прокурора, присъдата е бил потвърдена. Касационният протест е неоснователен. Редакцията на иницииращия касационното производство документ налага известно уточнение. Първо, следва да се припомни, че материална незаконосъобразност е самостоятелно касационно основание и при позоваването на него касационната проверка се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна по принцип е съгласна. Освен това, част от доводите, макар да са дефинирани под формата на допуснати процесуални нарушения, са за необснованост и се свеждат до несъгласие с фактическите изводи на съда. Тези оплаквания не следва да бъдат коментирани извън дължимата проверка за спазване на процесуалните изисквания относно доказателствената дейност на съда. В съдържателната част на протеста пространно е пресъздадена аргументацията, изложена в атакуваното решение, последвана от заключението, че изводите на съда са изградени в нарушение на чл. 14 от НПК, тъй като при направения анализ на доказателствената съвкупност не са съобразени важни факти и обстоятелства, установени по делото. Съдържат се и твърдения, че предходната инстанция при обсъждане на гласните доказателствени източници е възприела позицията на основния съд и се е доверила на свидетелите, представители на дружествата – доставчици по веригата и на тези, обслужвали счетоводно „К.“ Е., без да отчете тяхното отношение към инкриминираната търговска дейност. Обобщено, доводите в протеста разкриват, че недоволството от атакувания съдебен акт се отнася до доказателствените разсъждения на съда, като им се противопоставя виждането на касатора за фактите и тяхната оценка. Върховният касационен съд не споделя възражението за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила. Прегледът на процесуалната дейност на въззивния съд не дава основание за извод да са допуснати нарушения на изискванията, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Въззивната инстанция е дала своята оценка относно дейността на основния съд, като е приела последната за процесуално издържана при спазване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. В атакувания съдебен акт има препращане към доказателствения анализ, извършен от първата инстанция, но това е съпроводено и със собствени на въззивния съд съображения за обективност и достоверност на кредитираните доказателствени източници, въз основа на които е обосновал и своето заключение за недоказаност на обвинителната теза. Възраженията срещу съдебната оценка на част от гласните доказателствени средства са неоснователни. Несъмнено, свидетелят С. Р. е бил изпълнителен директор на „Н. “ АД, а свидетелят Р. П. - управител на „Р “ Е., пряк доставчик на „К. “ Е. на горивото, предмет на инкриминираните фактури. Търговските отношения между дружествата са изследвани от предходните инстанции, като сам по себе си фактът за наличие на такива отношения не може да компрометира обективността на показанията на свидетелите. Още първостепенният съд е констатирал, че доказателствената информация, изнесена от коментираните свидетели, е по обща, отчитайки, че разпита им в съдебното заседание е проведен повече от десетилетие след събитията. В тази връзка съдът е положил усилия да изясни конкретни детайли за обстоятелствата от предмета на доказване, като е подкрепил своите разсъждения с наличните писмени документи по делото (част от които са предявявани на свидетелите при разпита им) и така е аргументирал тезата си да се довери на споделеното от тях за начина, по който са осъществявани сделките на гориво между дружествата,мястото където се е съхранявало - Петролна база [населено място], възникналите по повод тази база наемни отношения. Претенцията за отсъствие на анализ и оценка на показанията на свидетелите К. Р., В. Г., М. А. също е неоснователна. Съобщените от тези свидетелите данни се отнасят до счетоводното обслужване на дружествата, изготвянето и подаването на съответните документи пред приходната агенция. В протеста не е посочено в кои части и поради какви несъответствия в свидетелските показания те се определят като необективни и/или оценени не по действителното им съдържание, поради което при общо заявената претенция няма как да се даде по- конкретен отговор. Показанията относно посочените обстоятелства са обсъдени и ценени самостойно и в логическата им зависимост с останалите източници на доказателствени факти. В съответствие с изискванията на чл. 14 от НПК въззивният съд е анализирал и проверил приетите по делото експертизи. Във въззивното решение са изложени съображенията, поради които съдът не е възприел изводите по назначената в досъдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, тъй като по същество те са били базирани само на констатациите в ревизионния акт, а не на собствено експертно изследване и оценка, което е било разяснено и от експерта при проведения му разпит. Аргументирана е и съдебната теза за кредитиране на назначената в съдебното следствие съдебно - икономическа експертиза. В заключението на същата, е направен изводът, че количествата бензин, които са били закупени от „Р.“ Е., пряк доставчик на „К.“Е., са били достатъчни, за да се извърши продажба по всяка от инкриминираните от обвинението три фактури, както и че разплащането между дружествата е осъществено по банков път. Неоснователна е претенцията, че горивото, предмет на сделките, не е било достатъчно индивидуализирано, поради липса на приемателно-предавателни протоколи, наличието на които според касатора би било важен показател за реалността на доставките. Извън съображенията на въззивния съд по идентично поддържан довод, следва да се посочи, че в прочетените на основание чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК показания на свидетелката Б., участвала в ревизиращия екип, се съдържат данни за представени в хода на ревизията складови разписки за приемане/предаване на горивото, а в хода на административното обжалване и приемателно-предавателни протоколи. В ревизионния доклад по чл. 117 от ДОПК се съдържат констатации за приложени складови разписки за приемане/предаване на материални ценности, индивидуализирани по номера и дати, за предаването на количества бензин, (отговарящи по количества на фактурите) от „Р .“ Е. на „К.“ Е., а в данъчно осигурителното досие на последно посоченото дружество се намират и приемателно-предавателни протоколи от 12.06.2007 г., от 13.06.2007 г. и от 19.07.2007 г. Впрочем, и в обстоятелствената част на обвинителния акт (виж, стр. 2 от същия, л. 5 от делото) е посочено присъствие на коментираните складови разписки, но те са приети за недостатъчни да удостоверят прехвърляне на стоката между страните. На следващо място се изтъква, че доставчикът по инкриминираните три фактури „Р.“ Е. не е представил на получателя „К. - 1“ Е. документи (декларация) за съответствие по чл. 12, ал. 2 от Наредбата за изискванията за качеството на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, което препятствало последващата реализация на горивото. В протеста не е разяснено как това се противопоставя на изводите на съда за достатъчна индивидуализация на горивото, предмет на продажба по фактурите. В тази връзка касационният състав отбелязва, че по принцип декларациите по чл. 12 от цитираната наредба са допустими писмени документи за удостоверяване факта на предаване на количеството гориво. Задължението за създаване и представяне на такива съпровождащи документи не е възложено на купувача, поради което фактът на отсъствието им не води еднозначно до извод, отричащ осъществяването на доставка. Констатирането на такива недостатъци не са достатъчни за формирането на такъв извод, най-малкото поради липса на обективна възможност получателят да проверява и контролира тези обстоятелства. Накрая, не се оправдава от данните по делото, че предходните инстанции са оставили без коментар икономическата логика на сделките, извършени от търговските дружества. За неоснователността на възражението е достатъчно да се препрати към мотивите на първоинстанционната присъда (л. 32 и сл. от същите), които опровергават твърденията за лаконичност на съображенията в тази насока. Пак там са изложени и аргументите на съда за необходимост от установяване на факти, обосноваващи знанието и/или допускането от страна на подсъдимия Й., че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама, извършена от издателя на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата от доставки. Отправеният упрек към предходната инстанция, че е напуснала рамките на обвинението, определени с обвинителния акт, обсъждайки нееднаквото третиране на данъчните органи към различните сделки в контекста на търговската дейност между трите дружества – „Р.“ Е., „К.“ Е. и „Н. “ АД, е неоснователен. Съгласно повдигнатото обвинение престъпният резултат за избягване установяването и плащането на данъчни задължения е осъществен чрез използване на документи с невярно съдържание и потвърждаване на неистина в справката –декларация, като твърденията в тази връзка са базирани на нереалност на доставката на стоки (гориво) по инкриминираните фактури, по които „К. “ Е. е получател, поради това, че доставчикът му „Р.“ Е. към 13.06.2007 г. и 19.07.2007 г. не е разполагал с налични количества бензин, за да ги продаде. В тези рамки въззивният съд, позовавайки се на доказателствата по делото и експертното заключение на съдебно –икономическата експертиза, за което стана дума по- горе, е достигнал до извод за недоказаност по несъмнен начин на обвинението, повдигнато срещу подсъдимия Й.. В отговор на довода в протеста само следва да се отбележи, че с изразеното становище за известна нелогичност в позицията на ревизиращите органи, приели фиктивност на доставката на бензин от „Р .“ Е. към „К. “ Е. от една страна, а от друга, реалност на извършените през същия месец доставки на същото гориво от „К. “ Е. към „Н. “ АД, въззивният съд не е излязъл извън рамките на предмета на наказателното производство, а и не тази констатация е в основата на решението да потвърди оправдателната присъда. В заключение, извършената касационна проверка не установи наличие на претендираните от касатора нарушения на процесуалните правила. Събраните по делото доказателства са анализирани в съответствие с изискванията на чл. 14 от НПК. Заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК е без изложени в негова подкрепа данни. При липса на пороци в доказателствената дейност на въззивната инстанция, проверката за приложението на закона е възможна само в рамките на фактите, приети за установени. С направените въз основа на тях изводи за недоказаност на обвинителната теза не е допуснато нарушение на материалния закон. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 157/20.11.2020 г., постановено по ВНОХД №204/2020 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.