6 Р Е Ш Е Н И Е № 243 София, 14.01.2019 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 269 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 343 от 12.04.2018 година е допуснато касационно обжалване на решение № 187 от 12.10.2017 година по гр.д. № 419/2017 година на Пловдивски апелативен съд, с което са уважени предявени от И. С. Ш. против И. П. П., двамата от [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за сумата 75000 лева, съставляващи главница по договор за заем и по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 4875 лева, съставляващи възнаградителна лихва. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 164, ал.1, т.6 ГПК вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 180 ГПК вр. с чл. 193, ал. 3 ГПК, а именно допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът за заем и как са били изпълнявани задълженията след сключването му и какъв е редът за опровергаване съдържанието на издаден от страната частен свидетелстващ документ. Съгласно установената практика на Върховният касационен съд, ограничението по чл. 164, ал.1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен; каква е била действителната обща воля на страните, вкл. и досежно уговорките относно изпълнението на договора; как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, а при наличие на документ за предаване на сумата, няма забрана за установяване със свидетелски показания на останалите елементи на договора. В този смисъл решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о. ВКС; решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5122/2014 г., III г. о. ВКС; решение № 374 от 4.11.2014 г. по гр. д. № 2752/2014 г., IV г. о. ВКС и решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о. ВКС. Константна е и практиката на Върховния касационен съд по отношение доказателствената сила на частния свидетелствуващ документ: този документ се ползва с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство. При оспорване верността на отразените в него обстоятелства не се открива производство по установяване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал.1 ГПК, тъй като преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото. Разписката, издадена от заемодателя за връщане на получената от заемателя сума съставлява частен свидетелстващ документ. Тя се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнение на задължението съгласно чл. 77, ал.1 ЗЗД. В нея издателят на документа удостоверява неизгодни за него факти, поради което има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Издателят на разписката може да оспори формалната и доказателствена сила чрез възражение, че документа (подписа и/или съдържанието му) не са автентични, т.е. подправени са; може да оспори валидността на волеизявлението си поради пороци на волята (грешка, насилие, измама) или да опровергае съдържанието на разписката като докаже, че направеното в нея изявление е симулативно. Когато издателят на разписката не оспорва автентичността и, не твърди симулация или че е направил изявлението при порок на волята, съдът следва да зачете доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание за връщане на получената заемна сума, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото. В този смисъл решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д. № 354/2012 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр.д. № 4426/2014 г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр.д. № 4880/2017 г. ІV г.о. ВКС. В обжалваното въззивно решение на Пловдивски апелативен съд е прието за установено, че на 26.03.2015 г. страните са сключили договор за заем, с който ищецът се е задължил да преведе по банков път на ответника сумата 75000 лева, която ответникът се е задължил да върне по банков път в шестмесечен срок от предоставянето и. Уговорена е била и възнаградителна лихва от 6% от заемната сума. В изпълнение на договора, на 27.03.2015 г. ищецът е превел по сметка на ответника сумата 75000 лева. Прието е, че ответникът не е върнал предоставената му в заем сума, поради което е осъден да я заплати на ищеца на основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, ведно с догововорената възнаградителна лихва. Възражението за погасяване на вземането поради плащане е отхвърлено като неоснователно. Прието е, че подписаният от ищеца документ от 27.03.2015 г. за връщане на заема е оспорен по съдържание и това оспорване е доказано чрез приетата по делото икономическа експертиза; че установеното чрез експертизата извършване на 27.03.2015 г. на три банкови транзакции в кратък промеждутък от време, установяващи превод от по 75000 лева от сметки на ищеца по тези на ответника и на трето лице и внасяне на 150000 лева по сметка на ищеца, не доказват връщане на сумата, остават изолирани от събраните по делото допустими доказателствени средства и не могат да обосноват извод за изпълнение на договорното задължение за връщане на заема, нито такова е установено от страна на трето по сделката лице. Показанията на разпитания във връзка с връщане на заема свидетел не са ценени поради забраната на чл. 164, ал.1, т. 4 ГПК. В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от И. П. П. се поддържа, че съдът е формирал неправилен извод, че ищецът е провел пълно и главно доказване на възражението си, че съдържанието на издадената от него разписка за връщане на заемната сума е невярно. Изложени са оплаквания, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил свидетелските показания относно обстоятелствата, относими към погасяване на задължението; не е зачел доказателствената сила на извънсъдебното признание за връщане на заемната сума, обективирана в издадената от ищеца разписка, както и че изводът, че плащането, извършено от трето лице не погасява задължението е формиран в нарушение на чл. 73, ал. 1 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба И. С. Ш. я оспорва като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания против въззивното решение са основателни. Изводът, че по делото е проведено пълно и главно доказване на възражението, че съдържанието на издадената от ищеца заемодател разписка за връщане на заемната сума от ответника е неправилен. Този извод е формиран в нарушение на чл. 175 ГПК, без признанието на факта на връщане на заемната сума, обективирано в приложената по делото разписка да е обсъден наред с всички доказателства. В нарушение на съдопроизводствените правила, съдът не е обсъдил показанията на свидетеля М. З. относно обстоятелствата, при които е извършено погасяването на задължението – при наличие на договор за заем и разписка, удостоверяваща връщането му няма забрана за установяване със свидетелски показания на обстоятелствата, при които са били сключени договорът и извършено погасяване на задължението. Съдът не е обсъдил и представеният нотариален акт № .... от 26.03.2015 г., удостоверяващ отношения във връзка със сключения договор за заем, нито факта на постъпване на заемната сума по сметка на ищеца, установен с приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Съвкупната преценка на доказателствата по делото обуславя извод, че представената разписка от 27.03.2015 г., в която ищецът е признал, че ответникът е върнал сумата 75000 лева, предоставена му по договор за заем от 26.03.2015 г., установява погасяване на задължението за заем чрез плащане. По делото е установено, че на 26.03.2015 г. страните са сключили договор за заем за сумата 75000 лева. Установено е и че между ответника и свидетелката М. З., дългогодишни познати и колеги, са съществували взаимоотношения по повод сделка с недвижим имот (нотариален акт № .... от 26.03.2015 г.) ; че на 27.03.2015 г. - денят, следващ подписване на договора за заем, ищецът заемодател е превел по сметка на ответника сумата 75000 лева в 10 часа и 17 минути; че сумата е била преведена по сметката на свидетелката З., изтеглена от нея и предадена на ищеца, който я е внесъл обратно по сметката си в 10 часа и 45 минути. Същият ден – 27.03.2015 г. ищецът е подписал и предал на ответника разписка, съгласно която преведената по сметката му сума е в погашение на задължението по договора за заем от 26.03.2015 г. При така установените факти, възражението на ищеца, че съдържанието на разписката е невярно, не е доказано. Обратно – доказано е, че между страните по делото и свидетелката З. е съществувала договореност за уреждане на други сметни отношения, по които е следвало да се удостовери плащане на цената по н.а. № .... от 26.03.2015 г.; че ищецът е получил обратно наредената по сметка на ответника сума в рамките на половин час след превода и я е внесъл по сметката си, удостоверявайки в нарочно съставен документ (разписката от 27.03.2015г.), че постъпилата по сметката му сума е именно в погашение на дълга по договора за заем от 26.03.2017 г. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че извършеното от трето лице плащане на дълга не освобождава длъжника от задължението. Съгласно чл. 73 ЗЗД, всяко трето лице може да изпълни чуждо задължение, а кредиторът може да откаже да го приеме само ако има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, като с изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора - чл. 73, ал. 1 ЗЗД. В случая сумата 75000 лева е предадена на ищеца кредитор от свидетелката З. и приета от него, а обстоятелството, че сумата е получена като погасяване на задължението на ответника по договора за заем от 26.03.2015 г. е удостоверено от кредитора в издадената на 27.03.2015 г. разписка за връщане на паричен заем. Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД се отхвърли като неоснователен. Предвид обусловения му характер, като неоснователен следва да се отхвърли и искът с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД за лихви върху главницата на задължението в размер на 4875 лева. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора следва да се присъдят направените в хода на инстанционното производство съдебни разноски в размер на 6257 лева, в т.ч. 3225 лева внесени държавни такси и 3032 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 16.06.2016 г. (извън присъдените съобразно отхвърлената част от иска с решение № 762 от 15.06.2017г по гр.д. № 1172/2016 на ПОС). На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, на процесуалния представител на касатора адвокат Е. Г. И. от Пловдивска адвокатска колегия, осъществил безплатно адвокатска помощ при условията на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА, следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 2780 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 187 от 12.10.2017 година по гр.д. № 419/2017 година на Пловдивски апелативен съд. ОТХВЪРЛЯ предявените от И. С. Ш. от [населено място] против И. П. П. от [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за сумата 75000 лева, съставляващи главница по договор за заем от 26.03.2015 г. и по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 4875 лева, съставляващи възнаградителна лихва. ОСЪЖДА И. С. Ш. ОТ ГР. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. П. П. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата 6257 (шест хиляди двеста петдесет и седем) лева съдебни разноски. ОСЪЖДА И. С. Ш. ОТ ГР. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат Е. Г. И. от Пловдивска адвокатска колегия сумата 2780 (две хиляди седемстотин и осемдесет) лева на основание чл. 38, ал.2 ЗА. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: