Р Е Ш Е Н И Е № 99 гр.София, 01.09.2020 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4688/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба на Н. Д. Р., чрез адвокат С. Г. З., срещу въззивно решение № 6227/23.08.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 2082/2019 г. Касационното обжалване е допуснато служебно, в правомощията на ВКС по чл. 280, ал. 2 ГПК, във връзка с приложението на императивни материалноправни норми, каквито са тези за действителност на правните сделки, за преценка евентуална явна неправилност на въззивното решение по повод дадената от съдилищата правна квалификация на материалноправния спор. С определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК съдебният състав е уведомил страните, съгласно изискването по чл. 7, ал. ГПК, че конкретният правен въпрос, по който следва да се произнесе, е по твърдение, че дарението е нищожно, като извършено от дарителите в изпълнение на уговорено задължение към надарения за плащане на адвокатски хонорар за процесуално представителство по дело, дали искът е по чл. 226 ЗЗД ( нищожност поради това, че дарственият акт е по мотиви, противни на закона), или приложимата норма е чл. 26, ал. 2, изр. 2, предл. 5 ЗЗД (нищожност при липсва на воля у прехвърлителите да надарят, като дарението прикрива поето задължение за плащане на адвокатски хонорар, за което се твърди, че е противно на закона). Съставът на Върховния касационен съд дава следното разяснение: По иск с правно осн. чл. 226 ЗЗД се твърди наличие на две насрещни волеизявления, които са външно обективирани и съвпадащи, съответно за даване и приемане на определено благо, с дарствено намерение. Порокът е в мотивите да се направи волеизявлението – те са противни на закона, а не самото волеизявление като такова. Целта и постигнатото съгласие са за дарение, то самото съществува и волеизявленията съответстват на действителното желание на съконтрахентите; страните не извършват друга сделка (прикрита). При обективната относителна симулация в договор, е също налице външно проявление на две насрещни волеизявления, те обаче изцяло или отчасти са привидни (страните не ги желаят), прикриват друго съглашение, което е действително постигнатото. Последното може да е от своя страна валидно или не, вкл. да противоречи на закона. В последната хипотеза привидното съглашение е за „външния свят”, сторено именно, за да може да се постигне търсения резултат, иначе запретен от императивна правна норма. При твърдение, че дарението е нищожно, като извършено от дарителите в изпълнение на уговорено задължение към надарения за плащане на адвокатски хонорар за процесуално представителство по дело, данните са за два договора – за процесуално представителство от адвокат, с уговорено между страните възнаграждение на адвокатската услуга и на договор за дарение. Твърди се, че първият е противен на закона - чл. 23, ал. 2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.), както и, че така уговореното плащане е на практика осъществено чрез договора за дарение; с него надареният адвокат лично е придобил от своите доверители недвижими имоти, предмет на делото, за което е предоставена адвокатската услуга. Казаното означава, че целта на договора, предмет на иска, е прехвърляне на вещни права от дарителите на надарения, при външно отразеното дарствено намерение, докато в действителност се извършва плащане на адвокатски хонорар. Транслирането на собствеността не се е осъществило, защото прикритата сделка е нищожна, като сключена в противоречие с императивна правна норма. При така заявена претенция, правната квалификация е по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД – външно проявен привиден договор за дарение, прикриващ действителната воля на страните за извършване на противно на закона плащане по договора за процесуално представителство. Твърдяното нарушение на чл. 23, ал.2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.) е пречка да се приложат правилата и последиците на прикритото съглашение, както повелява чл. 17 ЗЗД. . По касационните оплаквания: Касаторът излага доводи за неправилност, като по същество излага съображения за необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете. Насрещните страни Б. П. И. и А. П. И., чрез адвокат Р. Е. П., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание, чрез писмена молба, поддържат изложените съображения. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Въззивният Софийски градски съд посочил, че е сезиран с иск за нищожност на дарение поради мотиви в противоречие чл. 23, ал.2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.), както и с евентуален – за нищожност на дарението като сключено поради заобикаляне на чл. 23, ал.2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.). Като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, прогласил нищожността на договор, с който Б. П. И. и А. П. И. са дарили на Н. Д. Р. 33/768 ид. ч. от недвижими имоти, описани в договор, обективиран в нотариален акт №.., том ..., рег. №..., дело №..... г. на нотариус Александър П., рег. № .... и с район на действие СРС, на осн. „ чл. 226, ал. 3, вр. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 23, ал. 2 Закона за адвокатурата (отм)“. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Б. П. И. и А. П. И. са възложили на Н. Д. Р. да ги представлява като техен адвокат по гр.д. №5716/95 г., по иска им за ревандикация на имотите, идеални части, от които впоследствие са прехвърлени с процесното дарение. С влязло в сила решение от 13.06.2003 г., исковете по чл. 108 ЗС за 16,5/96 (132/768) ид.ч. от имотите са уважени. Б. П. И. и А. П. И. са заплатили на Н. Д. Р. адвокатски хонорар и за двете инстанции по приключилото дело. Съдът приел за установено още, че между довереника – адвокат и доверителите била постигната още и уговорка, че те ще прехвърлят на адвоката, при положителен резултат, 25% от собствеността върху имотите, върнати в техния патримониум в резултат на уважения ревандикационен иск. След влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС, с договор за дарение от 24.02.2004 г., Б. П. И. и А. П. И. прехвърлили собствените си 33/768 ид.ч. от имотите, предмет на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, на Н. Д. Р.. Съдът приел сключения договор за дарение за нищожен, поради това, че мотивът за сключването му противоречи на забраната на чл. 23, ал.2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.) адвокатът лично или чрез подставено лице да не сключва сделки със своя доверител за придобиване на вещи и права, предмет на делото). При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Решението, в противоречие с дадените по-горе разяснения по реда на чл. 290 ГПК, е неправилно. Съдилищата не са издирили точната материалноправна норма. Съгласно чл. 7 ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване, а още и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК). В исковата молба не се твърди, че страните по договора за дарение са имали воля да прехвърлят, съответно получат безвъзмездно описаните в него имоти, а че по този начин се плаща цена по друг договор. Твърдението, че прикритият договор противоречи на закона не е твърдение за противоречащи на закона мотиви да се дари (прехвърли безвъзмездно). Относимата материалноправна норма по разгледания иск е чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, а не приетата от съда чл. 266, ал. 3 ЗЗД. Съдът не е обвързан, както от сочената от страните правна разпоредба, но още и и от употребените от тях правни понятия, което е също част от правната квалификация. Следва да бъде изяснено и това, че посочването в исковата молба на различни правни квалификации (словесно или нормативно) спрямо едни и същи правопораждащи факти, страни и петитум, както е в случая, не сочи на предявяване на множество искове, нито цитираните правни норми задължават съда. Във въззивното решение е прието, че като евентуален на главния иск е предявен и евентуален – за нищожност на дарението като сключено поради заобикаляне на закона. Съдът следва да преценява наличието на множество предявени искове в общ исков процес, като съпоставя индивидуализиращите белези на претенциите, съответно дали има различие в някои от тях. При иск за нищожност на сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато фактическите твърдения са едни и същи, но страната ги съотнася към повече от една правна норма и така квалифицира спорното материално право, не е налице кумулативно или евентуално съединяване на искове. Претенцията е една, а квалификацията се определя от съда. В случая съдът не е сезиран с иск за нищожност на договора за дарение поради заобикаляне на закона (чл. 23, ал.2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.). Ищците са предявили една претенция, като са я съотнесли в евентуалност към различни правни норми, които и в двата случая, както стана ясно, не са точни. Работата на съда е да изрази ясно и точно твърденията и исканията на страните и да ги подведе сам под относимата материалноправна норма. В заключение, съдилищата са разгледали въведените от ищците в исковата молба правопораждащи фактически твърдения, поради което не е налице разглеждане на непредявен иск, а неправилност на решението поради неточно издирена и приложена материалноправна норма. В този случай въззивният съд е бил длъжен да поправи правната квалификация, дадена от първата инстанция и да повтори доклада по чл. 146 ГПК. При така изложеното, въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, който трябва да предприеме нужните процесуални действия по чл. 146 ГПК. При новото разглеждане на делото, също така, съдът следва да вземе предвид, че не е сезиран с множество обективно съединени искове за нищожност на договора за дарение, при условията на евентуалност. По разноските по делото, включително и сторените във Върховен касационен съд, следва да се произнесе въззивната инстанция. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 6227/23.08.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 2082/2019 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: