1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60165
гр. София, 02 ноември 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Наказателна колегия, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретар МАРИЯНА ПЕТРОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 621/2021 г. по описа на ВКС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по касационни жалби на защитниците на подсъдимите А. Р. К. и Д. А. Д. срещу решение № 65 от 02.03.2021 г. на Софийския апелативен съд (САС), постановено по ВНОХД № 1383/2020 г. по описа на същия съд.
В двете жалби се сочат касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Твърди се, че апелативният съд е направил погрешни изводи за доказаност на обвинението, тъй като същото почивало на предположения. Липсвали преки доказателства, установяващи авторството на деянията, а събраните по делото косвени доказателства не са достатъчно и не се намират в такава връзка помежду си, която да налага като единствен възможен извод, че подсъдимите са извършили престъпленията, в които са обвинени. Претендира се липса на мотиви, тъй като присъдата е постановена в несъответствие с чл.305, ал.3 от НПК, като изложените в присъдата мотиви са непълни, неясни и противоречиви. Допуснати са неясноти и непълноти и в обвинителния акт и присъдата на първоинстанционния съд, които се отнасят до съставомерните признаци на деянието и най-вече до участието на обвиняемите в него, което нарушава правото на защита на подсъдимите, както и задължителната съдебна практика, визирана в ТР№2/2002г. на ОСНК на ВКС. Изразява се становище, че не са налице обективните и субективни елементи от състава на престъпленията по чл.255, ал.1, т.2, т.5 и т.6, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК от НК и по чл.256, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.26 от НК. Касаторите се позовават на неправилна преценка от страна на въззивната инстанция на доказателствата, като изложените доказателствени съждения са декларативни, което е довело до приемането на фактическа обстановка, обусловила неправилно приложение на материалния закон. Възразява се и срещу извода на съдилищата за продължавана престъпна дейност по чл.26 от НК във връзка с обвинението по чл.255 от НК, тъй като инкриминираният период от три години не може да бъде приет за „непродължителен“ по смисъла на ТР №1/2009г. на ОСНК на ВКС, поради което се изразява становище, че за всеки данъчен период, определен от данъчен закон, е налице самостоятелно, а не продължавано престъпление по чл.255 от НК. Съществено нарушение на процесуалните правила е допуснато и с оправдаването на подсъдимите за съвкупност от престъпления по първоначално повдигнатите обвинения за две отделни престъпления по чл.255, ал.1 от НК и осъждането им за едно продължавано престъпление по чл.255, ал.1 от НК, в което са включени освен подадените справки-декларации (СД) по ЗДДС, също и годишна данъчна декларация (ГДД) по чл.92 от ЗКПО, с което е влошено положението на подсъдимите, защото двамата са осъдени за сумата от общо 14 000 лв., обосноваваща квалификация на деянието като укриване на данъци в особено големи размери по смисъла на чл.93, т.14 от НК, което нарушава правото им на защита поради непоискано от прокурора изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК. Искането, което се прави е за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд или на Окръжна прокуратура – Б. за отстраняване на допуснати съществени нарушения във внесения обвинителен акт.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите А. К. и Д. Д. не се явяват, редовно призовани. Явяват се защитниците им, които заявяват, че поддържат жалбите си по изложените в тях съображения и молят да бъдат уважени.
Прокурорът дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда N 903941/30.9.2020 г. по НОХД No 100/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград подсъдимите К. и Д. са признати за виновни в това, че в периода от 11.02.2009 г. до 13.01.2011 г. в [населено място], в качеството си на управители и представители на „Д. Е. С - К.” О., със седалище и адрес на управление: [населено място], обл. Б., [улица]No14, ЕИК по БУЛСТАТ:[ЕИК], в съучастие като съизвършители помежду си, в условията на продължавано престъпление, са избегнали установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери от 14 428.16 лева, от които ДДС в размер на 11 124.39 лева и данъчни задължения по Закона за корпоративното подоходно облагане в размер на 3 303.77 лв., като са допуснали осъществяване на счетоводство в нарушение на изискванията по чл. 2 и чл. 4, ал.1, т. 1, т. 4 и чл. 4, ал. 3 от Закон за счетоводството (в редакция от 29.12.2006 г.) за записване на стопанските операции в хронологичен ред; за текущо начисляване на приходите и разходите; за съпоставимост на приходите и разходите и за документална обоснованост на осчетоводените стопански операции; използвали документи с невярно съдържание (дневници за продажби, които придружават подадените 15 на брой справки декларации), потвърдили неистина относно данъчната основа поради неосчетоводени приходи, които се изискват по силата на закон и правилник за приложението му (чл. 125, ал. 1 от ЗДДС) и осуетили определянето на размера на дължимия данък по ЗКПО, като затаили истина в ГДД по чл. 92 от ЗКПО с вх. 5822420/27.03.2010 г. за финансовата 2009 г. – не са увеличили счетоводния финансов резултат до печалба от 33 037.70 лв. и избегнали плащането на данъчно задължение в размер на 3 303.77 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 1, т.2, т. 5, т. 6, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдил всеки един от подсъдимите да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от девет месеца и глоба в размер на хиляда лева, като ги е оправдавал по първоначалното обвинение за съвкупност от две отделни престъпления по чл. 255, ал. 1, т. 2, т. 5, т. 6, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК относно данъчни задължения по ЗДДС и по чл. 255, ал. 1, т. 2, т.5 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК относно данъчни задължения по ЗКПО.
С присъдата съдът е признал подсъдимите К. и Д. за виновни и в това, че на 24.04.2009 г. в [населено място], в качеството си на управители и представляващи посоченото „Ди Ен Си - К.” О. - [населено място], обл.Б., в съучастие като съизвършители, чрез използване на документи с невярно съдържание - две справки - декларации по ЗДДС за данъчните периоди: 01.01.2009 – 31.01.2009 г и 01.02.2009 – 28.02.2009 г., подадени пред ТД на НАП Б., в които декларирали ДДС за възстановяване на дружеството в размер на общо 8 306,40 лв., представляваното и управлявано от тях „Д. Е. С. - К.” О. е получило от държавния бюджет неследваща се парична сума в големи размери – общо 8 306.40 лв., поради което и на основание чл. 256, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдил всеки един от подсъдимите да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца и глоба в размер на хиляда лева.
На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил за всеки от подсъдимите общо наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на хиляда лева и на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за всеки от подсъдимите за изпитателен срок от три години.
На основание чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил деловодните разноски поравно в тежест на подсъдимите.
По жалби на защитниците на подсъдимите А. К. и Д. Д. срещу първоинстанционната присъда (в осъдителните й части за обвинението по чл. 255 и чл.256 от НК) е било образувано ВНОХД № 1383/2020 г. по описа на САС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 65 от 02.03.2021 г. въззивният съд е потвърдил изцяло присъдата на ОС – Благоевград и е осъдил подсъдимите да заплатят поравно направените пред въззивната инстанция разноски за възнаграждение на вещо лице.
Касационните жалби на защитниците на подсъдимите А. К. и Д. Д. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледани по същество, двете касационни жалби са неоснователни.
С подробно развитите в тях доводи се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. По съдържание оплакванията на двамата касатори са дословно идентични, което обстоятелство позволява да бъдат разгледани едновременно.
Приоритетно следва да се обсъдят твърденията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, тъй като правилното приложение на закона може да се провери само при констатация за законосъобразно установени факти.
Въззивният съд не е допуснал посочените от касаторите съществени отклонения от процесуалните правила относно изискванията, произтичащи от чл. 13, чл. 14 и чл.107 от НПК за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Така поддържано оплакването не намира опора в данните по делото. Двете предходни инстанции са подходили обективно при анализа на доказателствения материал, като са проверили при точно спазване на процесуалните разпоредби допустимостта, достоверността и относимостта на всички доказателства и доказателствени средства. Обективният прочит на мотивите към обжалваното въззивно решение дава основание за обратни изводи на изложените в касационните жалби относно съобразяване на изискванията на чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 от НПК за мотивирането на въззивния съдебен акт от страна на САС. Изведените в мотивите на първоинстанционната присъда фактически констатации са изцяло споделени от въззивния съдебен състав, но не голословно и в нарушение на изискването в чл.314, ал.1 от НПК от НПК, както считат касационните жалбоподатели, а след щателен самостоятелен анализ, в който контролираният съд е изложил съответни на закона и съдебната практика собствени доказателствени изводи по всички факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, включително относно изведената от касаторите като най-спорен правен въпрос липса на преки доказателства за факта на деянията и вината на подсъдимите. Действително наказателната отговорност на подсъдимите е ангажирана на база установена с косвени доказателства фактология, но не може да бъде споделена тезата, че събраните такива не са достатъчни да се приеме, че обвинението е доказано по несъмнен начин и постановяването на осъдителен съдебен акт почива на предположения. Преценявайки събрания доказателствен материал, въззивният съд е приел, че косвените доказателства са многобройни и преценени в тяхната съвкупност, логическа последователност и взаимовръзка те позволяват да бъде направен еднозначен извод за съучастническата дейност на двамата подсъдими в извършването на инкриминираните деяния. САС е оценил събраните косвени доказателства изключително внимателно, като е съобразил установената в чл.127, ал.2 от НПК забрана обвинението и присъдата да се основават само на данни от ревизионен акт/доклад. Това е видно от проверката, която въззивният съд е направил спрямо данните от приложения ревизионен доклад №1112130/05.12.2011г. на база показанията на свидетелите М. и Т.. Последните в качеството си на ревизори и съставители на въпросния документ категорично потвърждават направените в него констатации, които впоследствие са изследвани и чрез заключението на счетоводна експертиза, която анализирайки и другите писмени материали по делото, в това число справки декларации и дневници за покупко-продажби е достигнала до същите изводи.
Неоснователен е упрекът към въззивния съд, че изложените от него доказателствени съждения са декларативни. Видно от обективираната по делото процесуална дейност САС е положил допълнителни усилия за установяване на обективната истина, като е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което вещото лице А. Ч., изготвило заключението на счетоводната експертиза, с допълващи аргументи е потвърдило основнорелевантните факти, а именно, че чрез касовия апарат на стопанисвания от подсъдимите търговски обект (кафене „Фешън“ в [населено място]), не са отчитани действителните приходи, поради което същите не са били осчетоводени и това е станало причина пред данъчните органи да бъдат декларирани неверни (занижени) търговски резултати от стопанската дейност на данъчно задълженото юридическо лице, в случая притежаваното от подсъдимите търговско дружество. Безспорно между страните и видно от показанията на счетоводителката - свидетелката С. Я. през инкриминирания период същото се е управлявало и представлявало по закон, по регистър и фактически само от подсъдимите.
Въззивният съд не е оставил без проверка и анализ последователно поддържаната защитна теза на подсъдимите, че не се касае за неотчетени приходи от продажби от дейността на търговския обект, каквато е обвинителната теза, а за дадени от подсъдимите собствени средства за заплати и осигуровки на работещите в него. Тези защитни твърдения са опровергани категорично от заключението на счетоводната експертиза и дадените от вещото лице Ч. в съдебно заседание пред въззивния съд допълнителни разяснения, базирани на липсата на документалната им обоснованост, както и на задължението за плащане на осигуровки само по банков път, каквото вещото лице е проследило, че не е направено със собствени средства на подсъдимите, съответно не е било документирано и плащане на заплати със собствени на подсъдимите средства, което при изрядно осчетоводяване, каквото подсъдимите твърдят, че са обезпечили, би било категорично установимо. Освен това правилно САС се е аргументирал с липсата дори на индиции подсъдимите да са имали друг източник на доходи през този период, а същевременно е установено по категоричен начин, че основният и единствен предмет на дейност на дружеството е функционирането на посочения търговски обект, което предпоставя формиране на приходите изключително от продажби на стоки на дребно на физически лица, каквито са клиентите на този тип обществени заведения. Поради това настоящият касационен състав не се съгласява с довода в касационните жалби, че отговорността на подсъдимите е ангажирана по предположение, особено като се отчете, че разходите за закупуване на стоки и материали са плащани в брой от сметка 501/каса на дружеството, което логично изключва да е имало недостиг на приходи по същата сметка за съответните 7 месеца от 2009г. и 8 месеца за 2010г. в претендирания от обвинението размер на неотчетените приходи, който е съответен на размера на така извършените разходи по същата сметка. Важно е да се отбележи, че относно размера и произхода на неотчетените (неосчетоводени по надлежния ред) приходи, които правилно въззивният съд е определил като „централният въпрос, който подлежи на разрешаване по делото“, в мотивите на обжалваното решение са изведени солидни аргументи освен от съдържанието на ревизионния доклад, показанията на свидетелите ревизори и експертните заключения на първоначалната и допълнителната счетоводни експертизи, а също и от установените две конкретни счетоводни операции, с които фиктивно е бил увеличен приходът по сметка 501/каса на дружеството. Размерът на средствата по тези счетоводни операции, за които вещото лице Ч. е категорично, че са фиктивни и документално необосновани (на 31.12.2009г. с 99 297лв. с ДДС са били увеличени приходите на дружеството за 2009г. и на 31.12.2010г. с 25 157,48лв. с ДДС – тези за 2010г.), както и конкретното време на извършването им (в последния ден от всяка от двете календарни години), сами по себе си и независимо от липсата на първични счетоводни документи сочат, че това е станало фиктивно, за да се балансират приходите и разходите, защото обратното представлява сериозен счетоводен проблем, за който обслужващата счетоводно дружеството свидетелка Я. е предупреждавала двамата подсъдими (вж. л. 67 от първоинстанционното дело). САС не може да бъде упрекнат също, че се е доверил на съвпадащите данни от ревизионния доклад и показанията на ревизорите, за които правилно въззивният съд е отбелязал, че съобразно чл.118, ал.1 от НПК няма процесуална пречка да бъдат разпитани като свидетели, тъй като преценката за тяхната правдивост е негово суверенно право, което може да бъде отречено само, ако не може да бъде проследен пътя на формиране на вътрешното убеждение на съда и ако доказателствените материали или част от тях са интерпретирани превратно - не според действителното им съдържание или не са изложени съображения за убедително преодоляване на противоречията между отделните доказателствени материали. Съдържанието на мотивите на обжалваното решение обаче не дава основание за такива изводи. От изложените на стр. 14 -20 от въззивното решение съображения е видно, че контролираният съд не е пренебрегнал задължението си за преодоляване на противоречията между обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелката Я. от една страна и показанията на свидетелите М. и Т. от друга, като подробно, изключително убедително и след съпоставянето им с изводите на експертното заключение и разясненията на вещото лице в съдебно заседание е аргументирал защо намира за достоверни данните от показанията на последните двама свидетели, съответно защо отхвърля като недостоверни обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелката Я. в съответните части. Не е останал необсъден нито един от наведените от защитата доводи, включително тези, които се сочат и в касационните жалби – относно липсата на яснота у подсъдимите какви документи и с какво конкретно съдържание е подавала свидетелката Я. пред данъчните органи от името на търговското дружество и че подаваните справки декларации към момента на подаването им към НАП не са били с невярно съдържание. По същество касационните жалбоподатели оспорват доказаността на фактическите изводи в обжалваното решение, че свидетелката Я. в качеството си на ангажиран от подсъдимите счетоводител е била само „регистратор“ на счетоводните документи, които лично са й предоставяли двамата подсъдими и същата е водила счетоводството на дружеството изцяло на основата на предоставяните й от двамата управители първични счетоводни документи. След като по делото е установено по категоричен начин, че независимо от овластяването на счетоводителката (свидетелката Я.) да подава справките декларации по ЗДДС и годишната данъчна декларация по ЗКПО пред данъчните органи, подсъдимите К. и Д. съвсем не са се водили формално собственици и представляващи търговското дружество, нито са се дезинтересирали от дейността му, правилно контролираният съд е приел, че фактическото подаване на декларациите пред НАП от счетоводителката не е основание за отпадане отговорността на подсъдимите, защото само те двамата (заедно и поотделно) фактически са осъществявали функциите по управление и представителство на търговското дружество, включително анализираните от експертизата търговски операции. Именно непредоставянето на счетоводителката на информация за действителните парични средства от приходите от продажби на дребно в стопанисваното от подсъдимите кафене е станало причина за неосчетоводяването им и подаването на справки декларации и ГДД с невярно съдържание, в резултат на което подсъдимите са избегнали установяването и плащането на инкриминираните данъчни задължения по ЗДДС и ЗКПО, като същевременно са реализирали т.нар. данъчна измама изразяваща се в неправомерно получаване от държавния бюджет на неследваща се парична сума в големи размери (8 306,40лв.) във връзка с обвинението по чл.256 от НК. Аналитичната доказателствена дейност на предходните две съдебни инстанции относно тези фактически положения не може да бъде поставена под съмнение, тъй като при извеждането им не са допуснати процесуални нарушения.
Възраженията на защитата за необоснованост на констатациите относно субективната съставомерност на поведението на подсъдимите не следва да бъдат обсъждани, защото в тази част касационните жалби съдържат единствено твърдения, че подсъдимите изобщо не били наясно какво е подавала свидетелката Я. пред НАП като документи от тяхно име, с което на практика се претендира установяване на ново фактическо положение относно представата на двамата подсъдими за декларираната пред данъчните органи информация, различна от направените от двете предходни инстанции. Подобни оплаквания не съставляват самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите. В конкретния случай освен, че аргументирано е споделил фактическите изводи на първоинстанционния съд относно представното съдържание на подсъдимите за осъществяване на счетоводството в нарушение на нормативните изисквания и невярното съдържание на използваните от счетоводителката документи и последиците от това, както и за потвърдената неистина за действителната данъчната основа поради неосчетоводените приходи, въззивният съд е изложил допълнителни съображения за доказаност на авторството и вината на подсъдимите, като се е позовал на категорично установеното обстоятелство, че разходите за закупуване на стоки и материали за дейността на дружеството са били извършени и за тях е било платено в брой от касата на дружеството, ерго за сметка на дружественото имущество, а не личното такова на подсъдимите. Че източник на наличностите в тази каса не са били собствени средства на подсъдимите, както те твърдят в защитната си теза, а са произлезли от неосчетоводените приходи от продажбите на дребно, както са приели съдилищата, следва освен от липсата на счетоводна документация в подкрепа на твърденията на подсъдимите, но също и от факта, че специфичният и единствен предмет на дейност на дружеството, както и фактически на двамата подсъдими, е било функционирането на въпросното кафене. Това логично предпоставя формиране на приходите изключително от продажби на дребно и то в размер, който позволява извършването на документираните и признати от данъчните органи разходи от същата сметка 501/каса. В този смисъл и предвид експертно установената фиктивност на реализираните едва в края на съответната данъчна година две счетоводни операции за „изкуствено“ увеличаване на приходите по същата сметка, изводите на съдилищата за размера на неосчетоводените приходи, на база на който е коригирана данъчната основа и е изчислен размерът на неустановените и неплатени данъчни задължения по ЗДДС и по ЗКПО, както и този на получената от подсъдимите неследваща се парична сума от държавния бюджет, не може да се сподели доводът в касационните жалби, че в тази част първоинстанционната присъда и обжалваното въззивно решение почиват на предположение. Размерът на приходите и разходите през инкриминираните данъчни периоди са установени въз основа на обективни факти и след задълбочен доказателствен анализ на цялата релевантна фактология, а не на средностатистически норми или друга оборима информация.
Принципно се верни разсъжденията в касационните жалби, че извършването на данъчна ревизия и издаването на данъчно-ревизионен акт/доклад, не е предпоставка за определяне на данъчните задължения по чл.255 от НК, тъй като разпоредбата на чл.122 от ДОПК дава възможност на данъчните органи да променят ГФР на дружеството и без да са налице първични счетоводни документи или документи, безспорно доказващи обстоятелствата относно източника и размера на приходите от дейността на проверяваното данъчнозадължено лице. В процесния случай, обратно на твърденията в касационните жалби, въззивният съд е съобразил горното, както и че в наказателния процес ревизионният доклад няма формална доказателствена сила (чл.14, ал.2 от НПК), като изрично се е позовал на признатата и със задължителна съдебна практика автономност и независимост на административното и наказателното производство в областта на данъчните правоотношения (ТР№1/2009г. на ВКС по т.д.№1/2009г.). Поради това и съобразявайки установената в чл.127, ал.2 от НПК забрана обвинението и присъдата да се основават само на данните от ревизионниия акт, САС е формирал фактическите изводи за размера и произхода на неосчетоводените приходи и на база съвпадащите данни от показанията на свидетелите ревизори, заключението на вещото лице Ч. и приложените писмени доказателства (справки-декларации и дневниците за покупки и продажби), а не изключително на данните от ревизионния доклад, както несъстоятелно се твърди в касационните жалби. От друга страна не може априори оспореният ревизионен доклад да се изключи като годно доказателствено средство, както настоява защитата, защото макар да няма презумптивна доказателствена сила за нуждите на доказването в наказателния процес, същият е годен доказателствен източник съгласно чл.127, ал.1 от НПК, данните от който подлежат на оценка съобразно общите правила за аналитичната доказателствена дейност на съда. Освен това при изготвянето му реалната данъчна основа не е определена произволно или по предположения, както се твърди в касационните жалби. Разпоредбата на чл.122 от ДОПК регламентира реда и условията, при които това става, като на данъчния орган е вменено задължение да анализира всяко от относимите към конкретния данъчен субект обстоятелства - вида и характера на упражняваната дейност; платени данъци, мита и вноски; движението и остатъците по банковите сметки и др. В конкретния случай видно от съдържанието на ревизионния доклад и мотивите на обжалваното решение всички релевантни и възможни източници на приходи, както и на размера на разходваните средства са били внимателно и задълбочено обсъдени, като аргументирано въззивният съд е изключил да са допуснати нарушения или доказателствени дифицити при определяне на данъчната основа, съответно изчисляването на дължимите данъци по ЗДДС и ЗКПО. Вън от горното, трябва да бъде отразено и това, че размерът на неосчетоводените приходи е на изключително висока стойност (99 297лв. за 2009г. и 25 157,48лв. за 2010г.) и е житейски неоправдано да се приеме за състоятелна поддържаната и пред касационната инстанция защитна теза, че разходите не са правени със средствата от приходите от дейността на търговския обект, а от лични средства на подсъдимите. Във всички случаи, ако това е било така и ако подсъдимите не са допуснали водене на счетоводството в нарушение на нормативните изисквания, както твърдят, включително записване на стопанските операции в хронологичен ред, съответстващ на извършването им (чл.2 от ЗСч), биха останали документални или други видни следи, че подсъдимите са внесли в касата на дружеството лични средства, но в случая това не е така. Действително в рамките на наказателното производство за подсъдимите не съществува задължение да докажат осъществяването на приходи от собствени средства, защото установяването на факта на извършване на престъплението е задача на държавното обвинение, но това не променя положителната преценка на настоящата инстанция за аналитичната дейност на въззивния съд, тъй като в хода на проведеното допълнително съдебно следствие въззивният съд е установил по несъмнен и категоричен начин, че реализираните приходи от продажбите на дребно в търговския обект не са били осчетоводени и наличностите в касата на дружеството, с които са били платени разходите на търговското дружество всъщност са от продажбите на дребно, а не от собствени средства на подсъдимите. В случая от съществено значение е не дали внесените суми на два пъти в касата на дружеството са равни на липсващите приходи, а категоричното заключение на вещото лице Ч., че те са равни на недостига по сметка 501 „каса“ и не са били осчетоводени, съответно включени в декларираната пред данъчните власти данъчна основа. Отрицателният факт за неосчетоводени по съответния ред действителни приходи от дейността на търговския обект е бил установен по предвидения в НПК ред и въз основа на верен анализ на събраните доказателства, доказателствени средства и експертните заключения, което опровергава доводите на касаторите, че към момента на подаването им инкриминираните декларации са били с вярно съдържание.
Вярно е посоченото в касационните жалби, че в първоинстанционната присъда и в обвинителния акт във връзка с обвинението за продължавано престъпление по чл.255 от НК (за избягване установяването и плащането на ДДС) е допусната словесна неточност, като в пункт 5-15 е посочено „в подадена от него“ справка декларация. Това, според касаторите създава объркване за подсъдимите предвид, че обвинението е за съучастие/съизвършителство от две лица. Възражението е правено и пред въззивния съд, който на стр.13 от обжалваното решение е изложил подробни и съответни на ТР №2/2002г., ОСНК на ВКС съображения защо горното не представлява нарушение на правото на защита на подсъдимите и не дава основание за отмяна на обжалваното решение, които се споделят от настоящата инстанция и е безполезно да се повтарят. Следва само да се допълни, че подобни неясноти (дори да са допуснати) могат да бъдат преценени като съществено нарушение на процесуални правила само, ако те сериозно са засегнали правото на защита на привлечените към наказателна отговорност лица. Такова засягане би било налице, когато подсъдимите не знаят и не могат да разберат в какво конкретно са обвинени, респективно, когато не са в състояние да организират адекватно защитата си. В конкретния случай от привличане на подсъдимите в качеството на обвиняеми в досъдебното производство до настоящия момент, включително в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, обвинението последователно и безпротиворечиво поддържа тезата, че двамата подсъдими фактически са осъществявали дейността и функциите на данъчнозадължения субект и с конкретни свои действия всеки от тях със съзнание за общност на умисъла предвид, че двамата са съдружници и управители на търговското дружество, е осъществил инкриминираните форми на изпълнителното деяние по чл. 255, ал.1,т.2, т.5 и т.6 от НК, като поведението им през целия инкриминиран период пряко и непосредствено е било насочено към избягване на установяването и плащането на инкриминираните данъчни задължения. Това самостоятелно обуславя несъстоятелността на оплакването, че с цитираната неточност относно фактическото подаване на справките декларации по посочените пунктове, е нарушено правото на защита на подсъдимите, тъй като е пределно ясно, че се касае до обвинение за съучастие по чл.20, ал.2 от НК, както е посочено в обвинителния акт, а не за еднолично осъществена престъпна дейност от един от двамата подсъдими извън общия им умисъл.
Ето защо касационната инстанция прие, че в хода на воденото наказателно производство не са били допуснати нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, които да налагат отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като само за прецизност следва да се посочи, че искането за връщане на делото на Окръжна прокуратура – Б. за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения във внесения обвинителен акт е недопустимо на този стадий от съдебната фаза на наказателния процес, тъй като касационната инстанция няма такива правомощия (чл.354 от НПК).
На следващо място касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на двамата подсъдими за извършени от тях престъпления против данъчната система. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция за дейността на подсъдимите А. К. и Д. Д. правилно са били подведени под нормите на престъпленията по чл.255, ал.1, т.2, т.5 и т.6 във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.26 от НК и по чл.256, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, тъй като чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на посочените престъпления.
Основното възражение на защитата относно субективната страна на деянията, предмет на обвинението по чл.255 и това по чл.256 от НК се обосновава с твърдението, че инкриминираните данъчни декларации са били изготвени и подписани с електронния подпис на търговското дружество, но не от подсъдимите, а от счетоводителката, която ги е подавала без да съгласува с тях съдържанието им. Както вече се изтъкна, в обжалваното решение апелативният съд е дал подробен и законосъобразен отговор по това възражение, което правилно не е споделил поради неоснователността му. Действително по делото е безспорно установено, че съдържанието на процесните данъчни декларации, които подсъдимите К. и Д. са били длъжни по закон да представят пред данъчните власти от името на данъчно задълженото търговско дружество по силата на законната им представителна власт, е било попълвано от свидетелката Я., обслужваща счетоводно търговското дружество. От показанията на същата свидетелка се установява категорично, че подсъдимите по собствена преценка са й предоставяли счетоводни документи на база на подбор, който лично извършвали. Попълването на данъчните декларации от страна на счетоводителката изключително въз основа на така предоставените й от подсъдимите документи и в съответствие с отразеното в тях, налага извода, че материалният закон не е нарушен от решаващите съдилища, тъй като субективната страна на деянията, включени в продължаваната престъпна дейност по чл.255 от НК и това относно данъчната измама по чл.256 от НК е установена по несъмнен начин.
На въпроса, поставен от защитата и пред въззивния съд, че инкриминираният период относно извършеното престъпление по чл.255 вр. с чл.26 от НК е с продължителност от три години, поради което не може да бъде приет за „непродължителен“ по смисъла на чл.26 от НК, на л.22-23 в мотивите на обжалваното решение е даден верен отговор, който не налага корекции, тъй като е съобразен със закона и задължителната съдебна практика. В тази връзка правилно САС е посочил, че преценката за това се прави за всеки отделен случай съгласно ТР №1/2009г. по т.д. №1/2009г., ОСНК на ВКС. Впрочем в аналогичен смисъл е и ТР №3/1971г. по т.д. №32/1970г, съгласно което кои периоди от време са „непродължителни“ се установява от съда във всеки конкретен случай, като се изхожда от характера на дейността, възможностите за осъществяването й, причинените общественопоасни последици от всяко деяние и всички други обстоятелства, като не е необходимо тези периоди да бъдат еднакви. Продължаваната престъпна дейност на подсъдимите по чл.255 от НК е очертана в рамките на общ период от 11.02.2009 г. до 13.12.2011 г., в който са включени шестнадесет отделни деяния, като между осъществяването на което и да е от тях не е изтекъл по-дълъг период от една година. При тези данни въззивният съд законосъобразно е квалифицирал извършеното от подсъдимите като продължавано престъпление по чл. 255 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, тъй като наложеното в практиката разбиране за продължителност на този период около една година, в рамките на който се извършва преценката за „непродължителност“, касае промеждутъка от време между отделните деяния, включени в продължаваната престъпна дейност, а не продължителността на инкриминирания период от време, в който е осъществено цялото продължавано престъпление, както неправилно считат касаторите.
Оправдаването на подсъдимите по обвинението за съвкупност от две престъпления (по чл.255, ал.1 от НК за избегнати данъчни задължения по ЗДДС в размер на общо 11 124,39лв. и по чл.255, ал.1 от НК за данъчно задължение в размер на 3 303,77 лв. по чл.92 от ЗКПО) и осъждането им вместо това за едно продължавано престъпление по чл.255, ал.1 от НК за избягване установяването и плащането на същите данъчни задължения по ЗДДС и по чл.92 от ЗКПО в размер на сумата от сбора между всички тях или общо 14 428,16лв., не влошава положението на подсъдимите, нито представлява произнасяне извън правомощията на въззивния съд, както се сочи в касационните жалби. В случая така вмененото във вина на подсъдимите едно продължавано престъпление дори е по-благоприятно, отколкото наличието при условията на съвкупност на две престъпления – едното, от които самостоятелно е квалифицирано още в обвинителния акт по чл.26 от НК. Това е така най-малко поради априори изключената възможност за определяне на общо наказание по чл.23 от НК и увеличаването му на основание чл.24 от НК. На следващо място, недопустимо от процесуалноправна гледна точка влошаване на положението на подсъдимите би било налице само, ако въззивният съд приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което не е имало обвинение пред първоинстанционния съд, включително по реда на изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, но случаят не е такъв. Съгласно ТР № 57/04.12.1984 г. по т.д. № 13/1984 г. на ОСНК на ВС под „закон за по-тежко наказуемо престъпление“ следва да се разбира, когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които променят правната квалификация на деянието в по-тежко наказуемо престъпление, а не, когато тези обстоятелства налагат по-тежко наказание в рамките на първоначалната квалификация на деянието. С обединяването на 16-те деяния, предмет на обвинението за множество престъпления по чл.255, ал.1 от НК, в едно продължавано престъпление по чл.255, ал.1 от НК, в резултат на което сборът на избегнатите данъчни задължения по ЗДДС и ЗКПО възлиза на 14 428, 16 лв. и надхвърля установения в чл.93, т.14 от НК минимум, обуславящ квалифициращото обстоятелство „особено големи размери“ по смисъла на чл.255, ал.3 от НК, съдилищата биха нарушили закона, ако ангажират отговорността на подсъдимите в рамките на предвидената в последно посочената разпоредба по-тежка наказуемост при липса на изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК. За продължавано престъпление по чл.255, ал.1 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години и глоба до две хиляди лева, а за продължавано престъпление по чл.255, ал.3 от НК - лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния. Съдилищата в случая правилно са съобразили, че пасивността на прокурора, който не е поискал изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК на база данните обуславящи квалифициращото обстоятелство по чл.255, ал.3 вр. чл.93, т.14 от НК за „особено големи размери“ на избегнатите данъчни задължения, е процесуална пречка за приложение на чл.255, ал.3 от НК (както относно правната квалификация на деянията, така и относно наказанието) и правилно са се ограничили да определят наказанията в рамките на по-леко наказуемия основен състав по чл.255, ал.1 от НК, с което правото на защита на подсъдимите е било гарантирано, а упрекът към въззивния съд за влошаване на наказателноправното им положение е несъстоятелен, ерго не е налице и претендираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Касаторите не ангажират касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и не навеждат оплаквания за явна несправедливост на наложените наказания, поради което съобразно разпоредбата на чл.347 от НПК не се дължат от касационната инстанция доводи в тази насока, а касационните жалби на защитниците, като неоснователни, следва да бъдат оставени без уважение и обжалваното решение следва да остане в сила.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 65/02.03.2021 г., постановено по ВНОХД № 1383/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: