Р Е Ш Е Н И Е №93 С., 05.07.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 192 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Рилска света обител – Р. манастир, [населено място] чрез пълномощниците им адвокат В. Б. и адвокат Р. М. против решение № 1399 от 29.06.2015 г., постановено по гр.д. № 1317 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 28.07.2003 г. по гр.д. № 844/1996 г. на Окръжен съд-Кюстендил за отхвърляне на предявения от Рилска света обител – Р. манастир, [населено място] против В. Н. К., М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. установителен иск за собственост относно масивна почивна станция „Пчелина-Р. манастир“, застроена върху 141 кв.м. на два етажа, с разгъната застроена площ 284 кв.м., ведно с дворното място, върху което е построена с площ от 620 кв.м., при съседи: шосето Р.-Р. манастир, черен път и от две страни-имот на Р. манастир, както и иск за обявяване нищожността на възлагането на същия имот на В. Н. К., извършено на основание чл.717, ал.2 ТЗ с постановление от 10.04.1996 г. по гр.д. № 565/1993 г. на Кюстендилския окръжен съд. В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В. Н. К., М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. са подали чрез пълномощника си адвокат Г. А. писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват касационната жалба. С определение № 77 от 18.02.2016 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение с цел преценка допустимостта на произнасянето по иска за обявяване нищожността на възлагането на недвижим имот на В. Н. К., а в останалата част - на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: В случаите на отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК на повторно решение на въззивната инстанция, постановено след касационна отмяна на основание чл.218ж, ал.1 ГПК от 1952 г.-отм., обвързан ли е въззивният съд от задължителните указания на касационната инстанция по приложение на закона, дадени при отмяната на първото въззивно решение и следва ли да цени новооткритите доказателства съобразно тях. Атакуваното решение в частта, с която е разгледан иска за прогласяване нищожност на постановление за възлагане от 10.04.1996 г. по гр.д. № 565/1993 г. на Кюстендилския окръжен съд е процесуално недопустимо. В. производство се е развило след като с решение № 345 от 12.02.2015 г. по гр.д. № 2482/2014 г. на Върховния касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, е отменено на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК влязлото в сила решение № 590 от 27.03.2013 г. по гр.д. № 534/2008 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от Софийски апелативен съд. В констативната част на отменителното решение е прието, че с влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, поради новооткрити обстоятелства и доказателства относно собствеността, е уважен установителен иск за собственост и е отменен констативен нотариален акт за собственост. Следователно отмяната касае само предявения иск за собственост, но не и иска за нищожност на постановлението за възлагане, по който е налице влязло в сила решение за отхвърлянето му. С атакуваното в настоящото производство въззивно решение искът за нищожност на възлагането е разгледан отново и в тази част същото се явява процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Отмененото на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК въззивно решение е било постановено в производство по чл.218з ГПК-отм. след като с решение № 241 от 10.03.2008 г. по гр.д. № 769/2007 г. на Върховния касационен съд на Република България, II гражданско отделение е разрешен спорът налице ли е идентичност на процесния имот с някой от имотите, отнети от Р. манастир и обявени за общонародна собственост, като е прието, че такава идентичност е установена и делото е върнато за ново разглеждане за преценка съществува ли имота реално до размерите, в които е отчужден при прилагане разрешенията, дадени в т.А.1 на ТР № 1/1995 г. на ВС. С атакуваното в настоящото производство въззивно решение съдът е приел, че липсва идентичност между сградата и дворното място в м. "Пчелина", обект на възлагане с постановлението от 10.04.1996 г. на КОС и описания в исковата молба имот - дворно място и двуетажна сграда в местността "П.", притежавани от Рилска света обител – Р. манастир към 1961 г., поради което ищецът не може да се позовава на реституция като основание за претендираните права. Този извод е направен при обсъждане на доказателствата събрани преди отмяната по чл.303, ал.1, т.1 ГПК, а не въз основа на писмените доказателства, послужили като основание за отмяната на влязлото в сила решение. По основанието за допускане на касационно обжалване: в практиката на ВКС – решение № 193/4.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2009 г., IV г.о., решение № 250/18.07.2012 г. по гр.д. № 634/2011 г., II г.о., решение № 294/18.10.2013 г. по гр.д. № 1276/2012 г., IV г.о. – е дадено тълкуване на нормата на чл.294, ал.1, изр.второ ГПК /чл.218з, ал.1, изр.второ ГПК-отм./, задължаваща въззивния съд, на който е върнато делото, да се съобрази с указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона. Според даденото тълкуване указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение - кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Задължителни за въззивния съд са и указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение от гледна точка на даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. Следователно споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд се преклудират и въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на решението си. След като касационната инстанция е разгледала и се е произнесла по материалноправната законосъобразност на конкретен довод относно конкретен факт, процесуалните действия по отношение установяването на който са приети за надлежно извършени, въззивната инстанция е длъжна да се съобрази с дадените указания, и преразглеждането на същия довод във въззивното производство при липса на ангажирани и събрани новооткрити доказателства за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства от значение за този спор, е недопустимо, поради преклузия на права. Така настъпилата преклузия се запазва и в хипотезата, когато постановеното при условията на чл.294, ал.1 ГПК въззивно решение бъде отменено на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК, щом новите обстоятелства или новите писмени доказателства, послужили като основание за отмяна, не касаят конкретния факт, доводите относно чието установяване са разгледани в отменителното касационно решение. Изложеното следва от характера на производството по отмяна на влязло в сила решение, което е извънинстанционно средство за защита срещу неправилни решение и цели отстраняване несъответствието между решението и действителното правно положение. Основанието за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК се свързва с непълнота на фактическия или доказателствения материал, дължаща се на обективна невъзможност да се разкрие действителното правно положение по време на висящността на процеса. Поради изложеното на поставения въпрос следва да се отговори, че в случаите на отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК на повторно решение на въззивната инстанция, постановено след касационна отмяна на основание 294, ал.1 ГПК /чл.218ж, ал.1 ГПК от 1952 г.-отм/., въззивният съд е обвързан от задължителните указания на касационната инстанция по приложение на закона, дадени при отмяната на първото въззивно решение, щом новите доказателства и новите обстоятелства не водят до приложение на друг материален закон и следва да цени новооткритите доказателства съобразно с тези указания, като не може да преразглежда доводи, преклудирани от отменителното касационно решение, щом новите обстоятелства и новите писмени доказателства, не касаят фактите, доводите относно материалноправната законосъобразност на които са обсъдени и процесуалните действия по отношение установяването на които са приети за надлежно извършени. По основателността на касационната жалба: С отменителното касационно решение № 241/10.03.2008 г. по гр.д. № 769/2007 г. на ВКС, II г.о. е счетено, че е необоснован извода, че не е установена идентичност на процесния имот с някой от имотите, отнети от Р. манастир и обявени за общонародна собственост. Прието е, че съвкупната преценка на акт за държавна собственост № 940/11.04.1968 г. /съставляващ доказателство за отразените в него обстоятелства и при липса на доказателства, които да опровергават отразеното в акта, че имотът е принадлежал на Р. манастир/, както и на решение № 1/2003 г. на ОСЗГ, показанията на св.С. Г., заключението на тройната техническа експертиза от 14.11.2005 г. и постановлението на Кюстендилския окръжен съд за възлагане на имота на В. К. при публичната продан, налагат извода, че спорният имот е бивша собственост на Р. манастир, отнета с Указ 940/1961 г. за обявяване на Р. манастир за общонародна собственост и превръщането му в Национален музей. Дадено е и тълкуване, че възстановяването на собствеността върху отнетите от манастира имоти е настъпило по силата на закона, като реституцията е при предпоставките на ЗВСОНИ, които следва да се преценяват към 1991 г. Делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд, който чрез заключение на вещо лице и при преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, а при поискване на страните и на нови доказателства, да изясни състоянието на имота към момента на възстановяване на собствеността през 1991 г. и съществува ли имотът реално до размера, в който е отчужден, като се приложат разясненията в ТР № 1/1995 г. на ВС, както и в т.1 на ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. При новото разглеждане на делото са събрани писмени и гласни /показанията на свидетеля Е. К./ доказателства, както и експертни заключения за установяване какво е било състоянието на сградата към момента на одържавяването и към 1991 г. Приетите в производството по чл.303 и сл. ГПК нови писмени доказателства са: - заявление от Рилска света обител – Р. манастир № 0011 от 7.09.1998 г. за възстановяване правото на собственост върху гори и земи от горския фонд /което доказателства, както правилно е прието в атакуваното решение, не установява относими към настоящия спор обстоятелства, доколкото липсват каквито и да било данни теренът, върху който е построена процесната сграда да е сред заявените за възстановяне горски имоти/; - протокол от 11.10.2001 г. на Министерство на земеделието и горите за констатиране на застроените площи на територията на Р. манастир, в който под т.6 е посочен ресторант „Пчелина“ по акт за държавна собственост № 940/16.04.1968 г. на ДЗС „Р.“ с една сграда, продадена на В. Н. К. по н.а. № 147, том I, дело № 296/1997 г. за 0.620 дка, кад.ед. 248 от КВС с площ 1544 кв.м.; както и протокол с предложенията на междуведомствената комисия - протокол на комисия, назначена със заповед № РД-09-990/16.10.2001 г. на МЗГ и № РД 02-14-1345/22.10.2001 г. на МРРБ за установяване законосъобразността на строежите, в който по т.5 за ресторант „Пчелина“ е отразено, че с констативен акт № 32/1.11.2001 г. е установено нарушение на чл.178, ал.1 ЗУТ и следва издаване на заповед за забрана за ползване; за извършеното незаконно преустройство на помещения от партерния етаж на съществуваща сграда в ресторант от главния архитект на [община] е одобрен проект № 6/28.01.2001 г. и е издаден акт за узаконяване № 18/26.01.2001 г.; строежът е собственост на В. Н. К. съгласно н.а.№ 147/18.02.1997 г.; становище на Н. – съгласно действащия режим на охранителната зона на паметника на културата метох „Пчелина“ и изготвен от Н. проект за Обемно градоустройствено решение /О./ на този комплекс, масивната сграда /бивша на Д. „Р.“, [населено място]/ на почивна станция „Пчелина“ следва да бъде премахната; с писмо № 3855/23.03.1999 г. Н. е допуснал нейното временно запазване при условията на чл.152 от ППЗТСУ, действащ към датата на изразяване на становището; допълнително с писмо № 7907/31.05.2000 г. е съгласуван проект за ограда на имота на почивна станция „Пчелина“, с оглед подобряване на визуалното възприемане на строежа от страна на шосето. - решение № 63/6.12.1990 г. на Министерство на земеделието и хранителната промишленост, с което на основание чл.11, ал.3, т.1, б.“а“ Указ № 56 за стопанската дейност се образува фирма „Т.“, [населено място] с държавно имущество, съгласно приложение № 1 /по т.2 от което е прекратено предприятие „Р.“, [населено място] и активите и пасивите му по баланса към 31.10.1990 г. са поети от фирмата „Т.“, [населено място], както и други писмени документи от месец октомври 1991 г. за преобразуване на фирма „Т.“ в дружество с ограничена отговорност с държавно имущество, в чието производство по несъстоятелност В. К. закупува процесния имот. - протокол от 25.02.1992 г. на Държавно лесничейство Р. манастир за площите, които е необходимо да се върнат на Р. света обител – Р. манастир - писмо от Държавна агенция „Архиви“ до М. И. М. с информация, че са предадени на съхранение укази на Президиума на Народното събрание за 1961 г. до № 542 включително. Нито едно от посочените нови доказателства, приети в производството по чл.303 и сл. ГПК и обосновали отмяната на влязлото в сила решение, не касае факти и обстоятелства относими към спора идентични ли са процесните и сграда с тези одържавени от Р. манастир през 1961 г. Следователно с оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване следва, че извода на въззивния съд, че не е установена идентичност между одържавената на основание Указ № 403/1961 г. и описана под № 65 в протокол - опис № 8 в метох „П.“ и процесната сграда, е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е извършена преценка кои правнорелевантни факти касаят новите доказателства, приети в производството по чл.303, ал.1, т.1 ГПК и послужили като основание за отмяна на постановеното при условията на чл.218ж, ал.1 ГПК-отм. въззивно решение и кои спорове са останали преклудирани от отменителното касационно решение. След като представените в производството за отмяна нови доказателства, не променят фактическата обстановка по спора за идентичността на одържавения от Р. манастир през 1961 г. и процесния имот, то следва, че този спор е останал преклудиран и при настоящото разглеждане на делото. Задължителни за въззивния съд са и указанията, че реституцията на процесния имот е извършена при предпоставките на ЗВСОНИ, наличието на които следва да се прецени към 1991 г. След като е прието, че теренът, върху който е построена процесната сграда е идентичен с одържавен от ищеца през 1961 г., то спорът понастоящем е дали сградата съществува реално към 1991 г. В тежест на ответниците е да установят, че в периода от одържавяването през 1961 г. до 1991 г. са извършени преустройства или подобрения, които са довели до възникване на нов обект на правото на собственост. Вътрешните преустройства, както и пристрояването или надстрояването, което не създава самостоятелен обект на правото на собственост, не са пречка за възстановяване на собствеността, съгласно указанията по приложение на материалния закон в ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС. По делото доказателства по този въпрос, касаещи релевантния период не са събрани. Установено е единствено, че е променено предназначението на сградата от паянтова битова /описана в акта за държавна собственост/ в почивна станция, както и че е извършено пристрояване в периода 1966 – 1974 г., като застроената площ на сградата от 108 кв.м. е станала 151 кв.м. /експертно заключение от 28.03.2011 г./, но не и че в резултат на преустройството е възникнал нов обект, с което да се обоснове извод, че сградата не съществува във вида, в който е отчуждена. Приетите по делото доказателства, вкл. и част от доказателствата, приети в производството по чл.303 и сл. ГПК, установяват извършени преустройства след 1997 г. При въззивното разглеждане на делото след отменителното касационно решение са събрани гласни доказателства – показанията на св.Е. К., които обаче също не променят фактическата обстановка, въз основа на която е дадено тълкуването в отменителното касационно решение. Свидетелските показания установяват, че процесната сграда е строена в манастирска земя на мястото на стара манастирска сграда от ДЗС П. през 1956-57 г., т.е. преди одържавяване на имотите на Р. манастир. Това обстоятелство вече е било установено от свидетеля Г. и е обсъдено в отменителното касационно решение при разрешаване на спора за идентичността на одържавената и процесната сграда. Неоснователни са доводите на ответниците, че обстоятелството, че сградата е била внесена в капитала на [фирма] е пречка за възстановяване на собствеността на основание чл.17а З.. От представените в производството за отмяна писмени документи е видно, че преобразуването на ДФ“Т.“ в [фирма] с държавно имущество е извършено въз основа на Разпореждане на МС № 29/29.10.1991 г. Притежанието на подлежащото на възстановяване имущество от еднолично търговско дружество с държавно имущество не е пречка за реституция, тъй като съгласно чл.1, ал.1 ЗВСОНИ се възстановяват и имотите, които към релевантния момент са собственост на еднолични държавни дружества. Неоснователен е и довода на ответниците, че представените и приети по делото в производството по отмяна констативен протокол на междуведомствена комисия на Министерство на земеделието и горите в изпълнение на Заповед № РД-46-164/9.10.2001 г. на министъра на земеделието и горите и протокол от 11.10.2001 г. на министерство на земеделието и горите установяват невъзможност за изключване на терена от държавния горски фонд на основание чл.10, ал.1 от Закона за защитените територии, т.е. признава се, че към момента на съставянето му земята е държавна собственост. В протокола от 11.10.2001 г. само е посочено, че за ресторант „Пчелина“ има акт за държавна собственост № 920/16.04.1968 г., продаден на В. Н. К., който има нотариален акт № 147, том I, дело № 296/1997 г. /които обстоятелства са били установени по делото/, а описанието на имотите в другия протокол – обща площ в декари в определено землище, които са възстановени по ЗСПЗЗ и З., отказано е възстановяване на собствеността или са с висяща административна преписка за възстановяване на собствеността – не може да бъде свързано с процесния терен, още по-малко да установи, че същият е публична държавна собственост на основание чл.10, ал.1 от Закона за защитените територии. По посочените мотиви въззивното решение следва да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго за уважаване на предявения иск. Ответниците следва да възстановят на ищеца направените разноски в размер на 1055 лв. съобразно приложения в съдебно заседание на 7.06.2016 г. списък на разноските. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1399 от 29.06.2015 г., постановено по гр.д. № 1317 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение от 28.07.2003 г. по гр.д. № 844/1996 г. на Окръжен съд-Кюстендил за отхвърляне на предявения от Рилска света обител – Р. манастир, [населено място] против В. Н. К., М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. иск за обявяване нищожността на възлагането на недвижим имот на В. Н. К., извършено на основание чл.717, ал.2 ТЗ с постановление от 10.04.1996 г. по гр.д. № 565/1993 г. на Кюстендилския окръжен съд. ОТМЕНЯ решение № 1399 от 29.06.2015 г., постановено по гр.д. № 1317 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Н. К., ЕГН [ЕГН], М. И. К., ЕГН [ЕГН], Д. И. К., ЕГН [ЕГН] и В. И. К., ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адрес: [населено място], 1303, [улица], вх.Б, ет.3-5, Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“, адвокат Г. А., че Рилска Света обител – Р. манастир, адрес на управление: [община], Р. манастир, е собственик на недвижим имот: почивна станция „Пчелина – Р. манастир“, застроена върху 141 кв.м., на два етажа, с разгъната застроена площ от 284 кв.м., ведно с дворното място, в което е построена с площ от 620 кв.м., при съседи: шосе Р. – Р. манастир, черен път и от две страни имот на Р. манастир. ОТМЕНЯ констативен нотариален акт № 147/18.02.1997 г., том I, дело № 296/1997 г. на нотариус А. Р. с район на действие Дупнишки районен съд, с който В. Н. К. е признат за собственик въз основа на покупко-продажба чрез публична продан – постановление за възлагане по чл.717 ТЗ от 10.04.1996 г. на Кюстендилския окръжен съд по гр.д. № 565/1993 г. на почивна станция „Пчелина – Р. манастир“, застроена върху 141 кв.м.,, на два етажа, с разгъната площ от 284 кв.м., ведно с дворното място, в което е построена, с площ от 620 кв.м., при съседи: шосе Р. – Р. манастир, черен път и от две страни имот на Р. манастир. ОСЪЖДА В. Н. К., ЕГН [ЕГН], М. И. К., ЕГН [ЕГН], Д. И. К., ЕГН [ЕГН] и В. И. К., ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адрес: [населено място], 1303, [улица], вх.Б, ет.3-5, Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“, адвокат Г. А. да заплати на Рилска Света обител – Р. манастир, адрес на управление: [община], Р. манастир разноски в размер на 1055 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: