Р Е Ш Е Н И Е № 15 София, 08 март 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на осемнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при участието на секретаря Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 2983 по описа за 2011 година. Постъпила е касационна жалба от подсъдимия П. Й. М. против решение № 251 от 24.10.2011 г., постановено по внохд № 263/11 г. на Апелативния съд-гр.Велико Търново, с която се претендира наличието на всички основания по чл.348, ал.1 НПК и са правят алтернативни искания – за оправдаване, отхвърляне на гражданския иск или намаляване размера на наложеното наказание. Пред ВКС жалбоподателят и защитата му поддържат подадена жалба. Частният обвинител и гражадански ищец К. Н. М. и повереника му, редовно призовани не се явяват. Представено е писмено възражение, с което е заявено становище за неоснователност на оплакванията, направени от подс.М.. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение или отмяна на оспорения съдебен акт. За да се произнесе, ВКС, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 50/11 г. Окръжният съд-гр.Русе осъдил подс.М. на основание чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1, чл.20, ал.ал.3 и 4 и чл.54 НК на дванадесет години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо заведение от закрит тип. На основание чл.59, ал.1 НК РОС приспаднал при изпълнение на наказанието лишаване от свобода, времето, през което подсъдимият е бил задържан – считано от 02.11.2010 г. до началото на изпълнение на наказанието. Със същата присъда е осъден и Ц. И. А. – на основание чл.198, ал.1, във връзка с чл.20, ал.2 и чл.54 НК на три години лишаване от свобода условно за срок от пет години. Двамата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят на К. Н. М. сумата от 10 128,42 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от деликта 15.07.2009 г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски в размер на 620 лева. РОС се е произнесъл и по веществените доказателства, дължимата държавна такса и разноските по делото. С решение № 251 о т24.10.2011 г. по внохд № 263/11 г., образувано по жалба на подс.М., ВТАС изменил посочената присъда на РОС като намалил наложеното на подс.М. наказание лишаване от свобода на седем години. В останалата част присъдата е потвърдена. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: Най-напред следва да се отбележи, че въззивният съд е възприел изцяло дейността на първостепенния съд по събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, както и съображенията, изложени в мотивите на РОС по анализа на отделните елементи на доказателствената съвкупност. Към така инкорпорираните съображения на първата инстанция, ВТАС е изложил и допълнителни такива, с оглед и на направените пред него възражения от страна на иницииралия образуването на въззивното производство. І.По основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК: При разглеждането на делото не са допуснати претендираните от жалбоподателя нарушения на процесуалните правила, както и други такива, за които ВКС следи служебно. На плоскостта на чл.348, ал.1, т.2 НПК се възразява следното: разпитът на П. Б. като свидетел е в нарушение на чл.118, ал.3 НПК; осъждането на подс.М. е в нарушение на чл.116 и чл.177 НПК; налице е ексцес на умисъла за подс.А., тъй като не е подбуден и подпомогнат за друго, освен за преносима памет; липсват доказателства за съдържанието на отнетата от пострадалия М. чанта, в която връзка неправилно са кредитирани показанията му. 1.Не е допуснато нарушение на чл.118, ал.3 НПК. Данните по делото не дават основание да се приеме, че в хода на досъдебното производство св.Б. е извършвал действия по разследването – по възлагане или на лично основание. С постановления – том 1,л.47,60 и том 2,л.11,14, на основание чл.218, ал.2 НПК разследващият полицай неколкократно е искал съдействие от органите на МВР и такова не е отказвано. Приложените в том 1, л.л.10,11,46,62 и в том 2,л.л.12 и 16 докладни записки от името на П. Б. – служител в Първо РУОД-гр.Русе, обективират извършената от последния оперативно-издирвателна дейност, съответна на регламента по чл.139, т.т.2 и 3, чл.140, ал.1, т.т.2,3,7 и 11 и чл.144, т.5 ЗМВР. За установяване самоличността на лице, от кръга по чл.139, т.1 ЗМВР, Б. е използвал идентифициране – чл.140, ал.1, т.7 ЗМВР, чрез способи и средства, предвидени в чл.140, ал.2 ЗМВР, в резултат на което е постигната преследваната цел, а именно – установена е самоличността на подс.М.. За разлика от очертаната оперативно-издирвателна дейност, при разпознаването по реда на чл.169 и сл. НПК се потвърждава идентичността на лица, на които е установена самоличността. Само разпознаването е действие по разследване и поради това пречка по смисъла на чл.118, ал.2 НПК. Доколкото П. Б. е извършил оперативно-издирвателна дейност , а не разпознаване, то очевидно не са били налице предпоставките по чл.118, ал.2 НПК и той правилно е бил допуснат и разпитан в качеството на свидетел. 2.Жалбоподателят не е осъден в нарушение на чл.116 и чл.177 НПК. Възражението е направено декларативно, макар да е било поставяно на вниманието и на двете предходни инстанции, а последните, видно от мотивите на съдебните актове, са изложили основанията, поради които са го отхвърлили като неоснователно. Изложените от съда по същество съображения по оценката на обясненията на подс.А., фактически не се оспорват, а тъкмо те са предопределили отхвърляне наличието на „оговор” от негова страна. Съобразявайки двойнствения характер на обясненията на обвиняемия, като доказателствен източник и израз на правото на защита, решаващият съд изключително прецизно е анализирал обясненията на подс.А.. Чрез други доказателствени източници е проверена и утвърдена тяхната вътрешна безпротиворечивост, още повече, че същият подсъдим е депозирал обяснения неколкократно на досъдебното производство пред съдия (надлежно приобшени към доказателствената съвкупност), както и такива в хода на съдебното следствие. При този принципно правилен подход при оценката на доказателствата, произтичащи от обясненията на подс.А., съдът не е установил основания за съмнение в тяхната достоверност и правилно им е дал вяра. Такива основания, макар и наличието им да не се претендира от защитата на жалбоподателя, не се установяват и при настоящата проверка. При оценката на обясненията на подс.М. съдът е подходил по идентичен начин. Резултатът обаче, от извършената проверка на неговите обяснения, е с обратен знак. Констатирана е вътрешна противоречивост и отсъствие на подкрепа от останалите доказателствени източници, поради което правилно не са кредитирани, доколкото обслужат единствено правото на защита на същия подсъдим. ВКС не установи основания за несъгласие с този извод на ВТАС. Възражението, че подс.М. е осъден само въз основа на обясненията на подс.А., очевидно игнорира дейността на съда, която е обективирана в мотивите на съдебния акт, чрез съображенията по оценката на доказателствената съвкупност, в частност - онази част от последната, която е ползвана за проверка обясненията на подс.А. и на подс.М.. И не само, добре е видно, че първостепенният съд е разграничил две групи доказателствени източници, и този му извод е възприет от въззивната инстанция, поради което и не е било необходимо преповтарянето му. Оценката на отделните елементи на очертаните групи доказателствени източници/доказателства е в съответствие с процесуалните правила, а изводите относно достоверността на едни, и липсата на такава у други, са правилни. Не е пренебрегнато задължението по чл.107, ал.3 НПК, като са анализирани и оправдаващите подс.М. доказателства, произтичащи най-вече от показанията на св.К. и св.К.. Показанията на последните не са възприети от съда по същество, след щателната им проверка за вътрешна последователност и безпротиворечивост и връзка с останалите доказателства. ВКС може само да добави, че показанията на св.К. изцяло се основават на личните й размишления и предположения, за които липсват, каквито й да било данни по делото. Не е допуснато нарушение на чл.177, ал.1 НПК, като ВКС намери, че на данните от СРС е придадено значение, каквото те, обективно нямат. Извън протоколите за ВДС са налице достатъчно доказателства за извършеното от подс.М.. 3.Липсва основание да се претендира ексцес на умисъла у подс.А.. Обстоятелството, че подс.М. е имал интерес от определена вещ, намираща се в отнетата от пострадалия чанта, не дава основание да се приеме, че в представите му за целения резултат от деянието не присъстват и останалите вещи в чантата, както и самата чанта. 4.Предметът на престъплението е установен по изискуемия от закона начин. При липсата на основания за съмнение в достоверността на показанията на св.М., съдът правилно им е дал вяра. Такива основания не се сочат с касационната жалба, а само обстоятелството, че М. е пострадал от инкриминираното престъпление не е достатъчно за отхвърляне на неговите показания като недостоверни. Извършена е проверка на фактите, съобщени от св.М., относно съдържанието на отнетата чанта и те са намерили подкрепа в други доказателствени източници – св.П. А.. Несъществената разликата между първоначално обявените от св.М. парични суми – в лева и евро, и по-късно уточнените, след извършена от него проверка, сама по себе си и на плоскостта на казаното не дава основание за друг извод, различен от направения. ІІ.По основанието по чл.348, ал.1, т.1 НПК: В касационната жалба не са посочени доводи в подкрепа на това касационно основание, което указва, че неправилното приложение на закона се възразява като последица на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Казаното по-горе очертава рамките на проверката относно правилното приложение на закона – фактите, приети за установени от въззивния съд. В тези рамки законът правилно е приложен. Извършеното от жалбоподателя осъществява състава на чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1 и чл.20, ал.3 и 4 НК. По признаците от обективна и субективна страна са изложени достатъчно ясни съображения, които са съответни на закона и практиката по приложението му. Последната – най-вече относно наличието на „опасен рецидив” по смисъла на чл.29, ал.1, б.”а” НК, а именно – ТР № 54/61 г. на ОСНК на ВС (ВКС). ІІІ.По основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК: Явна несправедливост на наложеното наказание се претендира при съображения, свързани с наказанието, наложено на извършителя на престъплението. Обстоятелството, че е проявена изключителна снизходителност към подс.А., не дава основание да се приеме, че наложеното на подс.М. наказание, след намесата на ВТАС, е явно несправедливо. То е съответно на всички обстоятелства по чл.348, ал.5, т.1 НПК. Оспореното въззивно решение е правилно и законосъобразно и в гражданската част. Водим от горното на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 251 о т24.10.2011 г., постановено по внохд № 263/11 г. на Апелативния съд – гр. Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: