Ключови фрази

ОПРЕДЕЛЕНИЕ


№ 388

София, 20.05.2020г.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4217 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Н. Н. от [населено място], приподписана от адвокат Р.М., срещу въззивното решение на Апелативен съд /АС/ В. от 11.VІІ.2019г. по гр.д. № 226/2019г.
Ответникът по жалбата Н. В. Н. със съдебен адрес в София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Н.Х. е заел становище, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, с оглед на което е заявено искане касационната жалба да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване не обуславя допустимостта/недопустимостта на касационната жалба.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение АС В. по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на ОС Разград от 07.ХІІ.2018г. по гр.д. № 160/2018г. в осъдителните му части и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от В. Н. срещу Н. Н. искове с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие извършени от ищеца в собствения на ответника недвижим имот, находящ се в [населено място], полезни разноски за СМР - 2800лв. за изградена през 2014г. баня и тоалетна и 10043.98лв. за изграден през 2016г. битов навес, както и необходими разноски в размер на 1505.12лв. – за ремонт на покрив на къщата през 2015г.
Въззивният съд е приел, съобразявайки изразени в теорията становища, че правото на ползване е гарантирана от закона възможност на носителя му да извлича ползите от чуждата вещ; срещу възможността безпрепятствено, вкл. и от собственика, да се ползва от имота и да събира плодовете от него, на ползвателя се вменяват задълженията по чл.57 ЗС – да плаща разноските, свързани с ползването, вкл. данъците и таксите, да застрахова вещта, да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване, да я поддържа в състоянието, в което я е приел. Съгласно чл.57 ал.4 ЗС ползвателят не отговаря само за овехтяването и изхабяването на вещта, дължащи се на обикновеното й употребление, като по аргумент за противното за всички други промени той е отговорен спрямо собственика, а чл.61 ЗС предоставя право на собственика да иска прекратяване от съда на правото на ползване, ако ползвателят въпреки отправеното му предупреждение съществено променя вещта. Интересът на собственика от учредяване на право на ползване е да обезпечи състоянието на вещта такова, каквото е било при предаването на владението й, на което уславие се съгласява и ползвателят, приемащ да извлича ползите от нея срещу полагане на грижите за запазването й в същия вид. Рискът, следователно, от погиването и повреждането на имота е за последния, защото той носи задължението да го върне в състоянието, в което го е получил. Поради това ако разноски за поправяне или запазване на имота се наложат, те ще останат в негова тежест. В хипотезата на направени необходими разноски от ползвател принципът „комуто ползите, нему и тежестите“ намира отделно приложение. Ползвателят не полага грижа за чужд интерес, а покрива своята отговорност, която иначе би била ангажирана. При правоотношение по повод разноски в чужд имот централен елемент заема противоречието в интересите на извършилия разноските и субекта, за който остава резултатът от тях. С оглед изложеното изводът е, че в колизията между ползвател и собственик законът отдава предпочитание на собственика. Поради това необходимите разноски, направени от ползвател, остават в негова тежест, без право да претендира обезщетение за тях от собственика.
За разлика от необходимите разноски, наложителни за запазване на вещта, подобренията нямат такъв характер – те са разходи, които, без да са необходими, обективно повишават стойността на имота. От правна гледна точка и тук е интересът на собственика, целящ запазване на имота в състоянието, в което го е предал. Той има право да търси връщането на имота след прекратяване ползването му в състояние нито по-лошо, нито по-добро.
При тези съображения е направен извод, че ползвателят няма право да получи обезщетение нито за необходимите, нито за полезните разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по четири въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, а именно: 1. Има ли право на необходими и полезни разноски носителят на вещно право на ползване като владелец на недвижим имот; 2. Съставляват ли вложените в недвижим имот средства за СМР необходими или полезни разноски; 3. Подлежат ли на заплащане от собственика направените в имота му необходими и полезни разноски от ползвателя при учредено право на ползване по нотариален ред, и 4. Какъв е процесуалният ред за претендиране на необходими и полезни разноски за имот, направени от лице с учредено право на ползване по реда на чл.56 и следв. ЗС.
ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по третия въпрос на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Въпросът е относим към изхода на спора по делото, той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, като по него на настоящия състав не е известна практика.
По първия поставен въпрос със сочената практика не се обосновава допускането на касационно обжалване. Даденото с решението по гр.д. № 1172/2010г. І ГО разрешение касае въпросите за адресатите на правата по пар.4в ПЗР на ЗСПЗЗ и по приложението на чл.72 ЗС относно лице, изградило временна постройка по чл.120 ал.4 ЗТСУ /отм./, което е неотносимо в разглеждания случай. Неотносимо е и разрешението по гр.д. № 5052/2015г. І ГО по приложението на чл.72/чл.74 ЗС по отношение на съсобственици.
Вторият поставен въпрос е фактически, а не правен, само произнасянето по каквито по силата на чл.280 ал.1 ГПК е основание за допускане на касационно обжалване.
По четвъртия въпрос липсва каквато и да е обосновка, въз основа на която касационният съд да прецени значението му за спора по делото.
На касатора следва да бъде указано да представи доказателства за внасянето на 286.98лв. държавна такса за касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна, ГО, № 83 от 11.7.2019г. по гр.д № 226/2019г.
УКАЗВА на В. Н. Н. от [населено място] в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 286.98лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.

След осъществяване на процедурата по даденото указание делото да се докладва за преценка на сдледващите се процесуални действия.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: