Р Е Ш Е Н И Е № 300 гр.София, 28.06.2011 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи юни две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3248/ 2008 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 140/ 01.02.2011 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 3248/ 2008 г. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 443 от 26.03.2008 г. по гр.д.№ 305/ 2008 г, с което са отхвърлени предявените от К. Н. И. и Ц. К. К. против [фирма] искове по чл.108 от ЗС за предаване на владението върху недвижим имот – дворно място от 500 кв.м., находящо се в [населено място], обл.Пловдивска, имот пл.№ ***, парцел І – Почивен дом на М. на т. от кв.34 по кадастрално-регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 3707/ 02.08.1957 г., с граници от запад - имот пл.№ ***, а след него имот пл.№ *** на наследници на А. О., север – наследници на Г. В., изток – [улица]– осови точки 103 – 109 и юг – улица, осови точки 108-109 (кале – крепостна стена), което дворно място по кадастрален план от 2000 г. е част от поземлен имот № **** от кв.34. След подаване на касационната жалба е починала ищцата по делото Ц. К. К. и на нейно място са конституирани правоприемниците й И. С. Р. и А. С. Р.. Обжалването е допуснато поради наличие на противоречива практика по правният въпрос кога се счита отчуждено от собствениците му едно дворно място, ако отчуждаването е извършено с улично регулационен план при действието на ЗПИНМ, редакция след 1956 г. В обжалваното въззивно решение е прието, че отчуждителният ефект настъпва с одобряването на плана, с който имотът е отреден за мероприятия по уличната регулация, без оглед наличието на други предпоставки. В решение на ВСРБ по гр.д.№ 2920/ 1960 г., ІІІ г.о. (и в други) е прието, че след измененията в чл.39 ал.1 ЗПИНМ (отм.) (Изв. бр.94 от 1956 г.) отчуждителният ефект на улично - регулационният план по отношение на дворни места на частни лица настъпва, след като на собствениците на местата бъде заплатено обезщетение. Според настоящия съдебен състав правилна е практиката, обективирана в цитираното решение на ВСРБ. До 09.07.1956 г. улично регулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на дворните места, които по силата на плана са отредени за мероприятия по уличната регулация (чл.35 ал.1 от ЗПИНМ – отм.). Изключение от това правило е уредено в нормата на чл.74а от ЗПИНМ (отм.) – ако регулацията е влязла в сила до 09.07.1956 г., но недвижимите имоти не са били заети за съответните мероприятия. В тези случаи законодателят заличава с обратна сила непосредственият й отчуждителен ефект и постановява, че този ефект ще настъпи при новите условия по чл.39 ал.1 от ЗПИНМ (отм.) – т.е. след обезщетяване на собственика. По отношение обаче на улично-регулационни планове, влезли в сила слез 09.07.1956 г., правилото на чл.39 ал.1 от ЗПИНМ (отм.) се прилага без изключения – недвижимите имоти на частни лица, отредени за мероприятия по плана се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика по реда на ППЗИПНМ (отм.). Ако такова обезщетяване не е извършено, то имотът е завзет без законно основание от държавата. След този отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира по жалбата на ищците следното: Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е изложил мотиви, според които процесният имот е отчужден по силата на регулационен план, в сила от 1962 г., т.е. при действието чл.39 ал.1 от ЗПИНМ (отм.) след измененията в закона от 09.07.1956 г. Приел е, че държавата е придобила собствеността върху парцела по силата на самия план, без оглед това платено ли е обезщетение на собствениците му и е отхвърлил иска срещу едноличното дружество с държавно имущество, в капитала на което е включен имот, част от който е процесният. Изводът е неправилен, тъй като (с оглед отговора на въпроса, поради който обжалването е допуснато) отчуждителният ефект не настъпва по силата на плана, а само след обезщетяване на собственика. Следователно налице е основание за касиране на въззивното решение, съгласно чл.281 т.3 от ГПК. Тъй като не се налага извършването на други процесуални действия, след отмяната на атакуваният съдебен акт делото следва да бъде решено от настоящата инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че На 04.07.1927 г. наследодателката на ищците – И. К. П. – била въведена във владение на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], К. околия, включително на облагородено лозе от 5 ара, до съседи А. О., Г. В. и К.. По геодезическия план на [населено място] от 1928 г. този имот е бил заснет с № ***, а по кадастрален и регулационен план от 1957 г. – като имот пл.№ ***, който попада в отреждане за парцел І – почивен дом на М. на т. В последващите съставени регулационни планове на [населено място] имот пл.№ *** не е регулиран самостоятелно, той е включен като кадастрална основа на имот пл.№ *** (по плана от 1971 г.) – според разписен списък собственост на ЖП управление – П., съответно У. № І-**** (по плана от 2007 г.) – на Б. ЕАД. По действащия регулационен план, одобрен със заповед № РД-01-14-171/ 19.03.2007 г., 6 кв.м от бившият имот пл.№ *** попадат в улица, 74 кв.м. са извън регулацията на У. І-**** и в рамките на този У. остават около 480 кв.м. От показанията на свидетелите Н. и О. става ясно, че И. П. е владяла лозето, в което е била въведена във владение през 1927 г., повече от 20 години, необезпокоявано и непрекъснато и го е обработвала с помощта на съпруга си К. до започването на строежа на „почивната станция на ЖП-то”, т.е. до 1948 г. Самото строителство е станало през 1948 г., съгласно заключението на в.л.М., като считано от 01.01.1948 г. е заприходен счетоводно теренът, върху който са построени блоковете. Според показанията на св.Б., който е бил технически ръководител на този обект от 1948 г., ограждането на имота е станало по негово време. Имотът е включен в баланса на Б. ЕАД. По фирмено дело № 459/ 1989 г. на СГС е регистрирано държавно предприятие Държавна фирма „Български държавни железници” (впоследствие Национална компания), чиито правоприемник, касателно собствеността върху процесния недвижим имот, е ответникът по делото – [фирма]. В полза на това дружество е издаден от нотариус рег.№ *** нотариален акт № **, т.**, рег.****, н.д.№ 160/ 15.03.2005 г., с който Б. ЕАД е признато за собственик на поземлен имот № **** в кв.34 по кадастралния план на [населено място], с площ 16 029 кв.м. И. К. П. е починала на 26.02.1955 г. и е оставила за законни наследници съпруг К. Т. П. и дъщеря Ц. К. К., които наследяват процесния имот при равни права. К. Т. П. е починал на 14.02.1958 г и е оставил за законни наследници К. Н. И. и Ц. К. К., при равни права. Така К. И. се легитимира като правоприемник на И. П. с права от ¼ ид.част върху наследственото имущество. Ц. К. има права върху ¾ идеални части от това имущество, а след смъртта й нейните права са поети по равно от правоприемниците й по наследство А. и И. Р.. При тези факти искът е частично основателен. Реституцията по чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ настъпва при следните предпоставки: Имотът да е бивша собственост на ищците (или на техен наследодател) преди отчуждаването или завземането му; да е отнет без законово основание или да е отчужден не по установения законов ред, включително за него да не е било платено обезщетение; имотът да е собственост на държавата, общините, обществени организации или техни предприятия или еднолични дружества към момента на реституцията; да съществува реално до размера, в който е бил завзет или отчужден. По отношение на имотите, посочени в чл.2 ал.2 от ЗВСВОНИ тези условия следва да са налице към момента на влизане в сила на тази разпоредба на закона - 22.11.1997 г. (т.3 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС). Както разпоредбата е изтълкувана в решение № 240 от 7.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3299/2008 г., IV г.о. (постановено за уеднаквяване на практиката по смисъла на чл.291 от ГПК), възстановяването на собствеността в хипотезата на чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ става по силата на самия закон. Реституционното основание по този ред обхваща както хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата, така и хипотезите, в които процедурата за отчуждаване не е била спазена. Незавършената процедура по отчуждаване на процесния имот дава материалноправна легитимация на собственика на имота да предяви ревандикационен иск, без да е необходимо приключването на друга, административна или съдебна, процедура. Също за уеднаквяване на практиката, в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 459 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., I г. о. В него прието, че щом имотът е фактически зает, без да е бил оценен и да е изплатено за него обезщетение в брой, той е отнет не по установения ред, поради което е приложима нормата на чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ. Всички изброени законови предпоставки са установени по делото. Ищците се явяват наследници по закон на И. К. П., която е бивш собственик на недвижим имот с площ от около 500 кв.м., който по геодезичен план от 1928 г. е заснет като имот № *** и в който имот П. е въведена във владение от съдебен изпълнител през 1927 г. Към датата на завземането на имота от държавата (което според показанията на свидетеля Б. е станало през 1948 г.) тя е била негов собственик въз основа на отменения Закон за давността и наследниците й са легитимирани да се ползват от реституционния ефект на ЗВСОНИ. Освен че е завзет без законово основание към 1948 г., имотът е предвиден за мероприятия на уличната регулация по плана на [населено място] от 1957 г. – за болница на МТ. Тъй като се касае за регулация, влязла в сила след 1956 г., планът няма непосредствено отчуждително действие. За да придобие държавата собствеността върху дворното място на И. П., тя е следвало да плати обезщетение за имота при условията на ППЗИПНМ (отм.). Не се твърди това да е сторено – напротив, св.Б., който е бил технически ръководител на обекта, твърди, че като технически ръководител на строежа е бил въведен във владение на имота на основание предположението, че местата са общинска собственост. Следователно първо имотът е бил завзет без законово основание през 1948 г., след това е бил отчужден, без за него да бъде заплатено обезщетение – като и в двата случая, съгласно уеднаквената по реда на чл.291 от ГПК съдебна практика, бившият му собственик (съответно наследниците му) са адресати на реституционния ефект по отношение на собствеността върху имота, съгласно чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ. Към 22.11.1997 г., когато влиза в сила реституционната норма, имотът е включен в капитала на НК Б., чиито правоприемник е ответникът. НК Б. е държавна фирма по смисъла на чл.1 ал.1 от ЗВСОНИ, т.е. имотът се явява собственост на лице, което не може да възразява, че в неговия патримониум не рефлектира реституционния ефект. Изложените в обратния смисъл доводи от процесуалният представител на ответника нямат опора в закона и не могат да бъдат споделени. Реституцията настъпва, доколкото имотът съществува реално до размера, в който е бил завзет или отчужден, съответно за тази част от бившия имот пл.№ ***, която попада в У. І - **** на ответника и за която е установено, че не е застроена, искът е основателен. Не следва да се уважава възражението на ответника, че процесният имот е придобит от него при условията на давностно владение и че следва да бъде зачетен издаденият в негова полза нотариален акт за собственост. По отношение на давността съдът отбелязва, че с измененията в чл.5 от ЗВСОНИ, направени с пар.1 т.3 от ПЗР на ЗОСОИ, последиците на изтеклата до 22.11.1997 г. придобивна давност по отношение на имоти, които подлежат на реституция по ЗВСОНИ, бяха заличени. Това означава, че релевантно за такива имоти е само давностно владение, осъществено след 22.11.1997 г. По делото няма спор, че Б. ЕАД е осъществявало такова владение, но при условията на чл.79 ал.1 от ЗС то би могло да доведе до придобиване на собственост по давност само след изтичане на 10 години, т.е. ако е продължило без прекъсване до 22.11.2007 г. В случая обаче искът, по който е образувано настоящето производство, е предявен на 06.02.2007 г., с което давността е прекъсната. Неоснователни са доводите на ответника за придобиване на собствеността при условията на чл.79 ал.2 от ЗС (с изтичане на срок от 5 години), тъй като неговото владение не е добросъвестно. Такова е владението, установено на годно правно основание, т.е. въз основа на юридически факт, годен да направи владеещия собственик. С годно правно основание ответникът не разполага, не създава такова основание актът за държавна собственост, който има само декларативно, но не и конститутивно действие. Що се касае до нотариалният акт, издаден в полза на ответника, той е констативен и не може да доведе до придобиване на повече права от тези, които ответникът е имал и преди издаването му. При това положение ревандикационният иск е основателен, но само касателно тази част от бившия имот пл.№ ***, която ответникът владее. От заключението на техническата експертиза е видно, че от бивш имот пл.№ *** (по плана от 1928 г., на който е била собственик И. П.) в границите на У. І -**** по действащия регулационен план (чиито собственик е ответника) попадат около 480 кв.м. Останалите попадат в улица или в друг имот, за чието връщане ответникът не е легитимиран да отговаря. Налице ли са основанията за реституция на останалите части от имота и за ревандикирането им, в настоящето производство не може да бъде решавано, а и искането в касационната жалба изрично е ограничено до тези 480 кв.м. от имота, които са във владение на ответника. За въпросната част искът следва да се уважи. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 443 от 26.03.2008 г. по гр.д.№ 305/ 2008 г. в обжалваната част и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.108 от ЗС, предявен от К. Н. И., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], И. С. Р., Е. [ЕГН], [населено място], [улица] А. С. Р., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], вх.В, последните двама като правоприемници на починалата в хода на производството Ц. К. К., против [фирма], [населено място], [улица], че К. Н. И. е собственик на ¼ идеална част, И. С. Р. е собственик на 3/8 идеални части и А. С. Р. е собственик на 3/8 идеални части от недвижим имот с площ около 480 кв.м., съставляващ част от У. № І-**** по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № РД-01-14 ***/ 19.03.2007 г., обозначена с букви А-Б-Г-Д-Е-А по скица на вещо лице В. К. от месец септември 2007 г. (л.113 по гр.д.№ 367/2007 г. на Районен съд – Пловдив), която скица да се счита за неразделна част от настоящето решение, като ОСЪЖДА [фирма] да предаде този имот на К. Н. И., И. С. Р. и А. С. Р.. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: