4 5 Р Е Ш Е Н И Е № 6 гр. София, 20 март 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……..Мира Недева….........……и в присъствието на прокурора…...............Димитър ГЕНЧЕВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1703 по описа за 2014 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. Л. П. – защитник на подсъдимия Е. Х. М., срещу решение № 130 от 09.07.2014г., постановено по внохд № 117/14г. по описа на Русенски окръжен съд. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Като съществено нарушение на процесуалните правила се изтъква игнорирането на доказателства (за което се излагат подробни аргументи) и липса на мотиви по наведените от защитата доводи. Твърди се, че водачът не е допуснал нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДП и че неправилно инстанционните съдилища не са приложили чл.15 от НК, с което са нарушили закона. Явната несправедливост на наказанието се свързва с осъждането на подсъдимия, без да е извършил престъпление и с размера на наложеното наказание. Настоява се за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия М. по повдигнатото му обвинение по чл.343, ал.1, б.”в” от НК. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. П. със същите аргументи. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Счита, че фактическите обстоятелства са били установени обективно от инстанционните съдилища, а защитната теза не кореспондира със събраните доказателства. В рамките на установените факти прокурорът счита, че осъщественото от подсъдимия не представлява случайно деяние, което налага извод, че законът е приложен правилно. Намира, че липсват основания за намаляване размера на наказанието, изпълнението на което е било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК. Подсъдимият Е. М., редовно призован, не се явява пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 11 от 07.03.2014г., постановена по нохд № 679/13г. на окръжен съд гр.Русе, подсъдимият Е. Х. М. бил признат за виновен в това, че на 11.02.2013г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство – л.а. „Ауди” А3, с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл.5, ал.2, т.1 и чл.20, ал.2 от ЗДП, с което по непредпазливост причинил смъртта на Маргаритка С. К., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.”в” във вр. с чл.342, ал.1 и чл.54 от НК, му било наложено наказание от две години „лишаване от свобода” и „лишаване от право да управлява МПС за срок от две години, като бил оправдан да е нарушил правилото на 5, ал.1, т.1 и чл.116 от ЗДП. На основание чл.66, ал.1 НК изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода” било отложено за изпитателен срок от три години. С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства. В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалби на защитника на подсъдимия М. и на частния обвинител С. Н. Р. било образувано внохд № 117/14г. по описа на Великотърновски апелативен съд. С решение № 130 от 09.07.2014г., първоинстанционната присъда била изменена, като: - подсъдимият бил оправдан да е допуснал нарушение на чл.5, ал.2, т.1 от ЗДП ; - на основание чл.55, ал.1 от НК съдът намалил наложеното наказание „лишаване от свобода” на една година, а срокът на лишаване от правоуправление – на една година и шест месеца; - заличил С. Н. Р. като страна по делото – частен обвинител, оставил без разглеждане подадената въззивна жалба и прекратил въззивното производство по същата жалба. В останалата част апелативният съд потвърдил присъдата. В пределите на компетентността си по чл.347 от НПК касационният съд намери касационната жалба за неоснователна. Съображението за допуснато съществено нарушение на процесуални правила, свързано с липса на мотиви, не е конкретизирано по съдържание, а препраща към изложените доводи относно нарушение на материалния закон, на които въпроси се твърди, че въззивният съд не е дал отговор. Тезата на защитата, че подсъдимият не е нарушил правилото на чл.20, ал.2 от ЗДП и че извършеното от него деяние е „случайно” по смисъла на чл.15 от НК, е била обсъдена подробно с излагането на конкретни съображения, поради което не е налице липса на мотиви, за каквато се претендира в жалбата. Не отговаря на действителното положение и твърдението, че в мотивите на съдебните актове на инстанционните съдилища не бил посочен конкретния вид на непредпазливостта като форма на вината. В мотивите на окръжния съд (л.147) е посочено, че тя е небрежност, а в мотивите на апелативния съд (л.94) е възпроизведено даденото в закона определение за същата форма на непредпазливост. Твърденията за игнориране на доказателства от страна на инстанционните съдилища, също не могат да бъдат споделени. Обясненията на подсъдимия са били обсъдени в съвкупност с останалия доказателствен материал и не са били кредитирани в частта относно твърдението за внезапно навлизане на пострадалата на пътното платно иззад намиращо се вдясно дърво, като за това са били изложени мотиви. За да приемат от фактическа страна посока на пресичане на пострадалата от ляво на дясно съдилищата са кредитирали заключенията на съдебно – медицинската и комплексните експертизи – основна и допълнителна. От заключенията на експертизите се установява, че инициалният удар на автомобила с тялото на пострадалата е настъпил между външната повърхност на дясното бедро и дясната поясна област, което сочи, че в момента на настъпване на удара пострадалата е била обърната с дясната си част към автомобила, т.е. посоката на пресичане е от ляво на дясно. Всички получени увреждания на пострадалата са настъпили в дясната част на тялото, което опровергава тезата на подсъдимия за внезапното й навлизане на платното отдясно. Експертизите са изследвали и тезата на защитата за пресичане на пострадалата от дясно, спиране и завъртане в обратна посока. Този вариант за движение на К. експертите са приели, че е възможен, но малко вероятен, тъй като скоростта на движение на автомобила би била по- висока (60,85км/ч, вместо установената такава от 49,3 км/ч); мястото на удара би се променило и тялото на пострадалата следва да е било отхвърлено на разстояние около 20 м след мястото на удара. Доказателства за този вариант на движение на пострадалата – за навлизане на платното отдясно и завъртане на 180 градуса, по делото въобще липсват, доколкото и в обясненията си подсъдимият е заявил, че това е негово предположение. В този смисъл не е допуснато съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствения материал и формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. Доводите относно неправилното според жалбоподателя кредитиране на едни или други доказателства се отнасят до обосноваността на съдебните актове и не могат да бъдат проверявани по касационен ред. Съгласно експертните заключения, при избраната от подсъдимия скорост – 49.3 км/ч., същият е могъл да възприеме пресичащата пешеходка от разстояние не по- малко от 50 м., което е по- голямо от опасната зона за спиране и да предотврати настъпването на удара. В случая подсъдимият въобще не е задействал спирачната уредба, с което е нарушил правилото на чл.20, ал.2, пр.2 от ЗДП, което задължава водачите на МПС при възникване на опасност да намалят скоростта и при необходимост да спрат. Изводите на инстанционните съдилища относно наличието на причинна връзка между допуснатото нарушение на правилата за движение и вредоносния резултат се споделят от касационния съд. Обстоятелството, че подсъдимият е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на пътно – транспортното произшествие и смъртта на пострадалата, сочи на осъществено непредпазливо деяние. За прилагането на чл.15 от НК следва деецът да не е бил длъжен или да не е могъл да предвиди настъпването на резултата каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. С признаването на Е. М. за виновен в извършването на престъпление по чл.343, ал.1, б.”в” от НК, съдилищата са приложили правилно закона. Неоснователно на последно място се явява твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание. Явната несправедливост на наказанието в подадената жалба се основава на твърдението, че е наложено наказание за престъпление, което подсъдимият не е извършил. С оглед изложените по - горе съображения, този довод не може да бъде споделен. Относно размера на наказанията „лишаване от свобода” и „лишаване от право” да се управлява МПС в жалбата не са изложени конкретни съображения. С решението на въззивния съд е приложен чл.55, ал.1, т.1 от НК, като сроковете на наказанията са намалени съответно на една година за лишаването от свобода и една година и шест месеца на лишаването от правоуправление. Няма основание за допълнително смекчаване на отговорността предвид настъпилия тежък резултат от една страна, а от друга с оглед липсата на смекчаващи отговорността обстоятелства, които да не са били отчетени от съдилищата. Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.1, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, І НО Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 130 от 09.07.2014г., постановено по внохд № 117/14г. по описа на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: