3 Р Е Ш Е Н И Е № 96 С.,18.07.2011 година Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми юни две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:Е. ЧАНАЧЕВА Е. М. При участието на секретаря: Н. Т. изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 610/2010 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. [фирма] – [населено място] е подал касационна жалба против решение от 08.03.2010г. по т.д. 2712/09г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е уважена претенцията за лихва върху присъдените обезщетения от датата на увреждането- 03.12.2003г. до окончателното изплащане. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението в посочената част, с оглед неуваженото възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираната лихва. Страната е посочила, че е въвела редовно процесуално възражението си за давност – с писмена молба от 01.11.2007г. Поддържано е, че това възражение не е било обсъждано от въззивния съд, който за разлика от първостепенния е извършил преценка за основателност на иска и съответно е дължал произнасяне по възражението за изтекла давност. Направен е извод, че съдът е следвало да съобрази в тази насока практиката не само на ВКС, но и своята, като присъди лихва за период от три години преди завеждане на иска, тъй като присъждането й по този ред се извежда от правилото визирано в чл.111, б. „в” ЗЗД. Развити са и подробни доводи подкрепящи основателността на така изложеното разбиране на касатора. Ответниците по касация – М. А. В. и Л. К. В., чрез пълномощника им адв. Й. са на становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 133 от 07.03.2011г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване само в частта му, с която е уважена претенцията за лихва върху присъдените обезщетения от датата на увреждането – 03.12.2003г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно приложението на чл.111, б. „в” ЗЗД по отношение на дължимите лихви в хипотеза на пряк иск срещу застрахователя от увредените лица, при валидно въведено възражение за погасяване на акцесорната претенция по давност. Въззивният съд не е изложил мотиви относно така постановения от него краен резултат, нито се е произнесъл по направеното с молба от 01.10.2007г. пред първостепенния – СГС, възражение за изтекла погасителна давност по отношение претенцията за присъждане на лихви от деня на увреждането, с оглед датата на завеждане на иска – 27.04.2007г., а само е посочил в мотивите си, че върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди се дължи законна лихва считано от 03.12.2002г., така отразена и в диспозитива на съдебния акт. С оглед основанието за допускане на касационно обжалване - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че въззивния съд е мотивирал своят правен извод относно началния момент на дължимост на законната лихва, без да се съобрази, че този въпрос е разрешен от ВКС с решение №72 от 30.04.2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по т.д. 475/08г., постановено по реда на чл.290 ГПК и поради това съставляващо задължителна практика, с което изрично е прието, че в хипотеза на насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента пряк иск на пострадалия за обезвреда, вземането за лихви се погасява с кратката тригодишна погасителна давност. Правно необосновано е разбирането на ответниците по касация, свързано с доводи за неприложимост на кратката погасителна давност с оглед разпоредбата на чл.337 ЗЗД, за който пълномощника им е посочил, че бил заменен с чл.392 ТЗ/отм./, но утвърдения принцип, че специалните срокове дерогират общите бил запазен,поради което приложим бил не чл.111,б.”в”ЗЗД, а чл. 392 ТЗ/отм./. Д. е направен без да се съобрази предмета на спор - вземане за законна лихва, неговия правен характер – не само неговата акцесорност, но и относителната му самостоятелност, както и обстоятелството, че то има периодичен характер, поради което за погасени по давност, след прекъсването й от завеждане на иска, следва да се считат онези платежи които са извън тригодишния период, преди датата на исковата молба. Тези доводи са били предмет на разглеждане, а въпросът за приложимата давност на разрешаване със задължителна практика – т.14 ППВС№7/04.10.1978г., с която изрично се е съобразил и разгледал и ВКС с цитираното решение по чл.290 ГПК, като е изложил подробни съображения за приложимостта на тригодишната погасителна давност на вземането за лихва в хипотеза на пряк иск срещу застрахователя, считано от датата на застрахователното събитие, които настоящия състав изцяло споделя. Наличието на задължителна практика, разглеждаща поставените от ответниците по касация въпроси прави неоснователно разбирането им в противен смисъл, обусловено единствено от недоволство от постановения резултат. Допуснатото противоречие от въззивният съд, съставлява основание за касиране на решението в обжалваната част, като по същество и с оглед сочената задължителна практика, спрямо предявеният иск за лихва следва да бъде извършена преценка за неоснователност на претенцията за периода – от застрахователното събитие -03.12.2002г. до три години преди завеждане на иска- а именно до 27.04.2004г., поради погасяването й по давност.На основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени разноските направени пред ВКС в размер на 138.26лв. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 08.03.2010г. по т.д. 2712/09г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която върху присъдените в полза на М. А. В. и Л. К. В. от [населено място], обезщетения за неимуществени вреди в размер за всеки едни по 15000лв. е начислена законна лихва за периода от датата на пътно транспортното произшествие -03.12.2002г- до 27.04.2004г.и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ искането на М. А. В. и Л. К. В. от [населено място] за начисляване на законна лихва върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди за периода 03.12.2002г. – 27.04.2004г. ОСЪЖДА М. А. В. и Л. К. В. от [населено място] да заплатят на [фирма] – [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 138.26лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: