Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София, 19.04.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 205/2018 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от адв.Т. К. – защитник на подсъдимия Ф. Р. Д. срещу решение № 7 от 17.01.2018 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 365/2017 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.К. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в липса на отговор на конкретни възражения на защитата относно субективната страна на инкриминираните деяния, за липсата на мотиви на първоинстанционния съд в тази част на мотивите към присъдата му, която недопустимо била запълнена с мотиви на въззивната инстанция, както и за явна несправедливост на наложените наказания. Основните доводи, изложени в жалбата са насочени към неправилното приложение на материалния закон, тъй като според защитата както прокурорът в обвинителния акт, така и двете съдебни инстанции са признали подсъдимия Д. за виновен в извършване на опит за убийство при форма на вината „евентуален умисъл“. Според защитата изводите си относно субективната страна на престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК прокурорът е изградил въз основа на реплика от страна на подсъдимия Д. в телефонен разговор със св.К., последвал инкриминираните събития („Не ме интересува, дори и да е на два метра под земята”), според която „…той действително е съзнавал, че може да причини смърт на пострадалия, но въпреки това се отнесъл безразлично към неговия живот.“ Позовавайки се на Постановление № 2/57 г. адв.К. обосновава тезата за несъставомерност на деянието по приетата правна квалификация по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК и излага съображения в подкрепа на искането за преквалифицирането му в по-леко наказуемо престъпление – такова по чл.129 от НК. По-нататък в жалбата са изложени аргументи за допуснати съществени процесуални нарушения от инстанциите по същество, довели до неправилното приложение на материалния закон в посочения по-горе смисъл. Като такова на първо място е посочено, че с извода си за това, че престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК подсъдимият Д. е извършил при „пряк алтернативен умисъл“, първоинстанционният съд фактически в мотивите си е изменил обвинението, превръщайки „несъставомерното деяние – опит за убийство при евентуален умисъл“ в престъпление чрез промяна формата на вина и така е излязъл от ролята си на арбитър, с което съществено е накърнил правото на защита на подсъдимия Ф. Р. Д.. На следващо място в жалбата от адв.К. е посочено, че въззивният съд е приел за несъществен порок на обвинителния акт възприетия от прокурора „евентуален умисъл“ като форма на вината за престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК, позовавайки се на чл.246 от НПК, в който видът на умисъла не е посочен сред реквизитите на обвинителния акт. Този аргумент според защитника е в противоречие с ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, доколкото в т.4.2 от същото е посочено, че „…в обстоятелствената част на обвинителния акт задължително трябва да се посочат всички факти, които обуславят обективните и субективни признаци на престъплението…“. Непълнотата относно съставомерни признаци на деянието, каквато е формата на вина, според защитата е довела до съществено нарушение правото на защита на подсъдимия, за който делото било разгледано при неясно формулирано обвинение. По-нататък в касационната жалба се излагат доводи за несъответствие на атакуваното решение на Варненския АС с изискванията за изготвяне на въззивен съдебен акт. Преди всичко се сочи, че в него липсва отговор на съществени възражения срещу присъдата на първата инстанция и по конкретно за това, че в нея липсват надлежни мотиви в подкрепа на приетия пряк алтернативен умисъл за престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. Твърди се от защитника, че за да обоснове извода си за така приетата форма на вина, ВОС се е позовал отново на телефонния разговор между подсъдимия и св.К. дни след деянието, което според съдебната практика е недопустимо. В подкрепа на това адв.К. се позовава на цитати от съдебни решения, според които „… субективното отношение на дееца към деянието и свързаните с него последици задължително предхожда неговото изпълнение…“, тъй като нашето законодателство не познава последваща вина. Това възражение, съдържащо се във въззивната жалба не е обсъдено от апелативната инстанция и не е получило отговор, който пропуск сам по себе си е оценен от защитата като съществено процесуално нарушение, доколкото съгласно практиката на ВКС той води до превръщане правото на защита във формално право, с което се засягат съществено процесуалните права на подсъдимия. Наред с посоченото в жалбата се твърди още, че въззивният съд недопустимо е запълнил липсващите мотиви в първоинстанционния съдебен акт със свои, обосновавайки наличието на пряк алтернативен умисъл като форма на вина, с която подсъдимият Д. е извършил престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. Въз основа на изложените доводи досежно това престъпление с касационната жалба се предлага същото да бъде преквалифицирано в такова по чл.129 от НК и на подсъдимия Д. да бъде определено справедливо наказание за него. В тази връзка се отправя искане и за намаляване размера на присъденото обезщетение по гражданския иск до размер, съответстващ на реално причинената на пострадалия телесна повреда. Възражения са развити и по отношение на второто инкриминирано престъпление – това по чл.339 ал.1 от НК, като аргументите са свързани отново с липса на конкретно установени факти за субективната съставомерност на това деяние. Твърди се в жалбата, че както прокурорът в обвинителния акт, така и двете инстанции по същество са приели, че „…неустановено по делото лице отстранило от цевта на пистолета заводски поставената муфа…“, с което притежаваният от подсъдимия Д. газов пистолет бил преправен на „огнестрелно оръжие“. Липсата на каквото и да било доказателство за „знанието“ на този факт от подсъдимия, според защитника сочи на хипотезата на чл.14 от НК, поради което се моли за отмяна на атакуваните съдебни актове и оправдаване изцяло на подсъдимия Ф. Р. Д. за това престъпление. В жалбата от защитника – адв.К. се съдържа оплакване и за явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимия Д., без да се излагат конкретни съображения в негова подкрепа. Въз основа на изложените доводи, от защитата на подсъдимия Д. към ВКС са отправени искания в условията на алтернативност за изменение на въззивното решение на ВАС и присъдата на ВОС като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.129 от НК и оправдаване на подсъдимия за престъплението по чл.339 ал.1 от НК, за връщане на делото за ново разглеждане с оглед отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения или за намаляване размера на наложените му наказания, независимо от корекцията, направена от АС – гр. Варна в частта относно наказанието „лишаване от свобода“ за престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК и определеното общо наказание по реда на чл.23 ал.1 от НК. Иска се и намаляване на присъденото обезщетение по гражданския иск. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Д., редовно призован, не се явява. Не се явяват и защитниците му - адв.И., адв.Ж. и адв.К.. Явява се адв.К. Н., надлежно преупълномощен от адв.К.. Същият поддържа депозираната касационна жалба по съдържащите се в нея съображения и отправя същите искания. Частният обвинител и граждански ищец К. Г., както и повереникът му – адв.В. редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че атакуваният въззивен съдебен акт е законосъобразен и справедлив, при разглеждане на делото не са допуснати твърдените съществени процесуални нарушения, поради което предлага на съда да остави в сила решението на Варненския апелативен съд, а жалбата на подсъдимия като неоснователна, да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 56 от 18.07.2017 г., постановена по НОХД № 1472/2016 г., Варненският окръжен съд е признал подсъдимия Ф. Р. Д. за виновен в това, че на 23.01.2015 г. в [населено място], направил опит умишлено да умъртви К. К. Г., като деянието останало недовършено по независещи от него причини, поради което и на основание чл.115 вр.чл.18 ал.1 и чл.54 от НК го осъдил на 10 /десет/ години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг“ режим. Със същата присъда ОС – гр. Варна признал подсъдимия Д. за виновен и в това, че за времето от 23.01.2015 г. до 26.01.2015 г. в [населено място] държал огнестрелно оръжие – преправен газов пистолет марка „E. J. D.” cal 9 mm c № ***, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл.339 ал.1 и чл.54 от НК го осъдил на 2 /две/ години „лишаване от свобода“ при първоначален „общ“ режим. На основание чл.23 ал.1 от НК съдът определил едно общо, най-тежко наказание на подсъдимия Д. измежду наложените му за отделните престъпления, а именно 10 /десет/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. С присъдата си ВОС осъдил подсъдимия Ф. Р. Д. да заплати на К. К. Г. сумата от 80 000 /осемдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 23.01.2015 г. до окончателното й изплащане. Окръжният съд се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба от защитника на подсъдимия Д. – адв.И., било образувано ВНОХД № 365/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, който с решение № 7 от 17.01.2018 г. на основание чл.337 ал.1 т.1 от НПК изменил присъдата на ОС – гр. Варна, като при условията на чл.58 б.“а“ вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК намалил размера на наложеното наказание за престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК от 10 /десет/ на 8 /осем/ години „лишаване от свобода“. С решението си ВАС намалил и определеното по реда на чл.23 ал.1 от НК общо наказание от 10 /десет/ на 8 /осем/ години „лишаване от свобода/. В останалата част присъдата на ВОС била потвърдена. Касационната жалба на защитника на подсъдимия Д. – адв.К. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е частично основателна. Водещото оплакване, застъпено в касационната жалба е за нарушение на материалния закон при определяне правната квалификация на инкриминираните деяния, в резултат на което подсъдимият Д. е осъден за по-тежко наказуемо престъпление – такова по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК вместо за действително извършеното от него престъпление по чл.129 от НК, както и за престъпление, което не е извършил – това по чл.339 ал.1 от НК. Доколкото обаче касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК е обосновано с допуснати съществени процесуални нарушения, то настоящият касационен състав намира за необходимо да разгледа първо това оплакване, тъй като същото би имало значение за по-нататъшното развитие на делото. I. Относно престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. Основното възражение в касационната жалба досежно осъждането на подсъдимия Д. за престъпление по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК е за липса на мотиви в първоинстанционната присъда досежно формата на вина, при която е извършено това престъпление и недопустимото им запълване от въззивния съд със собствени такива. Този резултат се дължи на обстоятелството, че ВАС не е дал отговор на конкретни оплаквания във въззивната жалба, поради което атакуваният съдебен акт не отговаря на изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. За да отговори на изложените в тази насока доводи от страна на касатора, настоящият съдебен състав съпостави оплакванията във въззивната жалба досежно престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК със съдържанието на въззивното решение, в резултат на което установи съответствие на последното със заложения стандарт в чл.339 ал.2 от НПК. Оплакванията за липса на мотиви в присъдата на ВОС относно субективната страна на това престъпление, както и за недопустимото им заместване от страна на въззивния съд не могат да бъдат споделени. Всяка една от инстанциите е оценила доказателствените материали съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК и не е допуснала процесуални нарушения в доказателствената си дейност, като са стигнали до аналогични изводи относно субективната съставомерност на обсъжданото престъпление, независимо от несъществените разминавания в интерпретацията им. В тази връзка внимателният прочит на мотивите към присъдата на ВОС сочи, че твърдението за недопустимо аргументиране наличието на пряк алтернативен умисъл за убийство у подсъдимия е некоректно. Възприетата от защитата позиция за това, че формата на вина пряк умисъл в неговия подвид „пряк алтернативен умисъл“ за първи път е възприет от първоинстанционния съд и така драстично е нарушено правото на защита на подсъдимия, тъй като е осъден за по-тежко наказуемо престъпление без да е било изменено обвинението по реда на чл.287 от НПК, не е съобразена с действителното съдържание и на обвинителния акт. На стр.4 от цитирания процесуален документ, който определя рамките на процеса на доказване и осъществяване правото на защита ТР № 2 от 07.10.2002 г. по т.д.№ 2/2002 г. , ОСНК, ВКС, т.4.2 е отразена аргументацията относно възприетата правна квалификация на това деяние и тя не се изчерпва единствено с цитирания в касационната жалба телефонен разговор между подсъдимия Д. и св.К., следващ събитието. Изложените в тази част на обвинителния акт доводи се основават на установените по делото факти относно средството, с което е извършено деянието (метален пистолет), броя и силата на нанесените удари (не по-малко от три със значителна сила предвид причиненото увреждане), областта на човешкото тяло, в която са нанесени (главата, като жизнено важен орган), въз основа на които е направен извод, че подсъдимият Д. не би могъл да контролира действията си така, че да причини на пострадалия Г. само телесна повреда и напълно е съзнавал възможността да предизвика смъртта му, което сочи, че е искал настъпването на който и да е от двата резултата. При така установените факти правилно и в съответствие с т.7 от ППВС № 2/1957 г. прокурорът е приел, че подсъдимият Ф. Д. следва да отговаря за опит за убийство, поради което с обвинителния акт му е повдигнал обвинение по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК, макар да не е изписал точната форма на вина като пряк алтернативен умисъл. Репликата на подсъдимия от разговора му със св.К. след деянието е цитирана единствено като илюстрация в подкрепа на извода за наличие на пряк умисъл за убийство, а не като единствено доказателство за това. Ето защо оплакването на касатора за това, че още с внасяне на делото в съда обвинението е било за деяние, несъставомерно по възприетата правна квалификация (опит за убийство при евентуален умисъл) не може да бъде възприето, тъй като изцяло противоречи на съдържанието на обвинителния акт. Такова е становището на настоящия съдебен състав и досежно твърдението за съществено накърняване правото на защита на подсъдимия Д. от първоинстанционния съд поради осъждането му за престъпление, за което не му е било повдигнато обвинение пред съд. До това според защитата се е стигнало след изменяне формата на вина от съда от „евентуален умисъл“ в „пряк алтернативен умисъл“ и то едва в мотивите към присъдата му, с което освен че е лишил подсъдимия от възможността да се защитава, е излязъл и от ролята си на арбитър, демонстрирайки предубеденост. Както вече бе посочено по-горе в настоящото решение, подсъдимият не е бил изненадан с повдигнатото му пред съда обвинение с обвинителния акт, тъй като видно от съдържанието на последния подсъдимият Д. е бил обвинен за извършен опит за убийство на пострадалия Г. именно при възприетата и отразена в мотивите към присъдата на ВОС форма на вината. Това което първоинстанционният съд е допълнил за разлика от обвинителния акт е изписването на конкретния вид умисъл като „пряк алтернативен“, базирайки се на същите, установени и в хода на съдебното следствие факти, като е анализирал неговото съдържание съобразно правната доктрина и съдебната практика. На стр.9 – стр.11 от мотивите към присъдата си окръжният съд не само е анализирал фактическите обстоятелства в подкрепа на възприетата от него субективна съставомерност на деянието по предявеното му обвинение, но е дал отговор и на възраженията на защитата, включително с доводи защо не приема предложените други правни квалификации на деянието с оглед обоснованите от нея различни форми на вина у подсъдимия при извършването му. Изложеното във връзка с качеството на мотивите към първоинстанционния съдебен акт пряко рефлектира и върху оценката за подхода на въззивния съд в анализа на възраженията на защитата и отговорите, които им е дал в атакуваното решение. Основното оплакване във въззивната жалба (в значителна степен преповторено и в касационната жалба) е насочено към обосноваване липса на пряк умисъл у подсъдимия Д. за убийство на пострадалия Г., отговор на което ВАС е дал на стр.7 – стр.11 от проверяваното решение. Изложените от него аргументи съвсем не целят заместване на липсващи в тази насока мотиви към първоинстанционната присъда, а са насочени към изясняване на допълнително акцентираните от защитата съмнения досежно субективната страна на обсъжданото престъпление. В тази връзка твърдението за запълване на липсващи мотиви към присъдата на ВОС със собствени мотиви на въззивната инстанция и подмяна на аргументите за умисъла е некоректно, защото не съответства на действителното съдържание на двата съдебни акта. Вярно е, че на стр.9 – стр.10 от решението си ВАС е анализирал подробно фактологията, имаща отношение към изясняване субективната страна на деянието, като е развил и оценката си за мотива, водещ подсъдимия в извършване на престъплението. Загатнатата в тази част на решението критика към окръжния съд за неизяснени мотиви на дееца обаче не е напълно коректна, тъй като в мотивите към присъдата (стр.11) макар и лаконично са посочени причините и мотива, водили подсъдимия при извършване на престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. С оглед изложеното настоящият съдебен състав на ВКС намира, че в решението си Варненският АС не е запълвал или подменял мотивите към първоинстанционната присъда, не е пропускал мълчаливо възраженията на защитата срещу мотивите към нея, а е дал изчерпателен отговор на всички тях, поради което изготвеното от него въззивно решение изцяло съответства на изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. Проверката на подхода на първата и въззивната инстанции при разглеждане на делото и изготвените от тях съдебни актове не разкрива съществени нарушения на процесуалните правила, поради което оплакването на касатора за наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Въз основа на констатациите си за прецизно осъществена процесуална дейност на инстанциите по същество при изясняване и на обективните, и на субективните признаци на състава на престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК, в извършване на което подсъдимият Д. е обвинен, ВКС намира, че релевираните в касационната жалба претенции за неправилно подвеждане на фактическите обстоятелства към състава на престъплението, за което същият е признат за виновен разкриват единствено субективното му несъгласие с осъждането му за това престъпление, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. В решението на въззивния съд са изложени подробни съображения по тези възражения на защитата, които изцяло се възприемат от настоящия касационен състав и изключват необходимостта от тяхното преповтаряне. Формата на вината е изследвана детайлно, а изяснената по категоричен начин фактология относно: безрезултатното пътуване на подсъдимия и св.П. от [населено място] до [населено място] и обратно във връзка с финализиране на сделка с автомобил на последния (предприето по тяхна инициатива и без уговорка с някого); ескалиралото напрежение поради забавяне на процедурата, макар и по независещи от служители на автокъщата и в частност на пострадалия Г. причини, породило у подсъдимия желание за саморазправа с последния; пристигането му в автокъщата след предварителното осигуряване на оръжие (газов пистолет); нанасяне изненадващо за пострадалия минимум три удара в различни области на главата с дръжката на пистолета със значителна сила, първият от които в гръб; причинените увреждания, свързани с импресионно (вдлъбнато) счупване на черепния покрив в дясната теменна област, съставляващи проникващо нараняване в черепната кухина и предизвикали постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота – средни телесни повреди по смисъла на чл.129 ал.2 от НК; необходимостта от оказване на своевременна висококвалифицирана медицинска помощ на пострадалия Г. за предотвратяване на смъртен изход, изключват всякакво съмнение относно наличието на пряк умисъл у подсъдимия Д. за настъпване на един от двата резултата – причиняване на телесна повреда или умъртвяване на пострадалия. В тази хипотеза подсъдимият е действал с пряк алтернативен умисъл и следва да носи отговорност за по-тежкия резултат ППВС № 2/1957 г., изменено и допълнено с ТП № 7/1987 г. на Пленума на ВС, т.7, който в случая е опит за убийство по смисъла на чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. Стигайки до този извод, инстанциите по същество са приложили правилно закона, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. За основателно този касационен състав намери оплакването в жалбата от адв.К. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Д. наказание за това престъпление. Варненският АС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като е подходил критично към оценката, дадена от окръжния съд. В същото време е направил прекалено формалистична оценка на някои от обстоятелствата, смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия и в частност – възрастта му, която окръжният съд възприел като млада, обуславяща по-снизходително отношение при определяне размера на наказанието, което същият да изтърпи. Позовавайки се на § 1 от ДР на Закона за младежта, според която младежи са лица от 15 до 29 години включително, ВАС е приел, че подсъдимият Д. не отговаря на това изискване и не следва да черпи права от възрастта си. Настоящият съдебен състав не споделя този извод, тъй като първоинстанционният съд не е възприел подсъдимия като младеж, а като сравнително млад човек, като възрастта от 31 години напълно отговаря на тази оценка. Наред с това обстоятелство, което следва да бъде отчетено като смекчаващо, допълнително ВКС намира, че такива са трудовата ангажираност на подсъдимия и оказаното съдействие на органите на разследването за изясняване обективната истина по делото. Тези обстоятелства, съчетани с факта, че деянието е приключило във фазата на опита, макар и по независещи от подсъдимия причини, правилно са мотивирали въззивния съд да определи наказанието при условията на чл.58 б.“а“ вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК. В същото време съпоставката между смекчаващите и отегчаващи наказателната отговорност на подсъдимия Ф. Р. Д. сочи, че наказание в размер на 8 /осем/ години „лишаване от свобода“ се явява несъразмерно тежко с причинените от престъплението съставомерни вреди, поради което следва да бъде допълнително намалено. Като справедливо настоящият касационен състав намира, че би било наказание в размер на 6 /шест/ години „лишаване от свобода“, в какъвто смисъл следва да бъде изменено решението на Варненския апелативен съд. За неоснователно касационната инстанция намира оплакването на касатора по отношение присъденото обезщетение в полза на пострадалия К. Г. за причинените му неимуществени вреди от престъплението по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. Сериозните последици за физическото и психическо здраве на пострадалия, предизвикани от настъпилите телесни увреждания – проникване в черепната кухина и последвалото постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота като резултат от нанесените му от подсъдимия силни удари в главата с метален пистолет – са с неясна прогноза предвид оформилият се костен дефект с размери около 4 см, коригирането на който изисква допълнителни хирургически интервенции за поставяне на пластина, частично предпазваща мозъка от пряко въздействие на околната среда. Причинените увреждания на К. К. Г. значително са влошили начина му на живот, тъй като препятстват трудовата му ангажираност и социалните контакти както в семейството, така и извън дома. Ето защо настоящият съдебен състав на ВКС намира предявеното и присъдено обезщетение в размер на 80 000 /осемдесет хиляди/ лева за справедливо, поради което не са налице основания за изменение на проверявания въззивен съдебен акт и в гражданско-осъдителната му част по отношение на това престъпление. II. Относно престъплението по чл.339 ал.1 от НК. Възраженията в касационната жалба от адв.К., касаещи осъждането на подсъдимия Д. за престъпление по чл.339 ал.1 от НК отново са насочени към обосноваване субективната несъставомерност на инкриминираното деяние. Твърди се, че не само прокурорът в обвинителния акт, но и двете съдебни инстанции са приели, че „…неустановено по делото лице отстранило от цевта на пистолета заводски поставената муфа…“, с което притежаваният от подсъдимия Д. газов пистолет бил преправен в боен, придобивайки характеристиките на огнестрелно оръжие по смисъла на ЗОБВВПИ. Доколкото обаче отстраняването на посочената муфа ставало при всяко разглобяване на пистолета с оглед неговото почистване, а по твърдение на самия подсъдим много негови приятели са вършели това с оръжието му, то за него останало неизвестно превръщането на газовия му пистолет в огнестрелно оръжие. Като доказателства в тази насока са посочени наличните в приобщения по делото като веществено доказателство пълнител от обсъждания пистолет, изпаднал на местопрестъплението и иззет при извършения оглед, единствено щатни газови боеприпаси. В допълнение към това, за липса на знание у подсъдимия за преправянето на газовия в боен пистолет се сочи доброволното му предаване три дни след деянието и то във вида, в който е бил към този момент, при наличие на възможност за подсъдимия да постави обратно посочената муфа и да възстанови характеристиките на оръжието като газов пистолет. С оглед тези доводи защитата намира, че за това деяние е налице хипотезата на чл.14 от НК, при която поради незнание на фактически обстоятелства, относими към състава на престъплението се изключва умисълът за неговото извършване и подсъдимият Д. следва да бъде изцяло оправдан. Касационната жалба на подсъдимия, депозирана от неговия защитник в тази й част е основателна. Установеното в атакувания съдебен акт по отношение инкриминираното престъпление по чл.339 ал.1 от НК е следното: На 23.01.2015 г., след безуспешното пътуване от [населено място] до [населено място] и обратно и преди да се отправи към автокъща [фирма], за да потърси обяснения от пострадалия Г., подсъдимият Д. се отбил до дома си, като казал на св.П., че трябва да вземе някакви документи. Вместо това от жилището си подсъдимият взел притежавания от него газ – сигнален пистолет марка „E. J. D.“ cal 9 mm с № *** с поставен в него пълнител с 5 бр. стартови шумови патрони калибър 9 мм и 1 бр. гилза. Пистолетът бил регистриран от подсъдимия в служба КОС при I РУ на МВР – гр. Варна като газово оръжие след закупуването му. В последствие неустановено по делото лице отстранило от цевта на пистолета заводски поставената муфа. Заключението на приетата по делото балистична експертиза, изготвена на досъдебното производство установява, че с факта на отстраняване посочената муфа от цевта на газовия пистолет, същият придобива характеристиките на огнестрелно оръжие, което е поставено под разрешителен режим. Подсъдимият Д. не притежавал такова разрешително. При така установените фактически положения, както първият, така и въззивният съд приели, че подсъдимият Д. е осъществил състава на престъплението по чл.339 ал.1 от НК, но нито един от тях не е изложил аргументи за субективната съставомерност на деянието. За първоинстанционния съд достатъчно доказателство се явил фактът, че независимо от твърдението на подсъдимия за това, че той не е премахвал муфата, преправеният вече газов пистолет се е намирал в дома му. За въззивния съд аргумент в подкрепа на тезата, че подсъдимият е знаел за преправянето на газовия пистолет в боен е обстоятелството, че муфата не би могла да се развие сама, а нейното премахване предполага човешка намеса с техническо средство. Фактите, на които са се позовали двете съдебни инстанции, макар и надлежно установени чрез способите, регламентирани в НПК, не са от естество да изяснят наличието на знание у подсъдимия за осъщественото преправяне на притежавания от него газов пистолет в огнестрелно оръжие. Изводът за субективна съставомерност на това деяние е изграден на базата на предположения, което се дължи на неправилната интерпретация на тези доказателствени факти, поради което осъждането на подсъдимия Д. за престъпление по чл.339 ал.1 от НК е в нарушение на закона, дължащо се на допуснато съществено нарушение в доказателствената дейност на инстанциите по същество. Правилното приложение на материалния закон към установените факти е изисквало въззивният съд да осъществи правомощието си по чл.336 ал.1 т.3 от НПК и да оправдае подсъдимия за това престъпление. Като не е сторил това, той е приложил неправилно закона, поради което е допуснал съществено нарушение по чл.348 ал. 1 т. 1 от НПК. Отстраняването му обаче не изисква връщане на делото на предходната инстанция, тъй като касационният съд сам може и следва да оправдае подсъдимия Ф. Р. Д. за престъплението по чл.339 ал.1 от НК в рамките на фактическите положения, възприети от предходните съдебни инстанции на основание чл.354 ал.1 т.2 пр.последно от НПК. С оглед решението на ВКС за оправдаване на подсъдимия Д. за едно от престъпленията, за които е осъден, обжалваният въззивен съдебен акт следва да бъде отменен и в частта относно приложението на чл.23 ал.1 от НК досежно определеното му общо най-тежко наказание. Изходът на делото по отношение на това престъпление изключва необходимостта от обсъждане на оплакването за явна несправедливост на наложеното за него наказание. Колкото до съдържащото се в касационната жалба оплакване за липса на отговор в проверявания въззивен съдебен акт на възраженията на защитата срещу първоинстанционната присъда за липса на мотиви относно субективната съставомерност на това престъпление, макар касационната инстанция да го намира за напълно основателно, предвид изхода на делото – оправдаване на подсъдимия по отношение на обсъжданото престъпление, с което процесуалните му права биват защитени в най-висша степен, не се налага връщане на делото за отстраняване на това процесуално нарушение на предходна съдебна инстанция. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1, т.2 пр.последно и ал.2 т.1 вр.ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 7 от 17.01.2018 г., постановено по ВНОХД № 365/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение и потвърдената с него присъда № 56 от 18.07.2017 г., постановена по НОХД № 1472/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта, с която подсъдимият Ф. Р. Д. е осъден за престъпление по чл.339 ал.1 от НК и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА подсъдимия Ф. Р. Д. за невинен в това за времето от 23.01.2015 г. до 26.01.2015 г. в [населено място] да е държал огнестрелно оръжие – преправен газов пистолет марка „E. J. D.”, cal 9 mm с № ***, без да има за това надлежно разрешително, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдава по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.339 ал.1 от НК. ОТМЕНЯ решение № 7 от 17.01.2018 г., постановено по ВНОХД № 365/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение и потвърдената с него присъда № 56 от 18.07.2017 г., постановена по НОХД № 1472/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд и в частта, с която на подсъдимия Ф. Р. Д. е определено общо най-тежко наказание на основание чл.23 ал.1 от НК. ИЗМЕНЯ решение № 7 от 17.01.2018 г., постановено по ВНОХД № 365/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение в частта, с която подсъдимият Ф. Р. Д. е осъден за престъпление по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК като: НАМАЛЯВА размера на наложеното му наказание за това престъпление от 8 /осем/ години „лишаване от свобода“ на 6 /шест/ години „лишаване от свобода“. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7 от 17.01.2018 г., постановено по ВНОХД № 365/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.