Ключови фрази
Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * данъчно нарушение и данъчно престъпление * данъчен кредит


Р Е Ш Е Н И Е


5

Гр.София, 05.01.024г.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЕТЯ ШИШКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
ПЕТЯ КОЛЕВА
при секретар ИЛ.РАНГЕЛОВА
в присъствието на прокурора В.ИЛИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 1097/2023 година.


Касационното производство е образувано по жалба на подс. Я. М. Ф., подадена чрез защитника му адв.Г. С. срещу въззивно решение № 175 от 30.09.2023г., постановено по ВНОХД № 353/2023г. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив.
В депозираната жалба се релевират касационните основания по чл.348, ал.1,т.1, 2 НПК. Твърди се, че апелативният съд е постановил своя акт при съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия, а именно осъден е по неточно и неконкретно обвинение. Това е довело е до неправилното приложение на материалния закон и признаване на подсъдимия за виновен в осъществяване на данъчно престъпление по чл.255 НК. Иска се от касационната инстанция да отмени въззивното решение и да оправдае подсъдимия, алтернативно да върне делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия Ф.- адв.С. заявява, че поддържа жалбата с направените в нея възражения, като акцентира на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения.
Гражданският ищец ТД на НАП- Пловдив, офис-Пазарджик, не изпращат представител и не взимат отношение по касационната жалба.
Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна. Не споделя аргументите на защитата за допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита, че решението на апелативния съд отговаря на законовите стандарти и следва да се остави в сила.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 22 от 07.06.2023г., постановена по НОХД № 270/2022г., Пазарджишкият окръжен съд е признал подс. Я. Ф. за виновен в това, че за периода от 01.04.2010г. до 16.05.2011г. в гр. Пазарджик, при условията на продължавано престъпление, като управляващ и представляващ дружество „Щ. Т.“ ЕООД и като лице осъществяващо фактически дейност и функции на данъчно задължено лице, чрез посредствено извършителство на З. М.-Ч., избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери -2499903,11лв., като съставил документи с невярно съдържание при водене на счетоводството / дневници за покупките на дружеството/ и при представяне на информация пред органите по приходите, потвърдил неистина в подадени справки-декларации по чл.125, ал.1 ЗДДС и по чл.116 ППЗДДС, приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 2501944,72лв, поради което и на основание чл.255, ал.3, вр. ал.1,т.2,пр.1, т.6 и 7 вр. чл.26, вр. чл.55 НК му е наложено наказание от 2 години и шест месеца „лишаване от свобода“.
На основание чл.66 НК изтърпяването на наказанието е отложено за срок от 5 години, считано от влизане на присъдата в сила.
Подсъдимият е осъден да заплати на Държавата обезщетение за причинените имуществени вреди, както и направените по делото разноски.
С решение № 175 от 30.09.2023г., постановено по ВНОХД № 353/2023г. по описа на Пловдивския апелативен съд, присъдата на окръжния съд е била потвърдена изцяло.
Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия Я. Ф. за неоснователна.
Оплакванията на защитата на подсъдимия, се мотивират с твърдения за неяснота и непълнота на обвинението, по което Я. Ф. е признат за виновен и осъден. Същите могат да се разгледат в рамките на касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК, доколкото начинът им на формулиране е съотносим към гарантиране правото на защита на подсъдимия, както и към преценката за законосъобразността на въззивния акт и спазване на стандартите по чл.339 НПК.
Възраженията на защитата се съсредоточават изцяло върху твърдението, че обстоятелствената част на обвинителния акт, а и впоследствие мотивите на постановените съдебни актове, не съдържат данни за реализираните от подс.Ф. чрез дружество „Щ. Т.“ ЕООД продажби през инкриминирания период, а само данни за фиктивни покупки. Така според защитата не е възможно да се обоснове извод за дължим, но незаконосъобразно избегнат за установяване и плащане ДДС от подсъдимия.
Обсъждайки направените възражения, касационната инстанция не съзира основание да ги приеме за основателни. Оплакванията на защитата относно пълнотата на фактите, изложени в обвинителния акт, респективно приети за установени от съда, са били на вниманието и на двете предходни инстанции. Още при провеждане на разпоредителното заседание пред първия съд, защитата е направила идентични възражения, които са били отхвърлени, а постановеният в този смисъл съдебен акт е преминал успешно въззивен контрол. Отделно от това, в мотивите към своите финални актове, окръжният и апелативният съд, са отделили нужното внимание на направеното повторно от страна на защитата възражение, като са аргументирали подробно изводите си за неговата неоснователност / стр.33 от решението/. Осъществено е препращане към приложените по делото писмени доказателства- справки-декларации за седемте данъчни периода и експертни заключения, за да се мотивира изводът, че факти за извършени продажби са изложени. Поради това, касационната инстанция не счита, че решението на въззивния съд страда от непълнота и пропуски, а отговаря на стандартите залегнали в чл.339 НПК, не само защото не е игнорирало въпросите, по които следва да се произнесе, но и разсъжденията са законосъобразни, аналитични и верни. Очевидно защитата не споделя изводите му, но това не прави решението порочно, а единствено илюстрира несъгласие с тезата на съда.
Апелативният съд не само е постановил решение, което не носи белези на процесуални пропуски, но и не е допуснал нарушения рефлектиращи върху правото на защита на подсъдимия. Предявеното му обвинение е с ясна рамка, даваща му възможност адекватно да организира защитата си. От друга страна, възраженията, че установените фактически положения страдат от доказателствен дефицит не намират подкрепа в проведените процесуални действия и направения доказателствен анализ.
Принципно, разсъжденията на защитата, че единствено въз основата на инкриминирани недействителни покупки, включени от търговеца в дневниците за покупки и в справките-декларации /СД/, без точно и безспорно установени продажби, не би могло да се реализира данъчно престъпление по смисъла на чл.255 НК, имат резон. Защото данните за осъществени покупки водят до възникване на право на данъчен кредит за купувача, а продажбите- до задължение за внасяне на ДДС в бюджета. С неверните данни относно продажбите се манипулира крайният данъчен резултат, при условие, че има възникнали задължения за внасяне на ДДС.
Проверяваната инстанция е установила с нужната убедителност обстоятелствата, както за извършени фиктивни покупки, така не е игнорирала въпросите за извършените продажби от дружество „Щ. Т.“ ЕООД, като се е позовала на приложените справки -декларации, анализирала е приетите и кредитирани съдебно-счетоводна експертиза и допълнение към същата, посочващи фактурите за извършването на продажбите и стойностите им /съдебно-счетоводна експертиза- т.7, стр.84 и сл. от ДП и допълнението към нея от съдбено заседание първия съд- т.2, стр.270/, като защитата не е имала възражения по приемането им. Действително всички продажби не се изброени изчерпателно в обстоятелствената част на обвинителния акт и в мотивите на съдебните актове, но това не е и необходимо. В хода на съдебното следствие подсъдимият не е оспорил в нито един момент реалността на продажбите, нито фиктивността на покупките, а вниманието му е било съсредоточено върху установяване на защитната теза, че дружеството „Щ. Т. ЕООД“ не е осъществявало търговска дейност, че сделки е сключвал единствено като собственик на „П. **" ЕООД, както и че не е предоставял на св.М. счетоводни документи касаещи дейността на „Щ. Т.“ЕООД. Версията му не е приета за достоверна от въззивния съд, като заключенията на проверяваната инстанция не са произволни, а са изводими от правилния и обоснован анализ на кредитираните доказателства – писмени такива, включващи счетоводна документация, гласни- показанията на собствениците на дружествата купувачи- св.С.-управител на „З.“ ООД, св.К. , управител на ЕТ „И. К.“, св.Л. и св.Т., свързани с дейността на „Н. г.“ и „Е.“ ЕООД, св.Г., управител на „К. к.“, св.К., управител на „Б.“ и на дружествата „продавачи“, експертни заключения, относно наличието на реализирани продажби и фиктивността на декларираните покупки. Не на последно място подсъдимият, не отрича търговската дейност, която е извършвал с дружеството „П. **“ЕООД, на което е бил собственик, включваща сделки, по които доставчик е „Щ. Т.“ ЕООД.
Въпросът относно продажбите, извършени от „Щ. Т.“ЕООД има своето материално- правно значение, доколкото данните за тези сделки се включват в дневниците за покупките на посочените дружества и води до възникване право на данъчен кредит за същите, а отразяването им в дневниците за продажбите на „Щ. Т.“ЕООД е породило задължение да се внесе ДДС по осъществените продажби. Точно това данъчно задължение подсъдимият е целял да избегне, отразявайки в дневниците си за покупки и съответно в СД данни за недействителни покупки, по които е следвало възстановяване на ДДС. За това и направените изводи от въззивния съд за търговска дейност осъществявана от „Щ. Т.“ ЕООД в рамките, на която са използвани от подсъдимия неистински документи по осъществени покупки, за да се манипулира крайния резултат водещ до невъзможност да се установи, респективно да не се плати действителното данъчно задължение, не са лишени от доказателствена обезпеченост и не почиват, както защитата твърди на определената от нея като презумпция норма на чл.85 ЗДДС. Разсъжденията на съдебните инстанции по приложението на тази разпоредба, макар и принципно правилни, не са изцяло относими към настоящия казус и дебатът по темата не е оправдан при дадената конкретика.
Все по повод възраженията на защитата за липса на точност и прецизност на обвинението, не може да не се отбележи и фактът, че в хода на съдебното следствие пред първия съд, при изследване въпросите относно продажбите, осъществени от „Щ. Т. ЕООД“ защитата е избрала подход да не проявява процесуална активност, което е нейно право. Но прави впечатление, че се е противопоставяла на поставените въпроси целящи изясняване реалността на търговските отношения между дружествата, считайки същите за несъществени / напр. при разпита на св.К./. Поставяйки точно този въпрос, впоследствие на вниманието на предходните съдебни инстанции, включително и на касационния съд, като възражения относно доказателствената обезпеченост на изводите за действително извършени продажби и възможността да се мотивира извода за вредните последици от противоправното поведение на подсъдимия, защитата не само тенденциозно и избирателно анализира доказателствения материал, но и некоректно акцентира на възражения по обстоятелства, които сама е счела за неотносими към предмета на доказване .
Правилно установените от предходните инстанции факти, са обосновали и верните правни изводи за начина, по който се нанася вреда за бюджета и съставомерността на деянията, осъществени от подсъдимия. По своята същност ДДС е косвен данък и данъчната му тежест се пренася от едно към друго данъчно регистрирано лице, докато накрая остава в тежест на крайния потребител, който го поема. Недобросъвестното осчетоводяване на сделки, които променят данъчния резултат / както в случая се включат в СД данни за неосъществени покупки/, води до неправомерно намаляване на данъчната тежест на търговеца, коригирайки задължението да внесе ДДС. Той избягва правилното установяване и плащане на данъчното си задължение, при условие, че за друг търговец / негов съконтрахент/ е възникнало правото на данъчен кредит по извършените покупки.
Размерът на ДДС, който е избегнато да се установи и плати е правилно посочен в настоящия казус. Той се определя от резултата за данъчния период, представляващ разликата между общата сума на начисления ДДС от продажби и общата сума на данъчния кредит, за който е упражнено правото на приспадане пред този период.
Безспорната доказаност на обстоятелството, че подсъдимият е представил за осчетоводяване данни за неосъществени покупки през инкриминираните седем данъчни периода, които са включени в дневниците за покупките и впоследствие в СД, подавани до компетентните власти чрез счетоводителката св.М., е дало основание на съда да направи и законосъобразния правен извод, че е манипулиран крайния данъчен резултат, респективно приспадане на неследващ се данъчен кредит в посочения размер за всеки един от седемте периода. Включвайки стойността на неосъществените покупки с право на такъв данъчен кредит в СД за инкриминираните периоди, подсъдимият е намалил общата сума на начисления при продажбите му ДДС и е избегнал установяването и плащането на действителните данъчни задължения в инкриминирания размер.
Материалният закон е приложен правилно с ангажиране наказателната отговорност на подс.Ф. за извършено престъпление по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и7, вр. чл.26 НК. Като формален и/или като действителен собственик на „Щ. Т.“ЕООД, действайки при посредствено извършителство чрез св.М.-Ч. /счетоводител/ е избегнал установяването и плащане на задължения за внасяне на дължим данък добавена стойност по облагаеми доставки, при наличието на квалифициращите обстоятелства.
Предвид изложеното, касационната инстанция намира за неоснователни възраженията на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, компрометиращи проверявания съдебен акт и водещи до отмяната му. Не са налице и основания за реализиране на правомощията на касационната инстанция по чл.354, ал.1,т.2 НПК. Коректно установените факти не разкриват липсата на извършено от подсъдимия престъпление, за да се иска от касационния съд да го оправдае, нито настоящото производство протича при условията на чл.354, ал.5 НПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания и въззивното решение следва да се остави в сила, като правилно и законосъобразно.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 175 от 30.09.2023г., постановено по ВНОХД № 353/2023г. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.