Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 535 гр. София, 28.06.2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА             Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на девети юни през две хиляди и десета година в състав:        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Ан. Иванова след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1589 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взема предвид следното: Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 10 от 09.03.2007 г. по гр. д. № 4175/04 г. Районен съд гр. П. е уважил предявения от Д. , представлявана от О. управител на О. П. , срещу О. гр. Х. отрицателен установителен иск за собственост на гори, за които с влезли в сила решения по чл. 13 ал. 6 ЗВСГЗГФ е възстановено правото на собственост на О. Х. . С решение № 1* от 22.06.2009 г. по гр. д. № 1195/07 г. Окръжен съд гр. П. е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Д. , представлявана от О. управител на О. П. Ответникът по касация О. гр. Х. оспорва жалбата. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290 ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото въззивният съд е приел че Д. е предявила отрицателен установителен иск за собственост на гори по чл. 13 ал. 8 ЗВСГЗГФ. Искът бил недопустим, тъй като в ЗВСГЗГФ са очертани субектите на които се възстановява правото на собственост върху гори и земи от горския фонд и Д. не била сред изброените субекти. Тя нямала правен интерес да предяви иск по чл. 13 ал. 8 ЗВСГЗГФ, тъй като дори да бъде признато че ответникът не е собственик, няма да се реши правния спор кой има право на собственост. Освен това, с влязло в сила решение по чл. 13 ал. 6 от ЗВСГЗГФ въпросът за собствеността бил решен и не може да бъде пререшаван, тъй като Д. участвувала в производството ч. своя административен орган - ОСЗ и решението я обвързвало. В касационната жалба се твърди, че искът е допустим. Съдът сам е следвало да определи правното основание на иска, независимо от записаното в исковата молба че искът е по чл. 13 ал. 8 ЗВСГЗГФ. Фактически основанието на иска било чл. 97 ал. 1 ГПК /отм./. Правото на Д. за собственост на горите произтичало от разпоредбата на чл. 7 от Закон за горите. Д. не била обвързана с решението на административния съд по чл. 13 ал. 6 ЗВСГЗГФ, тъй като не е участвувала като страна по делото. Правото на собственост на общината не било и доказано. Към момента на приемане на ЗВСГЗГФ общината не е притежавала право на собственост върху процесните гори, не е доказала че горите са нейна собственост и че са били отнети от нея. Кметът на с. К. не е имал правомощия да бъде заявител за възстановяване на горите, а и те представлявали „балталъци” които не подлежат на възстановяване, тъй като представляват гори които Д. е отстъпила за ползуване. С определение № 245 от 19.03.2010 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение като е приел, че съществени въпроси са на кого принадлежи задължението да определи правното основание на иска и за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост тогава, когато в административно производство по чл. 13 ал. 6 от ЗВСГЗГФ спорът между общината и ОСЗ е решен положително в полза на общината. По първия формулираните въпроси настоящият състав приема че предметът на делото се очертава от ищеца в исковата молба ч. наведените основания и петитума на иска. Той обаче не е длъжен да посочи правната норма на претендираното право. Задължение на съда е да посочи правната квалификация на иска още с доклада по делото, ако исковата молба е достатъчно уточнена. Затова настоящият състав счита, че практиката в решения № 688 от 09.07.2003 г. по гр. д. № 593/02 г. на ВКС ІV ГО, № 234 от 23.02.2001 г. по гр. д. № 1225/00 г. на ВКС V ГО и № 3 от 06.02.1996 г. по гр. д. № 423/95 г. на ВКС ІV ГО е правилна. Въпросът за допустимостта на иска е последващ и по него съдът следва да се произнесе след уточняване на правното основание на иска. С оглед на изложеното, жалбата е основателна. Видно е от данните по делото, че исковата молба е подадена от Д. представлявана от О. управител на О. П. , срещу О. Х., като в нея е посочено че правно основание на иска е по чл. 13 ал. 8 ЗВСГЗГФ. От обстоятелствената част на иска обаче не може да се направи категорично заключение дали се претендира право на собственост към минал момент, или към настоящия момент. Като е приел че правното основание на иска, е посоченото от ищеца, без обсъди фактите в обстоятелствената част на исковата молба и петитума на иска и да направи собствени изводи, съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд се е произнесъл по искова молба която не отговаря на изскванията визирани в чл. 98 ал. 1 б. ”г” и ”д” ГПК /отм./ относно излагане на фактите и обстоятелствата на които се основава иска и формулиране на петитума. Съдът е следвало да вземе мерки за отстраняване на тази нередовност, като приложи разпоредбите на чл. 100 ГПК /отм./. Като е постановил решение по неуточнената искова молба, съдът е постановил недопустимо решение, което е основание за неговото обезсилване. В т. см. т. 4 от ТР ВКС № 1 от 17.07.2001 г. Едва след уточняване на исковата молба съдът следва да постанови решение по същество на спора, като прецени че се касае за отрицателен установителен иск и да прецени допустимостта и основателността му, с оглед разпределението на доказателствената тежест на страните. Предвид на изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение в обжалваната му част е следва да бъде обезсилено, като делото следва да се върне на въззивния съд за отстраняване нередностите на исковата молба и разглеждане спора по същество с оглед момента за който се претендира установяване правото на собственост на ответника – минал или настоящ. При новото разглеждане на спора съдът следва да съобрази и създадената нова ал. 6 на чл. 7 ЗГ, според която по дела, които се отнасят до държавни гори и земи от държавния горски фонд, Д. се представлява пред съда от министъра на земеделието и храните или оправомощено от него длъжностно лице. След като в хода на производството е влязла в сила правна норма която изрично урежда процесуалното представителство по дела с предмет защита на права от вида на заявеното от субституента, съдът следва да конституира в процеса лицето, което разполага с правомощието да предявява такива искове. Това правомощие на съда произтича от разпоредбата на чл. 25 ал. 1 ГПК /отм./, според която във всяко положение на делото съдът служебно взема предвид липсата на процесуална дееспособност и на законна представителна власт. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК, ВКС Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1* от 22.06.2009 г. по гр. д. № 1195/07 г. на Окръжен съд гр. П. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: