Ключови фрази
Делба * правна квалификация * добиви от вещ * обезщетение за ползване * мотиви на въззивно решение


Р Е Ш Е Н И Е

№ 4

гр. София, 18.02.2016 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3322 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. С. М. от [населено място], [община], чрез пълномощника му адв. В. К. от АК-гр. Р., против въззивното решение от 26.02.2015 год. по гр. д. № 245/2014 год. на Разградския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 30.04.2014 год. по гр. д. № 721/2011 год. на Исперихския районен съд в частта му, с която същият е осъден на основание чл. 30, ал. 3 ЗС да заплати обезщетение за реализираната от него печалба от добивите от съсобствените имоти и полученото допълнително подпомагане /доплащане/ във връзка с обработване на тези имоти, както следва: на А. А. А. сумата в размер на 4 602.61 лв., на М. К. К. – сумата в размер на 2 301.30 лв., на З. Е. С. и Е. Е. С.- по 1 150.65 лв. на всеки от тях.
Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение в обжалваните части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му.
Ответниците по касационната жалба не са взели становище по нея.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, намира следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 335 от 13.10.2015 год. на ВКС. В него е прието, че поставеният процесуалноправен въпрос за съдържанието на мотивите на въззивното решение, съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и приложението на чл. 272 ГПК е обусловил изводите на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му, с която предявените срещу касатора искове са уважени и с оглед цитираната в изложението задължителна съдебна практика, приемаща, че предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение е допуснато касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по конкретизирания материалноправен въпрос относно понятието „полза” от съсобствената вещ в контекста на материалноправната легитимация по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС.
Поставеният процесуалноправен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване на въззивното решение, е предмет на обсъждане в цитираното от касатора решение на ВКС – Р 157 от 8.11.2011 год. по т. д. № 823/2010 год. ІІ т. о., както и на други решения, например Р 241 от 17.10.2012 год. по гр. д. № 850/2011 год. на Второ г. о. на ВКС. Същите са постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и представляват задължителна съдебна практика с оглед приетото в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В тях най-общо е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон, както в действащия, така и в отменения ГПК, и спазването му е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС по въпроса за съдържанието на мотивите, подробно посочена в първото от цитираните решения на ВКС. Относно предвидената в ГПК от 2007 год. процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд в случаите, когато потвърждава неговото решение, е посочено, че същата не дерогира изискването на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Същата не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл. 269 ГПК/. Като аргумент за този извод се сочат разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК, като е посочено, че наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение.
С оглед на горните съображения, които се споделят напълно от настоящият състав на ВКС, въззивното решение в обжалваната му част е неправилно и следва да се отмени. В него въззивният съд, без да изложи каквито и да са фактически и правни съображения е потвърдил осъдителното първоинстанционно решение в частта му по исковете по чл. 30, ал. 3 ЗС, позовавайки са на разпоредбата на чл. 272 ГПК, което както се посочи не дерогира приложението на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на решението. Процедирането на въззивния съд по горния начин изключва възможността да се направи преценка на правилността на крайните му изводи относно приетата правна квалификация на претенциите от част от съделителите против касатора. Както е прието и утвърдено в теорията и съдебната практика, определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, като се обсъдят релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се приложи съответния материален закон. С оглед същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното аналогични са и задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право. Отнесени към настоящия случай горните съображения касаят правната квалификация на заявените с молбата на А. А., М. К., З. и Е. С. от 14.02.2013 год. претенции срещу съделителя С. М., сега касатор, за обезщетение за ползваните от него и съпругата му три от съсобствените земеделски имоти, с което ги е лишил от ползване, както и от получаване на добиви, без да са конкретизирани същите. Твърдението на същите съделители за ползване на три от съсобствените имоти единствено от съделителя С. М., с направено уточнение в имотите, е поддържано и в молбата им от 28.02.2013 год., което обосновава наличие на основание на релевираните вземания по чл. 31, ал. 2 ЗС. Както е посочено в Р 516 от 11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год. Трето г. о. на ВКС, то съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. И още- източник на вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС е едно фактическо положение - реалното ползване на общата вещ, което обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ. В този смисъл са и разясненията в мотивите на ТР № 7/2012 год. ОСГК на ВКС относно принципното разграничение между правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС като средство за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, и претенциите за добиви от съсобствената вещ, на основание чл. 30, ал. 3 във вр. с чл. 93 ЗС. От съдържанието на релевираните от тези четирима съделители претенции против касатора е видно, че същите се позовават на ползването на трите имота от касатора в обем по-голям от притежавания от него, което представлява източник, основание на парично вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС. Въпреки липсата на конкретизация на претенция за добиви от имотите, вкл. и в изявленията на пълномощника им адв. С. в с. з. от 12.04.2013 год. и от 4.07.2013 год., първоинстанционният съд е квалифицирал претенциите им по чл. 30, ал. 3 ЗС и е присъдил суми въз основа на заключения на експертизата за получени доходи от отглеждани селскостопански култури и получени суми от ДФ „Земеделие” за декларирирането им от съпругата на касатора за период от 2008 год. до 2012 год. за обработване на наети от нея по договори за наем земеделски земи. Получената субсидия за подпомагане на земеделски производител се основава на специални предпоставки, предвидени в Закона за подпомагане на земеделските производители и Наредба № 3/99 год. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, като декларирането на имоти, съсобствеността на които не е ликвидирана, не е основание за уреждане на отношенията между съсобствениците по отношение на субсидията по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, за разлика от напр. уредената в чл. 2, ал. 3 от Закона за арендата в земеделието възможност за това при сключен договор за аренда от един от съсобствениците, както и при договор за наем, сключен от един от съсобствениците, тъй като в тези случаи е налице възмездно предоставяне на общата вещ вследствие на което се получава граждански плод от имота. От данните по делото впрочем е видно, че спорните три имота са предмет на договор за наем, сключен от един от наследниците /наследодателят на касатора/ с третото лице, декларирало същите с оглед получаване на субсидия по Закона за подпомагане на земеделските производители, като размерът на този наем би могъл да е предмет на претенция по чл. 30, ал. 3 ЗС като полза, добив от общата вещ за останалите съсобственици, но такава претенция не е предявена в случая. Безспорно в съдебната практика се приема, че индивидуализацията на иска, респ. на спорното право, предмет на делото, се извършва от ищеца, освен чрез посочване на страните, така и чрез поддържаното основание и петитум, като между основанието и петитума не следва да има противоречие. Когато се претендира част от ползата от общата вещ съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, респ. от добивите от нея, доказването им е в тежест на ищеца, т. е. посочването им, в т. ч. по вид, размер, е част от основанието на иска, а оттам и условие за редовност на исковата молба. Поради тези съображения и въззивният съд, с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК е следвало да обсъди доводите на С. М. във въззивната му жалба в тази насока, като вместо това в нарушение на процесуалните правила същият, без да изложи фактически и правни съображения, в т. ч. и по правната квалификация на претенциите по сметки срещу касатора при фактическите твърдения на ищците по тях, е постановил решението, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд. Същото следва да се отмени като неправилно в обжалваната му част поради допуснатите съществени процесуални нарушения на правилата на чл. 236, ал. 2, чл. 269 и чл. 272 ГПК, представляващо касационно основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК.
На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане в тази му част от друг състав, с оглед необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства за размера на паричното обезщетение с оглед правната квалификация на спорното право въз основа на заявените от ищците факти и обстоятелства относно твърденията им за лишаването им от ползване на съсобствените три земеделски имота поради личното им ползване само от касатора в обем над притежавания такъв от него в съсобствеността, респ. постановяване на мотивирано съдебно решение по тях въз основа обсъждане на доводите на страните и събраните доказателства.
При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за настоящето производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.
По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав



Р Е Ш И :



ОТМЕНЯВА въззивното решение № 137 от 26.02.2015 год. по гр. д. № 245/2014 год. на Разградския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 30.04.2014 год. по гр. д. № 721/2011 год. на Исперихския районен съд в частта му, с която С. С. М. е осъден на основание чл. 30, ал. 3 ЗС да заплати обезщетение за реализираната от него печалба от добивите от съсобствените имоти и полученото допълнително подпомагане /доплащане/ във връзка с обработване на тези имоти, както следва: на А. А. А. сумата в размер на 4 602.61 лв., на М. К. К. – сумата в размер на 2 301.30 лв., на З. Е. С. и Е. Е. С.- по 1 150.65 лв. на всеки от тях и
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в тази му част от друг състав на същия въззивен съд.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: