2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 237 гр. София, 02.06.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 2331 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание срещу определение № 450 от 13.07.2021г. по ч. гр. д. № 587/ 2021г. на Апелативен съд - София, с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 295538/23.03.2021г. по входящия регистър на СГС на изповеданието против определение № 260808 от 08.02.2021г. по т. д. № 1802/2016г. на Софийски градски съд в частта, с която е прекратено производството по делото по предявените от изповеданието искове. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Поддържа, че въпросът относно редовността и допустимостта на иска, предявен първоначално при условията на чл.225 ГПК от Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание срещу Мюсюлманско изповедание, вкл. и относно заявения петитум по този иск с уточнителна молба от 27.04.2018г., вече е разгледан и разрешен с определение № 3115 от 12.10.2018г. по ч.гр.д. № 4520/2018г. на Апелативен съд – София, с което този иск е приет за редовен и допустим, а делото върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия и изпълнение на дадените указания. Твърди, че съгласно чл.278, ал.3 ГПК, постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. Излагат се доводи, че СГС в нарушение на чл.278, ал.3 ГПК, вместо да изпълни указанията на САС, е постановил обжалваното определение, с което е прекратил производството по иска с мотиви, преповтарящи мотивите на вече отмененото протоколно определение от 03.07.2018г. по т.д. № 1802/2016г. на СГС. Според касатора, допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение не е констатирано от възизвния съд при обжалване на второто прекратително определение, което води до неправилност на въззивния акт. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди прекратяването на производството по иска, въззивният съд е приел следното: Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание е предявило искове по реда на чл.225, ал.1 ГПК. Посочено е, че тези искове освен на специалните изисквания на чл.225, ал.1 ГПК – да защитават самостоятелни права на главно встъпилата страна върху предмета на иска, следва на общо основание да бъдат предявени с искова молба, която да отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК, и да са допустими. Констатирано е, че на първо място, исковете не отговарят на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК, като указанията на съда за отстраняване на нередовностите, последното от които от 21.10.2020г., не са изпълнени в цялост. Счетено е, че исковата молба продължава да не отговаря на изискванията по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК, тъй като не съдържа ясен петитум в какво се състои искането до съда, както и обстоятелствата, на които ищецът основава отправеното до съда искане. Приета е за правилна преценката на първоинстанционния съд, че молбите на изповеданието не съдържат искане, което да може да бъде квалифицирано като иск по пар.4 от ПЗР на ЗВ, доколкото изповеданието не е заявило ясно искане до съда да установи, че той е правоприемник на конкретни и на кои религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, като не е изложило конкретните си фактически твърдения в тази насока. Счетено е, че сочените обстоятелства, че е постановено определение за прекратяване при отказ от иска по т.д. № 1806/2010г. по описа на СГС на Мюсюлманското вероизповедание, заведен срещу молителя, не покрива очертания в пар.4 на ПЗР на ЗВ фактически състав. Въз основа на молбите на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание е прието, че с тях се сезира съда с искане за установяване на други факти с правно значение: че ищецът Мюсюлманското вероизповедание не е правоприемник на сочените с исковата молба ЮЛ; че ответниците по първоначалния иск „нямат качеството на Мюсюлмански вероизповедни общини“ и, „че с отказа си от иск по пар.4 от ПЗР на ЗВ Мюсюлманското вероизповедание, регистрирано по ф.д. № 1695/2003г. по описа на СГС, направен по т.д. № 1806/2010г. по описа на СГС, е признало правото на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание на универсален правоприемник на съществувалите до 1949г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица. Въззивната инстанция се е позовала на нормата на чл.124, ал.1 ГПК, според която иск за установяване съществуването или несъществуването на факт с правно значение е допустим само в предвидените в закона случаи. Посочено е, че нито нормата на пар.4 от ПЗР на ЗВ, нито друг закон урежда допустимостта на иск за установяване на уточнените с молбите на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание факти, предвид на което е направен извод, че производството по последните правилно е прекратено като недопустимо. Счетено е, че обратен извод не следва от разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК. Аргументирано е, че в конкретния случай преценките и в двата акта на САС, постановени по повод обжалването на предходни прекратителни определения на СГС, са били по конкретни и различни от дадените с разпореждане от 21.10.2020г. указания, както и формираните с обжалваното определение правни изводи, предвид на което и при постановяване на последното, съдът не е нарушил нормата на чл.278, ал.3 ГПК. Допълнително е изведено, че съставът на САС на основание чл.278, ал.2 ГПК сам решава въпросите по сезиралата го жалба, като не е обвързан от предходни разрешения на други състави на съда. С оглед изложеното, въззивната инстанция е потвърдила прекратителния акт на СГС, поради неотстраняване на нередовностите на исковата молба в дадения от съда срок, а в частта им, в която ясно са заявени искания за установяване на факти- поради сезиране на съда с недопустими искове. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационния контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Първоинстанционният съд нарушава ли разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК, постановявайки второ прекратително определение на същото основание, след отмяна на предходно такова от въззивния съд?; 2/ Нарушава ли разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК наличието на две противиположни определения на въззивния съд по един и същ въпрос и обвързан ли е въззивният съд от предходни разрешения на други състави на въззивния съд, постановени при предходна отмяна на прекратително определение на същото основание?; Поддържа се, че тези въпроси са постановени в противоречие с определение № 119/11.07.2017г. по ч.гр.д. № 2233/2017г. на II г.о. на ВКС. Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол, предвид следното: Поставените от касатора въпроси не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакувания акт до касационен контрол, тъй като не е налице твърдяното повторно прекратяване на делото на същото основание, след отмяна на предходно такова от въззивния съд. Предмет на преценка в предходния отменителен акт на апелативния съд е било наличието на правен интерес от предявяване на иска, а не неотстранени пороци по чл.127, ал.1 т.4 и т.5 ГПК, и недопустимост по чл.124, ал.4 ГПК на искове за установяване на факти, за които законът изрично не е предвидил това. В атакувания акт също е посочено, че преценките и в двата акта на САС, постановени по повод обжалването на предходни прекратителни определения на СГС, са били по конкретни и различни от дадените с разпореждане от 21.10.2020г. указания. Доколкото исковата молба не е върната, поради недопустимост на иска на основанието, предмет на разглеждане в постановеното преди това отменително определение на въззивния съд /на което невярно твърдение се основават въпросите/, неприложима е и цитираната от касатора практика на ВКС. Предвид изложеното, липсва както общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което обжалваният акт не може да бъде допуснат до касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 450 от 13.07.2021г. по ч. гр. д. № 587/ 2021г. на Апелативен съд – София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.