О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 366 Гр.София, 10.05.2021г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.262 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Р. М. Б. и Апелативна прокуратура Бургас срещу решение на Бургаски апелативен съд №.60/25.08.20, постановено по г.д.№.163/20, с което, след частична отмяна на решение на Бургаски окръжен съд №.21/21.02.20г. по г.д.№.1178/19 /поправено с решение №.500/24.04.20/, предявеният от Р. М. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен за сумата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 2.07.17 до окончателното изплащане, а претенцията за заплащане на 2799,72лв. обезщетение за имуществени вреди е отхвърлена като неоснователна. Р.Б. обжалва решението в отхвърлителната му част, а Прокуратурата на РБ - в осъдителната. Р. Б. оспорва жалбата на Прокуратурата на РБ; последната не взема становище по неговата жалба. Касационните жалби са подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирани за това лица. Те са процесуално допустими в частите, които касаят претенцията за заплащане на неимуществени вреди. Размерът на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди /2799,72лв./ е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща горната част, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният акт е допустим и частично неправилен. От фактическа страна е установено, че с постановление от 6.01.1985 по сл.д.№.6/85 на ОУ на МВР Бургас ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.320 вр. с чл.20 ал.2 НК и по чл.259 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.2 НК /за това, че през м.12.1984 и м.01.1985, в съучастие с други лица, като подбудител, явно е подбуждал други лица да организират тълпа и със сила и заплашване да предотвратят мероприятие на органите на народната власт/, за които се предвижда наказание „лишаване от свобода“ съответно до 3г. и от 1г. до 8г.; спрямо него е била взета мярка „задържане под стража“; наказателното производство е било прекратено с постановление от 11.04.1985 на основание чл.9 ал.2 НК/извършеното деяние не е престъпно/ и е отменена мярката „задържане под стража“ /без данни постановлението да му е било изпратено/, като на същата дата е бил освободен; впоследствие е претърпял превантивни административни мерки по чл.39 ал.1 т.1 ЗНМ /отм./ - принудително настаняване в Белене за срок от 3г. и принудително настаняване в мина „Бобов дол“ за 3г. Съдът е приел, че ищецът е получил копие от Постановлението от 11.04.85 за прекратяване на производството на 14.12.17 предвид признанието за получаването му в исковата молба и липсата на други доказателства за по-ранно връчване /постановлението е било получено ведно с това за привличането му като обвиняем, заповед №.І-575/25.03.85 на МВР, Заповед №.І-281/15.05.86 на МВР, Протокол от заседание на Комисия по чл.6 от Наредбата за прилагане на чл.39 ал.1 т.1 ЗНМ – изпратени му с писмо от 8.12.17 от Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност към ДС и разузнавателните служби на БНА по повод негово искане от 16.12.11г./. Във връзка с твърденията за претърпени неимуществени вреди е отразено, че по сл.д.№.6/85 в периода от 6.01.85-20.02.85 са проведени единадесет разпита на Б. като обвиняем и една очна ставка, като същият е бил изпратен и постъпил за престояване в затвора до гледане на делото в съда /съгласно писмо от 6.03.85г. на Началника на отдел Следствен при ОУ на МВР Бургас до Началника на Затвора Бургас-до който впоследствие е било изпратено и уведомление от 11.04.85 за прекратяване на производството/; разпитани са и свидетели относно обстоятелствата във връзка с ареста му, условията на задържане и последвалите го събития. От правна страна е прието, че неоснователното обвинение на Б. по наказателно производство, което е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпно, обосновава отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата за причинени на ищеца вреди от неоснователно обвинение, като са налице и останалите законови условия на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ-настъпили за лицето неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между обвинението и вредите. Ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в притеснения от повдигнатото обвинение, тревога и страх от осъждане, злепоставяне сред близки и познати, засегнати са били честта и достойнството му. Наказателното преследване, съпроводено със задържане под стража, са довели до болки и страдания от физическо отслабване и лоша хигиена поради лошите условия в местата за изтърпяване на мярката за неотклонение, както и от чувство за унижение и безсилие пред тези условия и пред невъзможността да се защити - още повече, че обвинението е било свързано с негово несъгласие и действия против т.нар възродителен процес през 1984 с принудителна смяна на турско-арабските имена на мюсюлманското население в страната с български, свързано с репресии на етническа и верска основа-каквато проява е и процесното наказателно преследване. При тези обстоятелства е формиран извод, че, доколкото горепосочените вреди са в причинна връзка с наказателното преследване, за ищеца е възникнало право на обезвреда. Прието е, че то не е погасено по давност – доколкото вземането на Б. за обезщетяване на процесните вреди по ЗОДОВ е възникнало и станало изискуемо от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство-21.04.17 – от който момент и започва да тече погасителната давност за реализиране на отговорността на държавата, а искът е предявен на 2.07.19 - т.е. преди изтичане на 5-годишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил характера на обвинението /за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК-при предвидено наказание над 5г. лишаване от свобода/, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение /„задържане под стража“ за 3м и 8дни/, интензивните процесуални действия през този период /единадесет разпита и една очна ставка, обстоятелството, че макар наказателното производство да е било висящо на практика 23г., през м.06.1989 ищецът е бил принуден да напусне страната от органите на МВР и от този момент нататък за него не е била налице заплаха от продължаващо наказателно преследване по повдигнатото му обвинени, респективно той е бил наясно за невъзможността да се реализира наказателна отговорност по процесното следствено дело – още повече като се имат предвид политическите промени в страната в края на 1989-в резултат на които в ДВ бр.44/1.06.90 е публикувано решение на Специална парламентарна комисия за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователни осъдени и репресирани лица във връзка с насилствената промяна на имената, като в приложения списък фигурира и ищеца под името Р. М. Х. /Р. М. Б./. При тези обстоятелства е намерено, че продължителността на увредата от неоснователното наказателно производство следва да се приеме за времето от повдигане на обвинението до напускането на страната – т.е. 4г. и 6м. /в този смисъл и свидетелите установяват търпените болки и страдания само в периода 1985-1989 до момента на заселването в Турция/. Съдът е приел, че установеното бъбречно заболяване, както и вписаното в медицинско заключение от болница в Турция при преглед на 21.09.18 посттравматично стресово разстройство, не са в причинна връзка с наказателното производство; аргумент за по-ниско обезщетение е и отдалечеността във времето на увредата, като се има предвид и последвалата още през 1989г. пълна морална реабилитация на ищеца. Предвид изложеното, като е отчетено и общото ниво на икономическото благосъстояние в страната с оглед минималната работна заплата /която към края на 2017 г . е на стойност 460лв./, е формиран извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 15000лв. /приблизително тригодишния размер на минималното трудово възнаграждение за страната/. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът Р. Б. се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Отговаря ли прокуратурата за обезщетяване на имуществените вреди от загуба на трудови доходи за периода на задържането под стража, наложено като мярка за неотклонение по незаконно обвинение, наказателното производство за което е прекратено поради това, че деянието не е престъпление?“ /реш.№.88/16.07.18 по г.д.№.4209/17, ІІІ ГО, реш.№.449/16.05.13 по г.д.№.1393/11, ІV ГО, реш.№.708/14.01.11 по г.д.№.1389/09, ІV ГО/; 2.“Кои са критериите, при които се определя справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на ЗОДВО?“ /т.11 ППВС 4/68, реш.№.204/26.10.20 по г.д.№.4605/19, ІV ГО/. Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Кой е началния момент, от който започва да тече абсолютната погасителна давност за вземане на ищеца по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ?“; 2.“При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се определя обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД? Какво е съдържанието на понятието „критерии за справедливост“?“ /т.11 ППВС 4/68/, ТР 3/22.04.05, ТР 1/3.01.01, т.19, ОСГК/. Първият изведен от касатора Р.Б. въпрос касае претенцията за имуществени вреди – по отношение на която касационния контрол е недопустим, и следователно не може да бъде разглеждан. Във връзка с общия за двамата касатори въпрос, свързан с критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и обществения критерий за справедливост, следва да се отбележи, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касаторите т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, и нейната продължителност - 3м. и 8дни /, тежестта на повдигнатото /за тежко умилено престъпление/, развитието на наказателното производство, интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, социалния му живот и здравословното му състояние – факта, че са били налице интензивни процесуални действия /единадесет разпита и една очна ставка/; обстоятелството, че макар наказателното производство да е било висящо на практика 23г., през м.06.1989 ищецът е бил принуден да напусне страната от органите на МВР и от този момент нататък за него не е била налице заплаха от продължаващо наказателно преследване, респективно увредата от неоснователното наказателно производство следва да се приеме за времето от повдигане на обвинението до напускането на страната – т.е. 4г. и 6м. /в този смисъл и свидетелите установяват търпените болки и страдания само в периода 1985-1989 до момента на заселването в Турция/; липсата на причинна връзка между наказателното производство и установеното бъбречно заболяване и вписаното в медицинско заключение от болница в Турция при преглед на 21.09.18 посттравматично стресово разстройство, отдалечеността във времето на увредата, като се има предвид и последвалата още през 1989г. пълна морална реабилитация на ищеца- икономическото благосъстояние в страната - т.е. обсъдени са както обстоятелства, които влияят в посока увеличаване на обезщетението, така и такива, които обуславят намалянето му. Същевременно, доколкото справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – и поради това тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, установени по делото /тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване и вида на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, както и други обстоятелства/, въззивният съд е съобразил горепосочените обстоятелства. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение - като е съобразил сочените критерии, конкретните установени по делото обстоятелства и търпяни негативни последици като вид и интензитет. Правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика – поради което и не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Досежно въпроса за началния момент на давността се цитира ТР 3/04 ОСГК на ВКС, съгласно което отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство; от този момент съответния държавен орган изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Настоящият състав намира, че по жалбата на касатора Прокуратурата на РБ във връзка с този въпрос следва да се допусне касация за проверка съответствието на постановеното решение с тази практика. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО, О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. М. Б. срещу решение на Бургаски апелативен съд №.60/25.08.20, постановено по г.д.№.163/20, в частта, с която е потвърдено решение на Бургаски окръжен съд №.21/21.02.20г. по г.д.№.1178/19 за отхвърляне на предявения от Р. М. Б. иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане на 2799,72лв. обезщетение за имуществени вреди, като недопустима. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Бургаски апелативен съд №.60/25.08.20, постановено по г.д.№.163/20, по жалбата на Р. М. Б. в останалата й част. ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Бургаски апелативен съд №.60/25.08.20, постановено по г.д.№.163/20, по жалбата на Прокуратурата на Република България. Определението в частта за оставяне без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му; в останалата му част не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: