1 Р Е Ш Е Н И Е № 346 гр. София, 25 септември 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Красимира Колова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 919/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител и граждански ищец К. Т. К. срещу постановената от Благоевградския окръжен съд (БлОС) нова присъда № 1237 от 21 март 2014 година, по внчхд № 446/2013 година, след отмяна на присъда № 628 от 19 септември 2013 година на Районен съд – гр.Петрич, по нчхд № 189/2013 година, в наказателната й част и в частта за разноските. В жалбата са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се претендира отмяна на атакуваната присъда в обжалваната й част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят К. не участва лично, редовно призован. Представлява се от повереника си адвокат Б. от АК – [населено място], която поддържа касационната жалба при направените в нея и в писменото допълнение към жалбата възражения и изложени доводи в тяхна подкрепа. Отправя искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на осъждане на подсъдимия К. по повдигнатото му с тъжбата обвинение. Подсъдимият С. Т. К. също не участва лично пред ВКС. Представлява се от защитника си адвокат Б. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на жалбата, но заявява и липса на предпоставки за касационна проверка на присъдата, която би могла да бъде ревизирана по реда на чл. 420 от НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост на касационната жалба и за частичната й основателност - само досежно оплакването за неправилно приложение на закона поради липса на която и да е от двете хипотези на „малозначителност” на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия С. Т. К. за виновен в това, че на 10. 09. 2012 година, в [населено място], Благоевградска област, към 20. 15 ч., причинил на К. Т. К. лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание без разстройство на здравето – оток и хематом на дясната мишница – престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, за което при условията на чл. 78а от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание глоба в полза на държавата в размер на 1000 лева. Оправдал го е по обвинението деянието да е извършено на същата дата, около 21. 00 ч. Осъдил е подсъдимия К. да заплати на тъжителя К. сумата 100. 00 лева, представляваща обезщетение за причинени на последния неимуществени вреди, заедно със законната лихва. Отхвърлил е иска до пълния му размер от 800. 00 лева като неоснователен и недоказан. Присъдил е направените по делото разноски и държавна такса, като ги е възложил в тежест на подсъдимия К.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия К. и след проведено съдебно следствие, е постановена атакуваната сега по реда на касационното обжалване нова присъда на въззивния съд, с която първоинстанционната присъда е отменена в наказателната й част и в частта й относно разноските и подсъдимият С. К. е оправдан по повдигнатото му обвинение, тъй като деянието разкрива характеристиките на чл. 9, ал. 2 от НК, както е приел това въззивният съд. Присъдата е изменена в гражданската й част, като е отменено присъждането на законна лихва върху обезщетението от датата на увреждането, доколкото такава не е претендирана от частния тъжител и граждански ищец. Присъдена е и дължимата държавна такса в размер на 50 лева като минимално предвидена, както и направените от частния тъжител разноски по делото. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Касационната жалба е допустима, защото е подадена срещу постановена нова присъда на окръжния съд като въззивна инстанция, с която присъда по нов начин са решени въпросите за вината и отговорността на подсъдимия и същият не е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание (арг. чл. 346, т. 2 от НПК). По тази причина, съображенията на защитата на подсъдимия за възможна проверка на атакуваната присъда единствено по реда на възобновяването на наказателните дела, т. е. за недопустимост на касационната жалба, следва да бъдат преценени като неоснователни. Разгледана по същество, жалбата на частния тъжител и граждански ищец К., е неоснователна. І. Не са налице релевираните в нея съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от въззивния съд при извършената от него проверка на първоинстанционната присъда. Въззивната жалба на подсъдимия К., инициирала въззивната проверка на присъдата, не страда от заявените недостатъци. Подадената на 03. 10. 2013 година жалба съдържа недоволството на подсъдимия К. от осъждането му, твърдение за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваната присъда и искане за нейната отмяна и постановяване на нова оправдателна присъда. След изготвяне и изпращане на мотивите на присъдата на подсъдимия К. (писмо на л. 4 от въззивното дело), е подадена жалба (л. 5-7 от делото) с подробни съображения по направените с присъдата фактически и правни изводи и отново с посоченото по-горе искане. Така че, въззивната проверка е надлежно инициирана с въззивни жалби, чиито форма и съдържание не сочат на заявените от касационния жалбоподател процесуални нарушения на разпоредбата на чл. 320, ал. 1 от НПК. Въззивният съд не е имал основание да извършва действия с оглед процедурата по чл. 323, ал. 1 от НПК, както се твърди в касационната жалба. Извън тези съображения, направени с оглед пълнота на изложението и в отговор на доводи в касационната жалба, ВКС намира за необходимо да посочи и несъмненото процесуално положение относно пределите на въззивната проверка, визирано в разпоредбата на чл. 314, ал. 1 от НПК и очевидно останало вън от вниманието на жалбоподателя, а именно, че въззивната инстанция, като последна такава по установяване на фактите, проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. ІІ. По отношение на надлежно установените по делото факти, които по същество не се оспорват от страните, материалният закон е приложен правилно. Извършеното от подсъдимия К. деяние формално разкрива признаците на престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК. Като е приложил по отношение на него институтът на „малозначителност” на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, въззивният съд не е нарушил закона. Известно е, че нормата на чл. 9, ал. 2 от НК визира две възможни хипотези, при наличието на които извършеното деяние, макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, не е престъпно. Тези хипотези са: деянието въобще не е общественоопасно или разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна. И в двата случая законът свързва наличието на която и да е от тях с определяне на деянието като “малозначително”. Оценката на степента на обществена опасност на деянието и дееца е исторически обусловена и винаги е съобразена с характера на общественоопасните деяния и тяхното отрицателно значение на даден етап на развитие на обществото. За да приеме малозначителност на извършеното деяние поради явна незначителност на неговата обществена опасност, въззивният съд е изложил подробни съображения (с. 6-7 от решението), които са основани на надлежно установените по делото факти и на закона, поради което няма причини да не бъдат споделени изцяло. Правилно е преценено, че в основата на краткотрайния инцидент (хвърляне на камък по посока на тъжителя) са дългогодишни имотни спорове и влошени взаимоотношения между двамата братя, страни по делото, че инцидентът е част от поредица такива, взаимно предизвиквани във времето и от двете страни, че реакцията на подсъдимия е отново по повод ползването от брат му на един от спорните имоти и се е случила в самия този имот, както и че причинените болка и страдание не се отличават с особен интензитет и сила. В тази насока сочат не само данните от обективната находка на увреждането, но и обстоятелството, че тъжителят е търсил съдействие след инцидента по-скоро да прибере оставеното в имота магаре, отколкото за оказване на медицинска помощ, каквато е потърсил два дни по-късно, видно от медицинско свидетелство и становище (л. 4 и л. 5 от нчх дело), както и от показанията на свидетеля д-р Р. (л. 48 от нчх дело). При тези съображения настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваната нова въззивна присъда не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, поради което присъдата следва да бъде оставена в сила. Претендираното от повереника на частния тъжител осъждане на подсъдимия К. по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като е изцяло извън правомощията на касационната инстанция, разписани в разпоредбите на чл. 354 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Благоевградския окръжен съд нова присъда № 1237 от 21 март 2014 година, по внчхд № 446/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.