Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * запис на заповед * заповед за изпълнение * заповедно производство * злоупотреба с права


9

Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
[населено място] , 06.07.2017 год.



В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо търговско отделение , в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
при секретаря Ангел Йорданов и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 569 / 2016 год., за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 338/09.11.2015 год. по т.д.№ 388/2015 год. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 211/14.04.2015 год. по т.д.№ 229/2014 год. на Пловдивски окръжен съд.С потвърденото решение е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК от касатора, против В. П. , иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника, на основание запис на заповед от 27.09.2007 год., с падеж 31.12.2009 год.,в размер на 35 811,25 лева - левовата равностойност на 18 310 евро / дължим остатък по ценната книга /.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон - досежно мотивирания от съда извод за недобросъвестност на поемателя по записа на заповед, обусловил извода за противопоставимост на личните възражения на длъжника по каузалната сделка – издател на записа на заповед, по който ответникът се явява авалист.Твърди, че приемайки ги за допустими в настоящото производство съдът освен това не е посочил кои са тези „правопогасяващи„ или „правоизключващи” възражения, предвид които е отхвърлил иска, още повече, че ответникът не се е позовал на такива нито с отговора , нито с допълнителния отговор на исковата молба. С оглед разглеждането на невъведени от ответника „относителни възражения„, решението се твърди недопустимо.Оспорва се правилността на извода на съда,че знанието на хонората,че издателят на ефекта не е лично задължен по каузалната сделка, която ефекта обезпечава, съставлява негова „недобросъвестност”, по смисъла на чл.465 ТЗ.Същият,според касатора,се основава на противоречащо на закона схващане на съда, че записът на заповед не може да обезпечава чужди задължения, какъвто е настоящия случай. Решението се сочи в противоречие със задължителна за въззивния съд практика - т.17 на ТР № 4/2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС - предвид разгледан от съда предмет на спора, различен от въведения - вземане по менителничното правоотношение – чл.535 ТЗ, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест в процеса,тъй като, независимо че основава вземането си на абстрактна сделка, в тежест на ищеца в случая е вменено доказването на каузална причина за издаване на ефекта, при това без да му е надлежно указана тази доказателствена тежест. Касаторът оспорва дадената от първоинстанционния съд правна квалификация,с оглед което счита, че въззивният съд е действал в противоречие със задължението, указано му в т.2 на ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди и предвид позоваване на съда на писмен документ / споразумение от 29.09.2009 год. /, който не е надлежно приет по делото / непредставено в преклузивния за това срок, при това в копие и при непредставен оригинал, след изискването му от ищеца /.
Ответната страна – В. П. – оспорва касационната жалба. Счита релевантно за разрешаването на спора установяване участието му в обезпечаваното със записа на заповед каузално правоотношение – договора за лизинг. Извежда „ недобросъвестност „ по смисъла на чл.465 от ТЗ от факта, че издател е лице – представител на длъжника по каузалното правоотношение, което записа на заповед обезпечава, респ. е лице знаещо за това каузално правоотношение, както и от последователната позиция на отричане каузалното правоотношение от страна на поемателя – страна по същото, предвид знанието , че част от задълженията по същото са погасени. До установяване действителния размер на дълга, обаче, ответникът счита че би се стигнало ако ищецът не отричаше съществуването на каузалното правоотношение. При тази негова недобросъвестност, правилно според страната е разпределена доказателствената тежест в процеса, с възлагане на ищеца установяване размера на задълженията по каузалното правоотношение. В случай , че се приеме необходимо установяване размера на дълга и то в тежест на ответника, същият акцентира на неуказана му в този смисъл от първоинстанционния съд доказателствена тежест.
С определение № 815/27.10.2016 г. касационното обжалване е допуснато по въпроса : Знание за какво следва да се разбира като „недобросъвестност” или „злоупотреба с право„ по смисъла на чл.465 ТЗ, от страна на поемателя по запис на заповед ? Въпросът е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 17/21.04.2011 год. по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, съобразно доводите и възраженията на страните и в съответствие с правомощията си по чл.290 ал.2 и чл.293 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :
Искът е предявен за установяване на част от вземане по запис на заповед с падеж 31.12.2009 год., от [фирма] против В. П., в качеството му на авалист по ефекта, с издател П. К. , в качеството му на физическо лице.Издателят П. К. представлява като управител [фирма], което дружество е сключило договор за лизинг на лек автомобил с ищцовото дружество. Ищецът не е сочил каузална причина за издаване на записа на заповед . В отговора си ответникът е посочил, че сумата по записа на заповед – 21 948,48 евро представлява размера на дължими за 2009 год. 12 равни месечни вноски, всяка от по 1 829,04 евро. Тъй като задължението за същите е на [фирма] по договор за лизинг № 188/27.09.2007 год.,а издател на записа на заповед е физическото лице П. К. / макар представляващ дружеството /, ответникът счита, че липсата на каузално правоотношение между издателя и авалиста от една страна и ищеца, от друга , изключва отговорността за плащане по ефекта, както на авалиста, така и на издателя му. Твърдението му е , че няма каузална причина за издаване на записа на заповед .
С допълнителна искова молба ищецът потвърждава предявяване на вземането си на основание ценната книга , коментирайки редовността й от външна страна.
С допълнителния отговор на исковата молба ответникът е представил в копие споразумение от 29.09.2009 год., сключено между страните по спора и П. К. – лично и като представляващ [фирма] , сочещо физическите лица - П. К. и В. П., като „гаранти„ по договора за лизинг. С това именно споразумение страната обосновава довод за „недобросъвестност„, с оглед непредставянето му като писмено доказателство от значение за спора, от страна на ищеца, въпреки че разполага със същото, което пък, като сключено с всички страни по записа на заповед, вкл. авалиста, предоставя правото му да противопостави на хонората „личните възражения„на издателя.Такива,обаче, не са индивидуализирани, напротив – сочи се, че в тежест на ищеца е да докаже „съществуването на каузалното правоотношение и последиците от него„.В проекто-доклада си първоинстанционният съд е указал на ответника установяване на каузална причина за издаване на записа на заповед.Съдът е счел неоснователно възражението на ищеца,че споразумението е представено след преклузивния за това срок, но уважил искането му за представянето на оригинал на същото, какъвто не е представен. В последващото съдебно заседание ответникът е твърдял, че по споразумението има извършвани плащания към ищеца,за което е допусната съдебно-икономическа експертиза,изследвала погашенията по изп.дело № 20098210400651, образувано по заповед за незабавно изпълнение въз основа на друга запис на заповед. Самият ответник твърди , че в обезпечение вземанията на лизингодателя са издадени общо 5 бр. записи на заповед.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска ,обосновавайки извод, че процесният запис на заповед е издаден във връзка със сключения между ищеца и [фирма] договор за лизинг на лек автомобил / обстоятелство, което последващо ищецът не е оспорвал, а именно – че ценната книга обезпечава изпълнението на лизингополучателя по сключения договор за лизинг, в качеството на обезпечение на чужд за издателя на ефекта дълг /. Според съда, задължения за ответника – авалист ще са налице само при доказани задължения на [фирма] към ищеца, и то за периода след 30.09.2009 год. / до който момент са взаимно потвърдени задълженията с представеното от ответника споразумение / и до падежа на ценната книга – 31.12.2009 година. Установяването на такива задължения е вменено в тежест на ищеца, респ. тяхната недоказаност обусловила отхвърлянето на иска.
За да потвърди първоинстанционното решение,въззивният съд е приел, че с отговора и допълнителния такъв на исковата молба ответникът е въвел възражение за недобросъвестност на поемателя, изразяваща се в упражняване от него на правата по ефекта, въпреки знанието, че страна по каузалната сделка е друг правен субект, а не издателя, както и поради наличието на споразумение, уреждащо начина на плащане по договора за лизинг и по записа на заповед, който го обезпечава.Писменото споразумение,визирано от съда като основание за твърдяна „недобросъвестност„, чийто оригинал не е представен, предвид което и не е прието за доказателство по делото, е прието за установено да е съществувало - от заключението на съдебно-икономическата експертиза, предвид установени частични погашения,с посочването му като основание. Съществено значение за доказване на „ недобросъвестност „ на поемателя съдът е извел от фактическото участие на авалиста, като служител на [фирма],при предаването на лизинговия автомобил след сключване на договора за лизинг / приемо-предавателен протокол от 04.10.2007 год./. Независимо,че се касае за фактическо участие, съдът е квалифицирал същото като „участие на авалиста при възникване на каузалното правоотношение„.От така установимата недобросъвестност на поемателя по ефекта, съдът е обосновал право на противопоставяне от авалиста на правопогасяващите възражения на издателя / какъвто,обаче, е физическото лице П. К., а не [фирма] /, въпреки липса на мотиви за наличие на каузална причина за издаване на ефекта от издателя му П. К., който не е страна по договора за лизинг. Без да индивидуализира такива правопогасяващи възражения – освен наличието на писмено споразумение,относимо към погасяване на задължения / но не всички / по договора за лизинг - съдът е приел иска за неоснователен.
По правния въпрос :
Менителничното поръчителство / авал / е едностранна, абстрактна и формална сделка, по силата на която авалистът поема да отговаря солидарно с издателя, спрямо поемателя, за заплащане вземането по ефекта.То има самостоятелен, неакцесорен характер, за разлика от поръчителството в гражданското право, уредено в чл.138 и сл.ЗЗД. Менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателя на ефекта : както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / с изключение възражението за недостатък във формата му / , така и личните му /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение.Този извод следва от чл.485 ал.2 ТЗ,според която разпоредба,задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително, поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата.Възражения,основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение биха били допустими от страна на авалиста, когато същият е и страна по каузалното правоотношение / вкл. поръчител по същото, предвид акцесорния характер на поръчителството спрямо задължението,което обезпечава – така изрично реш.№ 17 по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о. ВКС/, както и в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право – извод, основан на систематичното тълкуване на чл.465 вр. с чл.485 ал.2 и чл.289 ТЗ вр. с чл.8 и чл.63 ал.1 ЗЗД / в този смисъл решение № 17/21.04.2011 год. по т.д.№ 213/2010 год.на ІІ отд. , реш.№120 по т.д.№ 988/2009 год., реш.№ 21 по т.д. № 1091/2010 год.,реш.№ 26 по т.д.№ 1027/2013 год., реш.№ 2 по т.д.№ 984/ 2012 год., всички на ІІ т.о. на ВКС и др./. Недобросъвестност или злоупотреба с право е налице при знание на поемателя по запис на заповед,за наличие на относителни възражения /правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи / на издателя на ефекта, като длъжник по каузално правоотношение,обезпечено с менителничния ефект,по което каузално правоотношение поемателят се явява кредитор / така реш.№ 2 по т.д.№ 984/2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, реш.№ 40 по т.д.№ 148/2011 год. на І т.о. на ВКС,реш.№ 230 по т.д.№ 383/2012 год. на ІІ т.о. на ВКС и др./.В съответствие с преждецитираната задължителна съдебна практика и съобразно конкретната хипотеза, формално относима към правопогасяващо относително възражение / не се твърди нищожност или унищожаемост на каузалната сделка, вкл. порок на договор за поръчителство /, недобросъвестност и злоупотреба с право ще е налице когато, предявявайки правата си по ефекта поемателят би получил плащане, в противоречие със съществуващи и противопоставими му като кредитор, от длъжника, респ. поръчителите на същия / чл.142 ЗЗД /, относими към съществуването на задължението факти и обстоятелства / извършени погашения на същото вземане, чрез различни погасителни способи /, за чието съществуване кредиторът знае и което пренебрегва, упражнявайки правата си по ефекта. С установяване недължимост по каузалното правоотношение се препятства събиране на същото вземане, но на основание абстрактната сделка. Тъй като кредиторът – ищец се позовава на абстрактната сделка, не може в негова тежест да се вмени установяване на вземане по каузалното правоотношение, тъй като би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало.Разпределението на доказателствената тежест следва да е в съответствие със задължителните указания в т.17 на ТР № 4/2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС.Знанието не се свежда до знание,че длъжникът фактически противопоставя възражения, т.е. че има такива и оспорва вземането на кредитора, а в установяване основателността на тези възражения, което е в тежест на носителя на правото на възражение / длъжник или поръчител - страни по менителничен ефект, с поемател кредитора / , с оглед общото правило на чл.154 ал.1 ГПК, като единствено ползващ се от това установяване .
По основателността на касационната жалба :
Видно е от отговора на правния въпрос, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и тълкуването му от задължителната за него съдебна практика.Съдът е смесил двете основания за възможно въвеждане на относителни възражения – когато авалиста е и страна по обезпечаваното с ефекта правоотношение, с хипотезата на „ недобросъвестност и злоупотреба с право„ на приносителя на ефекта. Дори да би било доказателство в процеса, споразумението от 29.09.2009 год. единствено установява, че издател и авалист по записа на заповед имат качеството на поръчители по договор за лизинг между трето лице и поемателя по ефекта, но без това им качество и обхвата на задължаването им като поръчители да е договорено със самото споразумение или да е установено с друго доказателство по делото. Ако се приеме, че като поръчители същите обезпечават всички задължения по договора за лизинг, или поне тези, изискуеми към датата на падежа по записа на заповед, доколкото обикновеното поръчителство има акцесорен характер спрямо задължението, което обезпечава, респ. поръчител и длъжник по облигационното правоотношение са солидарни длъжници, то поръчителят следва да се приравни по правното си положение на страна по каузалното правоотношение.В това му качество,бидейки същевременно издател на запис на заповед,обезпечаващ изпълнението по каузалното правоотношение, респ. авалист по същия, е допустимо противопоставяне от него и на относителните възражения на длъжника по каузалното правоотношение / така реш.№ 17 по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о. ВКС/.Ищецът не е признал изрично качеството им на поръчители , при това на задължения по договора за лизинг, изискуеми към 31.12.2009 год..Но дори да би било установено поръчителството и съдържанието на същото, като допускащо относителни правопогасяващи възражения по каузалното правоотношение,конкретни относителни възражения ответникът не е противопоставил.
Видно е, че съдът е приел за недобросъвестност и злоупотреба с право знание на поемателя на ефекта, че издателят на записа на заповед не е длъжника по каузалното правоотношение.Само това знание очевидно не покрива съдържанието на „недобросъвестност „ и „ злоупотреба с право „, съобразно отговора на правния въпрос, а ответникът не се е позовал на други обстоятелства. Няма законова забрана записа на заповед да обезпечава чужд за издателя на ефекта дълг, стига поемател по ефекта и кредитор по каузалното правоотношение да съвпадат. Съдът служебно е включил в обосноваване недобросъвестността факта на извършвани частични погашения, при това по друга запис на заповед, при твърдение на самия ответник, че в обезпечение задължения на лизингополучателя са издадени общо 5 бр. записи на заповед, но при липса на възражение, че с извършените плащания са погасени задълженията по договора за лизинг като цяло или най-малкото няма непокрит остатък, изискуем към 31.12.2009 г..Тъй като със самото получено от кредитора, от страна на длъжника или поръчител плащане, се установява и знанието му за правопогасяващо възражение на длъжника/поръчителя по каузалното правоотношение,необходимо за извеждане „недобросъвестност„ и „злоупотреба с право„, то освен позоваването на действия с погасителен за задължението ефект, подлежи на установяване и действителното им извършване, като доказването е в тежест на ответника, позоваващ се на относително, правопогасяващо / в случая/ възражение, по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК.Последното е и в съответствие с указаната доказателствена тежест,при противопоставяне каузална причина за издаване записа на заповед, съгласно т.17 от ТР № 4/2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Следователно, решението се явява постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът се е позовал на факти, невъведени от страната в обосноваване на възражение за недобросъвестност и злоупотреба с право,по смисъла на чл.465 ТЗ,както и квалифицирал като „недобросъвестност„ и „злоупотреба с право„ обстоятелства, в несъответствие с вложеното в термините съдържание, съгласно тълкуването на нормата в задължителна за въззивния съд и споделяна от настоящия състав съдебна практика. Предвид последното и доколкото ответникът не е противопоставил възражение за погасяване задълженията по договора за лизинг, вкл. чрез погашенията,въз основа на допълнително споразумение от 29.09.2009 год., а напротив – изрично е посочил, че това споразумение, впрочем и неприето като доказателство по делото – е ирелевантно със съдържанието си, а следва да се ползва в обосноваване извода за „недобросъвестност„ и „злоупотреба с право„ само предвид факта на умишленото му непредставяне от ищеца,изключва дължими от съда указания за ответника,относно доказателствена тежест за установяване погасяването на задълженията по договора за лизинг. Следователно, не се касае за процесуално нарушение, предпоставящо връщане на делото, за събиране на нови доказателства.
Несъстоятелен е довода, че произнасяне по невъведени в спора възражения на ответника обуславя недопустимост на съдебния акт. Последното съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила,в случай, че именно разглеждането на тези възражения е обусловило правния резултат. Недопустимост е налице при произнасяне по непредявен иск – в отклонение от принципа за диспозитивното начало в процеса, както и при липса на положителна, респ. при наличие на отрицателна процесуална предпоставка / процесуална пречка / за разглеждането на иска. Предвид това не е налице недопустимост на въззивното решение.
В съответствие с изхода на делото, следва да се присъдят в полза на ищеца всички направени разноски за трите инстанции, съгласно списъци за разноски, представени от страната, както и да се присъдят понесените в заповедното производство разноски, съгласно задължителните указания в т.12 на ТР № 4 / 2014 год. по тълк.дело № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл. 293 ал. 1 и 2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 338/09.11.2015 год. по т.д.№ 388/2015 год. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 211/14.04.2015 год. по т.д.№ 229/2014 год. на Пловдивски окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по иска на [фирма] , предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, с правно основание чл.124 ал.1 ГПК , против В. А. П., вземане на [фирма] към В. П.,в размер на 35 811,25 лева, на основание запис на заповед от 27.09.2007 год., ведно със законната лихва върху същата сума , считано от 05.03.2012 год. до окончателното й плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 05.03.2012 год. по ч.гр.д.№ 3920/ 2012 год. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА В. П., на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на [фирма] понесените в производството разноски за всички инстанции, както следва : 2 537,73 лв. – за първа инстанция, 2 642,23 лв.. – за въззивна и 2 672,22 лв. - за касационна инстанция или разноски в общ размер от 7 852,18 лева.
ОСЪЖДА В. П. да заплати на [фирма] понесените в заповедното производство разноски, в размер на 2 159,23 лева.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :