8 РЕШЕНИЕ № 469 София, 26.10.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛСОТИРОВ СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №2/2011 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба от адв. К. Б. – процесуален представител на ответника по исковата молба Ю. Д. А. от [населено място], област М., против въззивно решение от 18.10.2010 г. по гр.д.№ 253/2010 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, г.к., в частта, с която е потвърдено решение от 14.7.2010 г. по гр.д.№147/2010 г. по описа на Районен съд – Монтана, в частта, с която касационният жалбоподател Ю. А. е осъден да заплати на С. А. Ю. месечна издръжка в размер на 200 лева, считано от 22.3.2010 г., до навършване на 25 - годишна възраст при обучение във висше учебно заведение. С определение №920/06.7.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение по процесуалноправния въпрос “Може ли да се презумира съществуването на факти без да е установено изрично съществуването им ?”, като се сочат противоречиви решения спрямо обжалваното, а именно: решение №37/25.6.1969 г. по гр.д.№32/69 г. на ОСГК и решение №218/14.02.2003 г. по гр.д.№2451/2002 г. на ВКС, ІІ г.о., както и на ППВС №5/16.11.1970 г. В. решение е допуснато и материалноправния въпрос “Дали разпределението на издръжката между родителите зависи от размера на установените по делото доходи на всеки от тях ?”, и като противоречива на обжалваното решение се сочи противоречива практика – ППВС №5/30.11.1981 г. За да постанови решението си в уважителната част Окръжен съд - Монтана е приел, че спорният въпрос е относно възможността на родителя- ответник по исковата молба да дава издръжка на пълнолетната си дъщеря – студентка без особени затруднения. С оглед представените по делото доказателства съдът е приел, че за цялостната издръжка на детето са необходими 500 лева, като доходите на другия родител възлизат на 1315 лева месечно, като 50 лева са й необходими за заплащате на потребителски кредит. Относно доходите на бащата въззивната инстанция е стигнала до извод, че той е реализирал минимум 800-900 лева месечно като личен лекар, че има доход като общински съветник в размер на 789 лева за 2009 г., както и че има задължение за издръжка към друго свое дете. Въз основа на това е прието, че ответникът по исковата молба може да заплаща на дъщеря си без особени затруднения по 200 лева месечно. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставения процесуалноправен въпрос, а именно “Може ли да се презумира съществуването на факти без да е установено изрично съществуването им ?” съобрази следното: В решение №37/25.6.1969 г. по гр.д.№32/1969 г. на ОСГК на ВС е прието, че “Не може да се презумира, че предаването на суми или вещи от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях, като е необходимо този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на заем, да установи това с допустими от закона доказателства”. В решение №218/14.02.2003 г. по гр.д.№2451/2002 г. на ВКС, ІІ г.о, е прието, че признанието на ответника за дължимост на определена сума при липса на други доказателства по делото не представлява договор за кредит между страните, а ППВС №5/16.11.1970 г. прогласява, че “възможността на лицето, което дължи издръжка, е основание за даване на издръжка и показател за размера й, като възможността винаги е обективна и конкретна”. В процесния случай не е налице противоречие между изводите на въззивната инстанция и посочените от касационния жалбоподател решения. Въззивната инстанция не е презумирала съществуването на факти без да е установено изрично съществуването им. Изводите на съда се основават на ангажирани от касационния жалбоподател в настоящото производство писмени доказателства за доходи по годишна данъчна декларация за 2009 г. и получена сума от същото лице като общински съветник. Доколкото не е налице противоречие между обжалваното решение и посочените в изложението съдебни актове, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че следва да направи разяснения по поставения въпрос. Презумирането на факти без да е установено съществуването им води до процесуално нарушение при постановяване на съдебния акт. Единствено е допустимо това на стане само в случаите когато съществува законно установена презумпция, като например чл.45, ал.2 ЗЗД. По материалноправния въпрос “Дали разпределението на издръжката между родителите зависи от размера на установените по делото доходи на всеки от тях?”, като противоречива на обжалваното решение се сочи противоречива практика – ППВС №5/30.11.1981 г. съдът намира следното: От представената към изложението извадка от цитираното постановление се установява, че касационният жалбоподател се позовава на мотивите към т.1 от него. Съгласно диспозитива на посочената точка “Съдилищата следва да определят размера на издръжката, като имат предвид възможностите на дължащия издръжката и като съобразяват нуждите на децата с оглед правилното им отглеждане, възпитание и хармонично развитие, както тези нужди биха били задоволени, ако родителите живеят заедно. По-големите материални възможности на родителите са основание за присъждането на по-големи по размер издръжки. Не следва да се присъждат прекомерно високи размери на издръжки, които ще стимулират издържания към обществено неполезен начин на живот, към лукс или използването й за цели, неприсъщи на предназначението й. Това не би било налице, ако с издръжката се осигуряват условия на живот, каквито детето би имало, ако родителите биха живели заедно”. Посоченото ППВС следва да се разглежда като продължение на ППВС №5/1970 г., в което е посочено принципното положение, че възможността за даване на издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и от доходите на задълженото лице, като при присъждане на издръжка на пълнолетни деца се преценява и обстоятелството дали плащането й няма да създаде особени затруднения за родителите. В посочения смисъл е практика по чл.290 ГПК, опредметена в решение №199/17.5.2011 г. по гр.д.№944/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., и решение №305/07.6.2011 г. по гр.д.№1269/2010 г. на ВКС, ІV г.о. В първото от тях е прието, че съгласно чл.144 от Семейния кодекс издръжка на навършили пълнолетие деца, които не могат да се издържат от доходите си или от използуване на имуществото, ако учат, се дължи само ако не съставлява особено затруднение за родителите. Пълна безусловност на задължението в случая не е налице- трябва да се установи, че детето продължава да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите си или от използването на имуществото си, както и даването на издръжката не трябва да създава особени затруднения за родителя. Това означава, че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете. В ППВС № 5/70 г. е посочено принципното положение, че възможността за даване на издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и от доходите на задълженото лице. При присъждане на издръжка на пълнолетни деца се преценява и обстоятелството дали плащането й няма да създаде особени затруднения за родителите. По второто от посочените решения е направено тълкуване в следния смисъл: “Издръжката по чл. 144 СК от родител на пълнолетно дете, докато учи, за разлика от тази, дължима по чл. 143 СК на ненавършилите пълнолетие деца, не е безусловна. Нужно е от една страна, навършилите пълнолетие учащи деца да не могат сами да си осигурят необходимата им издръжка от доходите си или от използване на имуществото си и от друга страна, родителят да може да я дава без особени затруднения. От това следва, че само поради обстоятелството, че родителят е трудоспособен и по презумпция може да си осигурява доходи от труд, не значи, че дължи издръжка по чл. 144 СК. Както е изяснено в Р-199/17.05.2011 г. на ІІІ ГО ВКС по гр.д. № 944/2010 г., постановено по чл. 290 ГПК, родителят отговаря по чл. 144 СК тогава, когато притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволят, без особени затруднения да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете. Трудоспособността при липсата на доходи и друго имущество е правно значима само в хипотезите на чл. 143, ал. 2 и 3 СК, защото задължението за издръжка в тези случаи произтича от основното задължение на родителите да се грижат за ненавършилите пълнолетие деца и да им осигуряват условия на живот, необходими за развитието им. Поради това, дори наличието на лично имущество от детето, не освобождава родителя от грижи и от даване на издръжка, а се взема предвид само при определяне на размера й. Безусловността на тази отговорност отпада спрямо пълнолетните деца, които по начало са длъжни сами да се грижат за издръжката си. Изключението е за тези, които учат, но до навършване на определена пределна възраст, като тук законодателят е поставил и определени ограничения с оглед имуществото на търсещия издръжка и имуществото на родителя. Алиментното задължение към непълнолетно дете, има предимство пред издръжката на пълнолетното дете и съответно следва да бъде отчетено с оглед възможностите на родителя, след като покрие и собствените си нужди, да осигури издръжка и за пълнолетното дете. В заключение, на конкретно поставения въпрос следва да се отговори, че когато родителят дължи издръжка на непълнолетно лице и обективно няма доходи, то съществува затруднение да осигури издръжка по чл. 144 СК и за пълнолетното си учащо дете, като е без значение възможността да реализира доходи, след като е в работоспособна възраст.”. По касационната жалба. Оплакванията в касационната жалба на ответника по исковата молба са за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. К. жалбоподател навежда довод, че присъдената издръжка не е съобразена с нуждите на ищцата, с неговите възможности да дава издръжка в определения от въззивната инстанция размер без затруднения, както и неправилно интерпретиране на доказателствата, ангажирани по спора. Навежда се и довод, че с оглед фактите съдът е следвало да определи по-нисък размер на издръжката за него предвид и доходите на майката на ищцата, които са по-високи. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на претенцията. Претендират се разноски. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя – адв.Б., който депозира и писмена защита. Ответницата по касация – С. Ю. А., посредством процесуалния си представител – адв. Н., е депозирала отговор по чл.287 ГПК, с който оспорва касационната жалба. В съдебно заседание същата се явява лично и оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответницата по касация и становищата на страните изразени в съдебно заседание пред настоящата инстанция намира за установено следното: Решението на Окръжен съд – Монтана частично е неправилно. При нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано въззивната инстанция е приела, че дължимата от ответника по исковата молба издръжка следва да бъде в размер на 200 лева. Неправилно е прието, че доходите на касационния жалбоподател е реализирал минимум по 800-900 лева месечно като личен лекар и може да заплаща без особени затруднения горепосочената сума.Представените по делото доказателства установяват по несъмнен начин, че средномесечният доход на бащата е значително по-малък от този, който е приет от окръжния съд. Неправилно са смесени доходите на дружеството, чийто собственик е касационният жалбоподател с личните му доходи. Не е отчетено, че освен доходи дружеството – Е., има и разходи, при което чистият доход на дружеството е значително по-нисък и е под минималната заплата. Същото се отнася и за полученото от касационния жалбоподател възнаграждение в качеството му на общински съветник. Като не е отчел това, както и факта, че касатора дължи издръжка и детето си от втория брак, въззивната инстанция е постановила решение в нарушение на чл.144 СК, като не се е съобразила, че са налице особени затруднения за даването на издръжка. При определяне размера на дължимата издръжка от бащата настоящата инстанция намира, че сумата от 160 лева би била най-подходяща с оглед елементите от фактическия състав на чл.144 СК и конкретните факти по спора. Съдът намира, че пълнолетното дете има нужда от средства за издръжка като студентка – обучение, учебните и учебни пособия, транспорт, храна, облекло и други ежедневно необходими разходи в София, но възможностите на родителя да заплаща издръжка на детето си, без това да създаде особено затруднение за него по смисъла на посочената норма е именно визираната по-горе сума. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решение от 14.7.2010 г. по гр.д.№147/2010 г. по описа на Районен съд – Монтана, в частта за разликата от 160 лева до 200 лева, и искът в тази част следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На касационния жалбоподател следва да се присъдят деловодни разноски за настоящото производство в размер на 55 лева, съобразно уважената част от касационната жалба. Разноски са предходните инстанции не се дължат, тъй като липсва произнасяне на въззивната инстанция по тях. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 18.10.2010 г. по гр.д.№253/2010 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в частта с която е потвърдено решение от 14.7.2010 г. по гр.д.№147/2010 г. по описа на Районен съд – Монтана, в частта с която Ю. Д. А. от [населено място], област М., е осъден да заплаща на С. Ю. А. от [населено място] разликата от 160/сто и шестдесет/ лева до 200/двеста/ лева, или 40/четиридесет/ лева, месечна издръжка, считано от 22.3.2010 г. до навършване на 25-годишна възраст при обучение във висше учебно заведение, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Ю. А. от [населено място] против Ю. Д. А. от [населено място], област М. иск с правно основание чл.144 СК, за разликата от 160/сто и шестдесет/ лева до 200/двеста/ лева, или още за 40/четиридесет/ лева, - месечна издръжка, считано от 22.3.2010 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 18.10.2010 г. по гр.д.№ 253/2010 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която Ю. Д. А., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област М., е осъден да заплаща на С. Ю. А., ЕГН – [ЕГН], от [населено място] месечна издръжка в размер на 160/сто и шестдесет/ лева, считано от 22.3.2010 г., докато учи редовно във висше учебно заведение, за предвидения срок на обучение но не по-късно от 25-годишна възраст. ОСЪЖДА С. Ю. А., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.14, да заплати на Ю. Д. А. , ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област М., деловодни разноски в размер на 558петдесет и пет/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: