6 Р Е Ш Е Н И Е №162 София.17.12.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1742/2013 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 50 от 05.02.2014 г., постановено от настоящия съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, ІІ-ро отделение, е допуснато касационно обжалване на решение № 2064 от 15.12.2012 г. по т.д. № 235/2010 г. на Апелативен съд –П. в обжалваната от [фирма] част, с която е потвърдено решение № 422 от 21.10.2009 г. по гр.д. № 1034/2008 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу К. В. Б. иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 16 200 лв. – недължимо платена по изп.дело № 8201/2003 г. по описа на ДСИ при РС-Пловдив, ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и в частта за разноските. Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос - дали уточнението на обстоятелства, които не водят до промяна в предмета и страните по делото, съставлява изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане или произнасяне с решение по същество за осъждане на К. Б. да заплати на [фирма] получената без правно основание сума 16 200 лв., ведно със законната лихва, с присъждане на разноски. Твърди се, че решаващият състав не е преценил всички искания и възражения на страните, неправилно е отказал допускането на нови доказателства, а мотивите към решението са противоречиви. Подържа се и довод за нарушение на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, с оглед безспорно установеното по делото обстоятелство, че посочената сума е излязла от патримониума на дружеството – ищец, постъпила е по сметката на съдебния изпълнител, съответно преведена на взискателя в резултат на проведено принудително изпълнение по изп.лист, издаден по реда на ГПК – отм. въз основа на записи на заповед, признати за нищожни. Последният довод е основан на твърденията на касатора, че за основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е ирелевантно обстоятелството по коя банкова сметка/в коя банка/ са били запорираните суми на дружеството. Ответникът по касация К. В. Б., чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. Ч., е оспорил касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл.290 ГПК, приема следното: При постановяване на въззивното решение е извършена самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, в резултат на която съдът е приел за установено, че в рамките на изпълнително дело № 8201/2003 г. и приложеното към него изп.дело № 4074/2002 г. на СИС при ПРС, образувано по молба на К. Б. и издаден по реда на чл.237 ГПК/отм./ изпълнителен лист въз основа на три броя записи на заповед, на взискателя са били изплатени част от сумите. Отчетено е, че въз основа на влезлите в сила съдебни решения, с които по предявени от [фирма] и Е. К. отрицателни установителни искове е признато за установено в отношенията между страните, че трите броя записи на заповед за общата сума от 210 500 лв., с падежи съответно на 15.01.2000г., 15.02.2000 г. и 15.03.2000 г. са нищожни, с влязло в сила Постановление на ДСИ изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.4 ГПК. Прието е, че правната квалификация на предявения от дружеството иск е чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД – подлежи на връщане получено без основание, тъй като при извършено пълно или частично удовлетворяване на паричното притезание на взискателя, основаващ своите претенции на нищожна сделка, то престираното в резултат на принудителното изпълнение се явява без основание. За да постанови обаче отхвърляне на исковата претенция на [фирма] за сумата 16 200 лв./съобразно направените уточнения на размера на иска в тази част/ решаващият състав на Апелативен съд – П. е приел, че ищецът/сега касатор/ не е доказал въведените в исковата молба твърдения, че претендираната за връщане сума, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, е била удържана от сметка на дружеството в [фирма] – София, поради недоказване наличието на банкова сметка на дружеството в посочената банка, която да е била предмет на запор и от която да са постъпвали суми по изпълнителното дело. Съдът е счел, че е обвързан от твърденията в исковата молба относно банковата сметка, която е била предмет на запор и от която да са постъпвали суми по изпълнителното дело, а изменение на иска не е било надлежно предприето. Въззивният съд е отхвърлил твърденията на дружеството за допусната грешка в обстоятелствената част на исковата молба при посочване наименованието на банката, в която се намира сметката на дружеството, от която е преведена исковата сума. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното: Изменението на иска като процесуално действие на ищеца е предприета промяна на предмета на делото или на страните, при която извършените до този момент процесуални действия запазват своето значение. Промяната в предмета на иска би могла да се изрази в: промяна на основанието чрез замяна на първоначално поддържаното основание или добавяне на ново основание; промяна на петитума чрез замяна с нов петитум или добавяне на нов петитум. При законодателната регламентация на изменението на иска чрез промяна в предмета му изрично е предвидена недопустимост за едновременна промяна на основанието и петитума на иска/ чл.214, ал.1, изр.2 ГПК/. Такава едновременна промяна не би съставлявала изменение на иска, а предявяване на нов иск. Ищецът изменя иска си по основание тогава, когато се позовава на нов юридически факт, от който произтича претендираното с исковата молба материално право. Новият факт може да бъде въведен наред с първоначалния или ищецът да се позовава на новия юридически факт вместо заявения с исковата молба. Предприемането на такова процесуално действие, съставляващо изменение на обстоятелствата, на които се основава искът, е свързано със спазване на предвидените в ГПК преклузивни срокове – в първото заседание за разглеждане на делото в общия исков процес / чл.214, ал.1, изр.1 ГПК/ или в срока за допълнителна искова молба в производство по търговски спор/ чл.272, ал.2, изр.2 ГПК/. По валидно предприето от ищеца изменение на основанието на иска съдът дължи произнасяне с изрично определение и то след преценка доколко изменението на основанието е уместно с оглед защитата на ответника. Не съставлява обаче изменение на основанието на заявения иск тогава, когато ищецът уточнява допълнителни параметри на юридическия факт, от който произтича претендираното от него право /например време, място и др./ Такова изменение не би било налице и тогава, когато уточнението не е свързано пряко с правопораждащите факти, на които се основава искът, или това уточнение не рефлектира върху индивидуализираното с исковата молба претендирано от ищеца право. В горния смисъл настоящият съдебен състав съобразява цитираните в определението по допускане на касационното обжалване решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които са дадени принципни отговори относно предпоставките, при които извършено от ищеца процесуално действие следва да се квалифицира като искане за изменение на иска, в отклонение от които е обжалваното въззивно решение. Предвид изложеното отговорът на поставения правен въпрос е в следния смисъл: Уточняването от страна на ищеца на обстоятелства, които не водят до промяна на предмета и страните по висящия исков процес, не съставлява изменение на иска. Не се касае за изменение на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД когато се уточняват факти или техни допълнителни параметри, които са извън правопораждащите спорното право, или в случая които са извън плащането, съответно получаването на исковата сума, без да е налице валидно правно основание. С оглед отговора на така поставения правен въпрос, следва да се приеме за неправилно изразеното от въззивния съд разбиране, че уточняването на банковата сметка на дружеството върху която съдебният изпълнител е наложил запор и от която са постъпили суми по изпълнителното дело в размер на исковата сума, съответно преведени на взискателя/ ответник по иска и ответник по касация/ съставлява изменение на иска, което не е предприето от ищеца по предвидения процесуален ред. Първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД, както правилно е квалифициран предявеният иск, изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание. Този фактически състав ще е налице когато не е налице валиден юридически факт за получаването на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт. В исковата си молба ищецът, предявявайки този иск, е длъжен да посочи фактите, в които се проявяват елементите от този фактически състав, а именно плащането, съответно получаването на исковата сума и нищожност на несъдебното изпълнително основание, въз основа на което е проведено принудително изпълнение. В случая са налице надлежно въведени в исковата молба факти, релевантни за претендираното право, а именно – частичното удовлетворяване на взискателя по изп.дело чрез осъществено принудително изпълнение на парично вземане, основано на нищожно несъдебно изпълнително основание – записи на заповед, чиято нищожност е прогласена с влезли в сила съдебни актове. Конкретният обект на изпълнението, в случая конкретната сметка на дружеството – длъжник по изп.дело, върху която е насочено изпълнението, е извън основанието на предявения иск. Затова и нейното уточняване от ищеца с допълнителната искова молба, не съставлява изменение на основанието на иска по смисъла на чл.214 ГПК. Предвид горното и съобразявайки установеното от фактическа страна в обжалвания съдебен акт за извършено в изпълнителното производство частично удовлетворяване на паричното притезание на взискателя, основаващ своите претенции на нищожни менителнични ефекти, следва да се приеме за изцяло основателен предявеният от [фирма] иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. С оглед на изложеното и на основание чл.293, ал.1, предл.3 от ГПК, въззивното решение следва да бъде отменено изцяло в допуснатата до касационно обжалване част като незаконосъобразно и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество, с което да се уважи предявеният предявеният от [фирма] иск за сумата 16 200 лева, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 30.12.2008 г. до окончателното плащане на главницата. При този изход на делото, ответникът по касация дължи на касатора разноски за производството по уважения иск в размер на 3 852 лева. По отношение на присъдените от въззивната инстанция разноски в полза на К. Б. решението следва да се отмени в частта за разликата над 198 лева до 382.28 лв., а потвърденото първоинстанционно решение в частта за разноските следва да се отмени за разликата над 902 лева до 1771 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2064 от 15.12.2012 г. по т.д. № 235/2010 г. на Апелативен съд –П. в обжалваната от [фирма] част, с която е потвърдено решение № 422 от 21.10.2009 г. по гр.д. № 1034/2008 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу К. В. Б. иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 16 200 лв. – недължимо платена по изп.дело № 8201/2003 г. по описа на ДСИ при РС-Пловдив, ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и в частта за присъдените в полза на К. Б. разноски – за разликата над 198 лв. до 382.28 лв. за въззивната инстанция и за разликата над 902 лв. до 1 771 лева – за първата инстанция, вместо което постановява: ОСЪЖДА К. В. Б. с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 16 200/шестнадесет хиляди и двеста/ лв. – недължимо платена по изп.дело № 8201/2003 г. по описа на ДСИ при РС-Пловдив, ведно със законната лихва от 30.12.2008 г. до окончателното плащане на главницата, както и разноски по делото в размер на 3 852 /три хиляди осемстотин петдесет и два/лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: