6 Решение на Върховен касационен съд Стр. Р Е Ш Е Н И Е София, ___________________________ В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА НИКОЛАЙ МАРКОВ при секретаря Силвиана Шишкова при участието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 735 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] /сега след извършена промяна по партидата на дружеството, първоначално вписано като О. от 14.05.2008 г. при вписване на Е. от 28.06.2016 г./ чрез адвокат Г. Б. срещу решение от 09.12.2016 г. на Окръжен съд - Монтана /ОСМ/ по в.гр.д. № 341/2016 г., с което е отменено решение на Районен съд – Берковица /РСБ/, признаващо за установено вземане на касатора срещу [община] за сумата 22000 лв., представляваща задължение по договор № 51/23.04.2009 г. със законна лихва и 2644.86 лв. - мораторна лихва за посочен период, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 743/2015 г. на РСБ и са присъдени съдебни разноски, като е постановено отхвърлително решение със законните последици. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност. Според касатора въззивният съд, в нарушение правилата на чл.20 ЗЗД, е тълкувал клаузата на чл.3 ал.1 т.2 от договор № 51/23.04.2009 г., като е подменил действително проявената воля на страните. Касаторът счита, че поръчаното от общината възложител е технически инвестиционен проект по смисъла на чл.139 ЗУТ, който обезпечава не само разрешителното за строеж, подобряването и подписването на договор за безвъзмездно финансиране с ДФ „З.“ /ДФЗ/, строителство, разходване на средствата от ДФЗ, но и получаване на разрешение за ползване. Смисълът и целта на договора е възложителя да получи проект, който е толкова съществен, че обезпечава изпълнението на целия проект от неговото начало до окончателното му осъществяване. Според касатора страните са договорили очевидното – общината ще плати окончателно след получаване на финансиране за тези разходи вместо да разходват свои лични средства. Волята на страните при подписване на договора е била да се извърши окончателно плащане след финансиране на проекта, с което при това да е било възможно да се разплатят точно тези разходи. Несъстоятелно е, според касатора, твърдението на ответника за настъпване на изискуемостта на вземането на ищеца с получаване на авансовото плащане от 20.10.2010 г., респ. изтичане на погасителна давност към датата на иницииране на заповедно производство – 12.12.2015 г. пред БРС. Касаторът иска отмяна на обжалваното отхвърлително решение и постановяване на друго, уважително решение по предявения установителен иск. Подробни съображения за основателността на касационната жалба излага в писмена молба. Ответникът по касационната жалба [община] оспорва същата по съображения в писмен отговор. С определение № 379/14.06.2017 г. ВКС, ТК, първо отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на ОСМ на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обобщения и конкретизиран въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи и установяване на цялостната действителна воля на страните по сключен договор. ВКС, ТК, първо отделение като съобрази доказателствата по делото, оплакванията в жалбата, доводите и възраженията на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК намира следното: Пред РСБ е предявен иск по чл.422 ГПК от [фирма] /тогава/ срещу [община] за установяване дължимост на вземане на ищеца към ответника по чл.266 и чл.86 ал.1 ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 743/2015 г. на РСБ, а именно 22000 лв. - главница със законна лихва и 2644.86 лв. – мораторна лихва. Претенциите са във връзка с вземане на парично задължение по договор № 51/23.04.2009 г. и представляват част от него. По делото е установено, че този договор е сключен между страните и по него ищецът като изпълнител е поел задължение да изпълни възложеното му от ответната община: Изготвяне на технически проект за реализиране на обект с предмет „Ремонт обществени паркове, градинки и зелени площи в [населено място], подобект рехабилитация на градинка в УПИ V квартал 76 по плана на [населено място]“. Уговореното възнаграждение е в размер на 56640 лв. /чл.2/, платимо както следва: авансово в размер на 10% от цялата сума в тридневен срок след подписване на договора и окончателно плащане след финансиране на проекта от „Програмата за развитие на селските райони“ /ПРСР/ - чл.3 ал.1 т.2. По делото няма спор, че авансовото плащане е извършено, а възложеното е изработено в срок и прието от възложителя. Не е спорно още, че за постигане осигуряване на финансирането е сключен договор № 12/322/00364 от 29.06.2010 г. между [община] и ДФЗ за отпускане на финансова помощ по мярка 322 „Обновяване и развитие на населените места“ от ПРСР за периода 2007 – 2013 г. Във връзка с този договор ДФЗ е извършил авансово плащане на 20.10.2010 г., а на 10.09.2014 г. е извършил окончателно плащане. За дължимото окончателно плащане на изпълнителя от общината след авансовото му плащане има издадена друга заповед за изпълнение все за част от останалото възнаграждение /главница от 22800 лв. със законна лихва и 2163 лв. – мораторна лихва/, като по тази заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен лист общината е извършила плащане. На 11.12.2015 г. изпълнителят е подал заявление за издаване заповед за изпълнение за друга част от вземането си в размер на 22000 лв. главница със законна лихва и мораторна лихва от 2644.86 лв., предмет на настоящото дело и в срока по чл.414 ГПК общината е направила писмено възражение, при което изпълнителят е предявил иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането си. Възражението на общината е за изтекла погасителна давност за вземането и е свързано с твърденията на страните за това кога е началният момент на погасителната давност на това вземане, с оглед тълкуването на сключения между страните договор, в който е уговорено в чл.3, че окончателното плащане на изработеното е след финансиране на проекта от ПРСР. ОСМ е приел, че съгласно чл.3 т.2 от договор № 51/23.04.2009 г. окончателното плащане е следвало да се извърши след финансиране на проекта от ПРСР, като тълкуването на тази клауза по правилата на чл.20 ЗЗД води до извод, че страните са договорили срок и този срок е осигуряване финансирането на проекта, което обстоятелство в случая е настъпило на 29.06.2010 г. с подписване на договора между финансиращата институция ДФЗ и възложителя – [община]. Договорът между страните е сключен за изработване на технически проект, с който ответникът да кандидатства за подпомагане по Наредба № 24 от 29.07.2008 г. по мярка 322, включен като придружаващ документ по т.20 от Приложение № 3 на Наредбата. Размерът на вземането и изпълнението на поетото от общината – възложител задължение за плащане на уговореното задължение не са обусловени от изплащането на финансовата помощ и изискуемостта на договореното между страните окончателно плащане на възнаграждението е свързано единствено с одобряването на проекта и сключването на договора за финансирането между ДФЗ и ответната община, а не с изплащане на помощта. От 29.06.2010 г. – сключване на договора между ДФЗ и общината започва да тече петгодишна давност за дължимото вземане на изпълнителя по договора му с възложителя, която изтича на 29.06.2015 г. С оглед на тези обстоятелства ОСМ е приел, че предявеният установителен иск по чл.422 ГПК на 11.12.2015 г. /датата на заявлението по чл.410 ГПК/ е неоснователен като погасен по давност, както за главното, така и за акцесорното вземане. По въпроса, по които е допуснато касационно обжалване: Относно тълкуване на клаузите на договора е създадена последователна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, в която се приема, че при тълкуване на договора съдът следва да съобразява предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – да търси действителната обща вола на страните, отделните уговорки за се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В този смисъл е и цитираната и приложена от касатора практика, обективирана в р. № 215/12.10.2015 г. на ІІІ ГО, р. № 38/27.02.2012 г. на ІІ ГО, р. № 81/07.07.2009 г. на І ТО, р. № 202/13.07.2012 г. на І ГО, р. № 220/31.07.2014 г. на ІV ГО и р. № 129/12.07.2013 г. на ІІ ТО, чиито разрешение по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на ВКС възприема. По основателността на касационната жалба. Касационната жалба е основателна. В противоречие с гореизложеното по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване в обжалваното решение въззивният съд е приел, тълкувайки клаузата от сключения договор № 51/23.04.2009 г. /чл.3 т.2/, че страните са уговорили срок и той е осигуряване на финансиране на проекта, което обстоятелство е настъпило на 29.06.2010 г. с подписване на договора между финансиращата институция ДФЗ и възложителя [община], а не с изплащане на помощта. По тази причина, според въззивния съд, давност за дължимото вземане на изпълнителя започва да тече от 29.06.2010 г. и изтича на 29.06.2015 г. При подадено заявление по чл.410 ГПК на 11.12.2015 г., преди подаване на установителния иск по чл.422 ГПК за дължимост на вземането по договора, същият е неоснователен като погасен по давност. Но видно от приложения договор № 51/23.04.2009 г. волята на страните за начин на плащане е ясно изразена в т.3, като е уговорено, че окончателното плащане на изработеното е „след финансиране на проекта“ от Програма развитие на селските райони. Целта на програмата е отпускане на безвъзмездна финансова помощ на бенефициентите. По програмата по конкретния проект е извършено авансово плащане на 20.10.2010 г. и окончателно такова на 10.09.2014 г. При тези доказателства и така сключеният между страните договор с извършването на авансовото плащане на 20.10.2010 г. не може да се приеме, че е настъпило събитието, което предпоставя заплащане на договореното между страните възнаграждение, респ. към тази дата не може да се приеме настъпване изискуемостта на уговореното възнаграждение за целия проект. При извършено окончателно плащане на 10.09.2014 г. има всички основания да се приеме, че финансирането, отпускането на безвъзмездна финансова помощ по реализиране на проект – цел на сключения договор е именно датата 10.09.2014 г. Превеждането на авансовата сума на 20.10.2010 г. не представлява финансиране и по тази причина няма основание от тази дата остатъкът на вземането да се счита за изискуем и от тази дата да започва да тече погасителна давност, както неправилно е приел въззивният съд. Ето защо решението на ОСМ е неправилно по смисъла на чл.281 ал.1 т.1 ГПК и следва да се отмени на основание чл.293 ал.1 ГПК. С оглед липсата на необходимост от събиране на нови доказателства следва да се постанови друго решение, с което се признае за установено съществуване на вземането на [фирма] срещу [община] за сумата 22000 лв., представляваща част от неизплатено задължение по договор № 51/23.04.2009 г. ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.12.2015 г. до изплащане на вземането, както и 2644.86 лв. - мораторна лихва за периода 11.09.2014 г. – 16.11.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение от 12.12.2015 г. по ч.гр.д. № 743/2015 г. на РСБ. На основание чл.78 ал.1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени направените разноски по делото в размер общо на 6308.66 лв. /пред РСБ – 1792.89 лв., пред ОСМ - 1300 лв., пред ВКС – 1822.88 лв. и в заповедното производство - 1392.89 лв. по списъци по чл.80 ГПК и договори за правна защита и съдействие/. Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, съдът: Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение от 09.12.2016 г. на Окръжен съд - Монтана по в.гр.д. № 3419/2016 г. и вместо това ПОСТАНОВИ: ПРИЗНАВА за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуване на вземането на [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], район С.,[жк], [жилищен адрес] срещу [община] с ЕИК[ЕИК], [улица] за сумата 22000 лв., представляваща част от неизплатено задължение по договор № 51/23.04.2009 г. ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.12.2015 г. до изплащане на вземането, както и 2644.86 лв. - мораторна лихва за периода 11.09.2014 г. – 16.11.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение от 12.12.2015 г. по ч.гр.д. № 743/2015 г. на Районен съд - Берковица. ОСЪЖДА [община] с ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] направените по делото разноски в размер общо на 6308.66 лв. /шест хиляди триста и осем лева и 66 ст./ РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.