2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 578 гр. София, 18.09. 2015 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3783 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, във вр. с чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.). Образувано е по частна касационна жалба на М. Ж. В. срещу определение № 119/22.04.2015 г., постановено по частно гр. дело № 74/2015 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 382/09.02.2015 г. по частно гр. д. № 1320/2010 г. на Бургаския окръжен съд (БОС), с което е отхвърлена молбата на жалбоподателката за даване на разрешение за извършване на разпоредителни действия с нейно имущество – банкови сметки, запорирани по същото първоинстанционно частно гражданско дело. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоначално искането на жалбоподателката до окръжния съд се свързва с посрещането на разходи във връзка с раждането на дете и посрещане на необходимите му нужди в първите моменти от живота му, като е намерил, че това несъмнено е хуманитарна нужда по смисъла на закона – чл. 23, ал. 4, т. 1 от ЗОПДИППД (отм.). В тази връзка апелативният съд е приел за установено и че имуществото на жалбоподателката в цялост е поставено под ограничителни разпореждането мерки още от 2010 г. – с определение № 1201/03.08.2010 г. на първоинстанционния съд по същото дело, че жалбоподателката не разполага с друго имущество, освен полагаемото й се обезщетение за временна нетрудоспособност за раждане и отглеждане на дете, както и че не са й разрешавани други разпоредителни действия по реда на чл. 23, ал. 4 и 5 от ЗОПДИППД (отм.). От друга страна, въззивният съд е приел, че жалбоподателката не е посочила размер на разходите, за които иска да й бъде дадено разрешение, въпреки дадените й указания за представяне на доказателства за тях, като с оглед това е намерил, че макар съответната нужда да е била установена, не е доказан размерът на съответния разход. В тази връзка са изложени съображения, че в правомощията на съда е да определи имуществото, от което признатите по закон разходи на проверяваното лице да бъдат удовлетворени, но не и определянето на техния размер при отсъствие на доказателства. Апелативният съд е приел и че с частната жалба до него е направено изменение на искането – вече се поддържа искане по чл. 23, ал. 3, т. 2 от ЗОПДИППД (отм.) за заплащане на издръжка на роденото през месец януари 2015 г. дете на жалбоподателката, като е поискана сумата 1 000 лв. месечно. Въззивният съд е намерил, че такова изменение е недопустимо да се прави едва с частната жалба против определението на окръжния съд, като е изложил съображения, че за всяко от основанията по чл. 23, ал. 4 от ЗОПДИППД (отм.) се издава разрешение, при посочване на конкретните обстоятелства. Съдът е приел и че след като пред окръжния съд жалбоподателката е поискала разрешение за разпоредителни действия за задоволяване на хуманитарна нужда, но не е посочила размер, тя не може по реда на правилата за изменение на искането да направи това едва с частната жалба против определението, с което й е отказано разрешение. В заключение е посочено, че несъмнено задълженията на жалбоподателката да осигурява издръжка на детето си до навършване на пълнолетие са законно признати и нормативно определени съгласно чл. 142, ал. 2 от СК, но за подобен разход тя трябва да отправи отделно искане до съда съгласно чл. 23, ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.). Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изтъква се, че съдът не е съобразил, че получаваното от жалбоподателката като самотна майка, обезщетение за раждане и отглеждане на дете в размер 340 лв. месечно е за двамата – майката и детето, поради което размерът от 170 лв. месечно е „далеч под границата на нищетата”. Поддържа се и че макар съдът да е приел, че действително се касае до обстоятелства от хуманитарен характер, молбата не е уважена единствено на формалното основание за недопустимо изменение на искането и за посочване на размера му пред въззивната инстанция. Изтъква се и че продължаващите по отношение на жалбоподателката обезпечителни мерки, обхващащи цялото й имущество, я лишават от възможността да посрещне нуждите си в най-елементарен обем, което я поставя в унизително положение, а след раждането на детето й в същото положение е поставено още едно човешко същество; изтъква се и че съществуват обективни критерии за нуждите на всеки един гражданин и за всяка възраст, за да може да съществува пълноценно, като тази информация е публична и не подлежи на доказване. Ответникът по частната касационна жалба – К... (К.) в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, тъй като жалбоподателката не е изложила основания за това; както и за неоснователност на жалбата, като се изтъква, че бащата на детето е известен и той също е задължен да осигурява неговата издръжка, както и че предоставяната на жалбоподателката сума от 340 лв. не е голяма, но такава е волята на законодателя и политиката на държавата за справяне с демографската криза в страната. Настоящият съдебен състав намира, че макар от страна на жалбоподателката да не е формулиран ясно и точно материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – като общо основание за допускане на касационното обжалване, то след като в случая производството пряко и в значителна степен засяга правата и интересите на малолетно дете, за които съдът следва да следи служебно, то такъв въпрос следва да бъде изведен, уточнен и конкретизиран от съда, предвид съдържанието на частната касационна жалба – в подобен смисъл е налице установена практика на ВКС, намерила израз и в т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Такъв в случая е процесуалноправният въпрос, обуславящ изхода на делото – допустимо ли искането по реда на чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) за даване на разрешение за разпореждане с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки, пред първоинстанционния съд да е направено по повод необходимост от посрещане на разходи, свързани с раждане на дете и посрещане на необходимите му нужди в първите моменти от живота му, а пред въззивния съд – по повод необходимост от осигуряване издръжката на вече роденото дете и на майката, както и в кой момент от производството молителят следва да определи искането си по размер. Тъй като по този процесуалноправен въпрос не е налице задължителна практика на ВКС, трайно установена или противоречива практика на съдилищата, а от друга страна той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касационното обжалване следва да бъде допуснато и разрешение на този въпрос следва да бъде дадено в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Обезпечителното производство по чл.чл. 21-26 от ЗОПДИППД (отм.) е специфично с оглед целта на този закон (чл. 2), поради което то е изрично уредено, като са налице отклонения от обезпечителното производство по чл.чл. 389-403 от ГПК. В рамките на това специфично обезпечително производство е и уреденото в чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) – също специфично производство за даване на разрешение от съда за извършване на плащания или на други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по същия закон, когато това е необходимо в изброените в т.т. 1-8 на чл. 23, ал. 4 случаи. Когато лицето, върху чието имущество са наложени обезпечителни мерки по този закон, поиска разрешение от съда за разпореждане с такова имущество, с оглед посрещане на разходи, свързани с раждане на негово дете и посрещане на необходимите нужди на детето в първите моменти от живота му, то несъмнено е налице хипотезата на чл. 23, ал. 4, т. 1 от ЗОПДИППД (отм.) – неотложна хуманитарна нужда на лицето (родителя) и на член на неговото семейство (детето). Същата хипотеза е налице и когато искането за разрешение е по повод осигуряването издръжката на вече роденото дете и на родителя, който го отглежда – обичайно майката в първите месеци от живота му. Следва да се отбележи, че последната хипотеза е различна от хипотезата по чл. 23, ал. 4, т. 2 от ЗОПДИППД (отм.) – плащане на издръжка от родител, който не осигурява пряко такава на детето си (включително в натура) в процеса на неговото отглеждане и възпитание, а я заплаща само в пари (най-често чрез другия родител, който пряко упражнява родителските права). Когато в течение на производството по чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) настъпи раждането на детето – преди произнасянето на първоинстанционния или на въззивния съд по първоначалното искане на молителя, е налице ново обстоятелство, което води до изменение на „неотложната хуманитарна нужда” по смисъла на чл. 23, ал. 4, т. 1 от ЗОПДИППД (отм.). Съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 от ГПК, както първоинстанционният, така и въззивният съд следва да вземат предвид това ново обстоятелство, ако молителят го е релевирал по делото и съобразно с това е изменил искането си, като в случая правилата за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК очевидно не могат да намерят приложение в производството по чл. 23, ал. 4 и ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.). Последното следва, както от специфичния характер на това производство, развиващо се в рамките на обезпечителното такова по чл.чл. 21-26 от ЗОПДИППД (отм.) и от целената от законодателя бързина в неговото развитие (чл. 23, ал. 5, изр. 2 от ЗОПДИППД, отм.), а и от неотложния характер на хуманитарната нужда – специално в хипотезата по чл. 23, ал. 4, т. 1 от ЗОПДИППД (отм.), още повече в разглеждания случай, когато се касае за закрила интересите на новородено дете. В заключение – отговорът на първата част от процесуалноправния въпрос е положителен. По втората част от въпроса съдът намира, че по общо правило молителят следва да определи искането си по размер още при сезирането на съда с него. Когато това не е направено, съдът следва да му даде указания за отстраняване на тази нередовност в определен срок. Когато такива указания не са дадени от съда, молителят може по своя инициатива да отстрани нередовността на молбата си по чл. 23, ал. 4 от ЗОПДИППД (отм.), докато производството е висящо, включително пред въззивния съд. При така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, обжалваното въззивно определение се явява неправилно. Неправилни са изводите и съображенията на апелативния съд, че жалбоподателката е направила недопустимо изменение на искането си за разрешение по чл. 23, ал. 4 от ЗОПДИППД (отм.) и недопустимо е определила същото по размер едва с частната си жалба. В тази връзка, освен изложеното по-горе, следва да се отбележи, че жалбоподателката е релевирала факта на раждането на детето си Ж. И. Р. на 24.01.2015 г. и е представила доказателства за това още пред първоинстанционния съд, като в частната си жалба срещу отхвърлителното първоинстанционно определение е привела искането си за разрешение в съответствие с това новонастъпило обстоятелство и го е определила по размер на 1 000 лв., което е процесуално допустимо съгласно приетото по-горе, тъй като съдът не й е давал указания в тази насока и не е определял срок за това. Неправилно въззивният съд е квалифицирал искането на жалбоподателката за разрешение за разпореждане със запорираните й банкови сметки – разплащателни такива и спестовни влогове с оглед осигуряване необходимата издръжката на вече роденото й дете и на нея самата, като такова по чл. 23, ал. 4, т. 2 от ЗОПДИППД (отм.). Както вече беше посочено, правилната правна квалификация на това искане е по чл. 23, ал. 4, т. 1, пр. 2 от ЗОПДИППД (отм.). Неправилни са и изводите на апелативния съд, че по делото няма данни и доказателства за размера, за който следва да бъде уважено това искане. Още в определението, с което е допуснато обезпечението и са наложени обезпечителните мерки по делото, е прието за установено, че към края на проверявания период минималните средства за издръжка на живота на жалбоподателката са в размер 13.53 минимални работни заплати (М.) годишно, т.е. – 1.1275 М. или 428.45 лв. месечно, предвид актуалния размер на М. от 380 лв. С посочената в обжалваното въззивно определение, разпоредба на чл. 142, ал. 2 от СК нормативно е установен минималният размер на издръжката на едно дете – ¼ от М., т.е, - 95 лв., като предвид невръстната възраст на детето, родено на 24.01.2015 г., съдът намира, че размерът на необходимата за отглеждането му издръжка възлиза на 200 лв. При това положение, общият размер на необходимата издръжка за жалбподателката и детето възлиза на 630 лв. (при закръгление) месечно. Също така по делото е установено и е безспорно между страните, че наложеното обезпечение е върху цялото имущество на жалбоподателката, единственият й доход е получаваното от нея обезщетение за раждане и отглеждане на дете в размер 340 лв. месечно, тя е неомъжена, сама отглежда детето си, макар бащата да е известен, като няма данни и доказателства той да полага грижи за детето или да заплаща издръжка за него (последното не се и твърди от ответната К., която поддържа единствено, че той е задължен за издръжка; като тежестта за доказване наличието на друго имущество и приходи на жалбопаделката е за комисията – определение № 687/28.11.2011 г. по ч. гр. дело № 636/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). От горното следва, че жалбоподателката няма възможност да покрива с единствения си приход, необходимата за нея и детето й месечна издръжка, като недостигът възлиза на 290 лв. месечно, за която сума искането й е основателно. По изложените съображения, обжалваното въззивно определение следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови разрешение жалбоподателката да се разпорежда със запорираните й по делото спестовни влогове и разплащателни сметки – до общ размер 290 лв. месечно, с оглед осигуряване необходимата за нея и детето й месечна издръжка. В останалата част – за разликата до пълния й предявен размер от 1 000 лв., молбата следва да се отхвърли. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 119/22.04.2015 г., постановено по частно гр. дело № 74/2015 г. на Бургаския апелативен съд; ОТМЕНЯ същото определение № 119/22.04.2015 г., постановено по частно гр. дело № 74/2015 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 382/09.02.2015 г., постановено по частно гр. дело № 1320/2010 г. на Бургаския окръжен съд; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: РАЗРЕШАВА, на основание чл. 23, ал. 4, т. 1, пр. 2 от ЗОПДИППД (отм.), на М. Ж. В. да се разпорежда със спестовните си влогове и разплащателните си сметки, върху които е наложен запор с определение № 1201/03.08.2010 г. по частно гр. дело № 1320/2010 г. на Бургаския окръжен съд, – до общ размер 290 лв. (двеста и деветдесет лева) месечно, с оглед осигуряване, необходимата за нея и малолетното й дете Ж. И. Р., месечна издръжка; като ОТХВЪРЛЯ искането в останалата част – за разликата до пълния предявен размер от 1 000 лв. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.