РЕШЕНИЕ № 238 София, 19. август 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1012 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 28.03.2012 г. по гр.д. № 16314/2011, с което е отменено частично решението на Софийския районен съд от 25.02.2011 г. по гр.д. № 15358/2009, като е отхвърлен за сумата над 6.881,60 до размера на 7.466,54 лева предявеният иск за припадаща се част от направени необходими разноски за възстановяване на общи части на сграда, квалифициран по чл. 59 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за правната квалификация на иска за припадаща се част от направени необходими разноски за възстановяване на общи части на сграда. По поставения въпрос Върховният касационен съд намира, че отношенията между етажните собственици във връзка с поддържането, възстановяването и подобряването, както и с ползването на общите части на сградата се уреждат на първо място от правилото на чл. 41 ЗС, уреждащо задължението на всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, да участва в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото събрание. Тази правна уредба се различава от уредбата на отношенията между съсобствениците, които съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС са длъжни да участват в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си, като съгласно чл. 32 ЗС общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ, а когато не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ. Разликата между двата режима във връзка с поставения въпрос се свежда до това, че съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ не могат да задължат останалите да участват в нейното подобряване. Ако някой от съсобствениците подобри общата вещ, без съгласието на останалите съсобственици, съгласно чл. 61, ал. 2 ЗЗД той може да претендира от тях само съответната част от направените разноски до размера на обогатяването им и то ако работата е била предприета уместно. Ако общата вещ е подобрена против волята на останалите съсобственици, те отговарят по правилата на чл. 59 ЗЗД, които съвпадат с тези по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Общото събрание на етажните собственици може да задължи всички да участват в разходите по подобряването на общите части, но това не изключва възможността някой от тях да извърши подобренията и без решение на общото събрание, при което той ще има правата по чл. 61, ал. 2 ЗС. В това положение са поставени етажните собственици, когато съгласно чл. 3 ЗУЕС те нямат общо събрание. Съгласно т. 9 ППВС № 1/28.05.1979 по гр. д. № 1/79 недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Той е развит в редица текстове на закона. На него се основава правото на сънаследник при условията на чл. 12, ал. 2 ЗН да иска увеличение в имот или в пари на своя дял; правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и 74 ЗС да иска стойността на подобренията; възможността да се иска поправянето на грешка в пресмятането по чл. 28, ал. 2 ЗЗД и др. Уреждането на тези фактически състави на основата на неоснователно обогатяване, не означава приложимост на правилата на чл. 59 ЗЗД. Когато е налице хипотезата на съответната правна норма, прилагат се уредените в нея правни последици (напр. в хипотезата на чл. 227, ал. 5 ЗЗД размерът на обедняването е без правно значение). Правното основание на предявения иск не е чл. 59 ЗЗД и когато законодателят урежда приложимостта на неговите правни последици в други хипотези (напр. в чл. 61, ал. 3 ЗЗД). Съгласно т. 8 ППВС № 1/28.05.1979 по гр. д. № 1/79 правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. Чрез него се осуетява неоснователното преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона. Различната уредба на последиците от поддържането и възстановяването (т.нар. необходими разноски) и от подобряването (т.нар. полезни разноски) налага във всеки отелен случай да се преценява необходимостта от извършването на съответната работа: понякога е достатъчно някакъв детайл да се поправи, а не да се подмени, или едно помещение да се почисти, а не да се пребоядиса. В такива случаи разноските до размера на тези за поправката или почистването са необходими, а над съответния размер до размера на изразходваните средства за подмяната или боядисването – полезни. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е собственица на жилището на втория етаж, а ответниците – на жилището на първия етаж на сградата. През лятото на 2008 г. ищцата е възложила ремонта на покрива, комините и водосточните тръби на сградата, както и подмяната на прозореца на стълбището. Ремонтът е извършен надлежно, за което ищцата е заплатила сумата 15.247,80 лева, в което се включват и разходите за пренасянето на материалите от работниците по стълбите до местоназначението им. Според условията на пазара същите работи е било възможно да бъдат извършени срещу възнаграждение в размер на 13.763,20 лева, поради което ищцата се е обеднила неоснователно, а ответниците – обогатили с половината от тази сума. Правилно въззивният съд е приел, че ищцата е собственица на жилището на втория етаж, а ответниците – на жилището на първия етаж на сградата. Дори строежът да не е в режим на търпимост (а той е), евентуалната му незаконност е правно ирелевантна, доколкото няма влязла в сила заповед за събарянето му. Също правилно съдът е приел, че през лятото на 2008 г. е възникнала нужда и ищцата, без съгласието на ответниците, е възложила и е извършен ремонта на покрива, комините и водосточните тръби на сградата, както и подмяната на прозореца на стълбището, за което ищцата е заплатила сумата 15.247,80 лева, в което се включват и разходите за пренасянето на материалите от работниците по стълбите до местоназначението им, но според условията на пазара същите работи е било възможно да бъдат извършени срещу възнаграждение в размер на 13.763,20 лева, поради което ответниците и дължат половината от тази сума. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че ответниците дължат сумата поради това, че са се обогатили неоснователно с нея. Ответниците дължат сумата, тъй като работата е предприета уместно както в техен, така и в интерес на ищцата и доколкото същата (работа) е водена добре. По същество правилно съдът е приел, че стълбището е било захабено и мръсно, но дори да се приеме, че пребоядисването му е било наложително, не е установено по несъмнен начин, че това не се дължи изключително на повредите при пренасянето на материалите за ремонта на покрива, за което отговаря ищцата, която е възложила тази работа. Видно от изложеното обжалваното решение е по същество правилно, макар и постановено при погрешна правна квалификация на предявения иск, поради което то следва да бъде оставено в сила, като присъдената главница се дължи на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД. При този изход на делото разноски по компенсация не се дължат. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийския градски съд от 28.03.2012 г. по гр.д. № 16314/2011. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.