Р Е Ш Е Н И Е
№ 6
гр. София, 24 февруари 2021 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурор Г. Стоянова, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 446/2020 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адв.М. М., упълномощен защитник на подсъдимия А. В. Д. срещу решение № 26/02.04.2020г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по в.н.о.х.д. № 10/2020 година, с което е потвърдена присъда №275/20.09.2019г. по н.о.х.д. № 243/2019г. на ОС-Бургас.С доводи за допуснато нарушение на материалния закон се претендира оправдаване на подсъдимия поради това, че деянието му е случайно по смисъла на чл.15 от НК.Алтернативно, в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НК са развити и съображения, според които инкриминираното ПТП е в резултат на непредпазливо поведение на подсъдимия, като е оспорена позицията на инстанционните съдилища, според която ПТП, в резултат, на което е причинена смъртта на пострадалата, е извършено при евентуален умисъл.Алтернативната претенция е за изменение на съдебния акт и преквалифициране на деянието в такова по чл.343,ал.3, пр.1 вр. с ал.1, б.“в“ НК.Ангажирано е и касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, аргументирано с допуснати нарушения на чл.13, чл.14, чл.107, ал.5 и чл.305, ал.3 от НПК.Основен акцент по този пункт е поставен върху отказа на инстанционните съдилища да кредитират гласните доказателствени източници, подкрепящи заявеното от подсъдимия, респективно – върху незаконосъобразното кредитиране само на тези, обслужващи обвинителната теза.Въведен е и довод за произнасяне извън рамките, заложени в ОА, доколкото в последния не е била посочена, приетата от съдилищата форма на вина-евентуален умисъл.Не са обсъдени с необходимата задълбоченост защитните възражения.На последно място е заявена явна несправедливост на наложените на подсъдимото лице основно и кумулативно наказание лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС, чийто размер се явява несъответен както на доказателствата по делото, така и на обществената опасност на деянието и дееца, като се претендира намаляването му.
На съдебно заседание пред ВКС, подсъдимия се представлява от адв.Д.М. и адв.Б., които поддържат жалбата с изложените в нея съображения и искания, с изключение на довода, аргументиращ оправдаване на подсъдимото лице при условията на чл.15 от НК.
В контекста на заявеното оплакване, ангажиращо касационното основание по чл.348, ал.1 ,т. 1 от НПК, адв.М. аргументира подробно тезата, според която инкриминираното деяние в резултат, на което е причинена смъртта на пострадалата, е непредпазливо, а не умишлено такова.При обсъждане на субективната съставомерност на стореното от подсъдимия по този пункт от обвинението, извън вниманието на въззивния съд са останали доказателства, установяващи факти и обстоятелства, които са от решаващо значение за отговорността на А. Д..Не е съобразено заключението на СППЕ, според което в генезата на инкриминираното ПТП следва да бъдат включени и констатираните от експертите страхови изживявания на подсъдимото лице.Пряко относима към формата на вината на последния е и тежката степен на обикновеното алкохолно опиване, в която се е намирал Д..Следва да се съобразят и данните, според които от празнуващите лица са нанесени удари по бащата на подсъдимия.Посочените обстоятелства поставят под въпрос възприятията на подсъдимия в конкретната пътна ситуация, като безспорния факт, че пострадалата е била в зоната на видимостта на същия, не е достатъчен да формира извод за умишлено деяние.В аспекта на въведения довод за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, се оспорва позицията на въззивния съд, според която възрастта на подсъдимия не е отчетена като смекчаващо отговорността му обстоятелство.Неправилно е и становището, според което изразеното от подсъдимия разкаяние не е отчетено като смекчаващо отговорността му обстоятелство.
С тези съображения адв.Д.М. поддържа направените в условията на алтернативност искания за преквалифициране на инкриминираната престъпна дейност в непредпазлива такава със съответните по-леки санкционни последици или за намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години за престъплението по чл.342, ал.3 от НК /включително и наложеното общо най-тежко такова при условията на чл.23 от НК/.
На плоскостта на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, адв.Б. аргументира подробно допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по смисъла на чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК.Без да оспорва изведените от инстанционните съдилища фактически изводи, счита, че извън съдебното внимание и оценка са останали факти, които са от значение за правилното разкриване на обективната истина.Като такива отчита посегателството от празнуващите лица върху автобус от градския транспорт, който се е опитал да премине през тълпата, преди инкриминираният инцидент, но не е успял, а така също и наличие на неравности по пътното платно.Последните, въпреки изрично отправените защитни претенции не са изследвани по делото, въпреки, че имат отношение към механизма на инкриминираното ПТП, с оглед на което биха могли да доведат да различни от изведените правни изводи.Акцент е поставен и върху деформациите на джантата на предната дясна гума на управлявания от подсъдимия автомобил, причинени вследствие удара в бордюра, разделящ пътното платно от тротоара, който удар предхожда по време прегазването на пострадалата, както и върху спукването на гумата, като се настоява, че същите имат отношение към техническата изправност на автомобила, в частност - към неговото управление.Изложените обстоятелства е следвало, но не са съобразени от инстанционните съдилища, които, макар и да си ги маркирали, не са им отдали нужното значение и не са ги анализирали в тяхното действително съдържание.Неизвършената оценка на съществени обстоятелства, релевантни за предмета на разследване, каквито се явяват изложените от защитника, обосновават извод за наличие на съществено процесуално нарушение. Такова разбиране е застъпено в решение № 308/10.01.2018г. по н.д. № 1091/2017г. на ВКС, което е следвало, но не е съобразено от инстанционните съдилища.На последно място, подценени са доказателствата, установяващи наличие на остра стресова реакция при подсъдимия, имаща отношение както към субективната съставомерност на деянието, така и към индивидуализацията на наказанието на подсъдимия.
С така изложените съображения се претендира преквалифициране на деянието в неумишлено такова или намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години.
В своя лична защита подсъдимият поддържа изложеното от защитниците си.
Частните обвинители А. К., С. К., А. К. и Г. К., както и техния повереник -адв.В.Ж., всички редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция.От адв.Ж. е постъпила молба, в която е изразено становище за неоснователност на касационната жалба.Направено е искане за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Частните обвинители Г. Д., А. К. Д. и А. А. Д., редовно призовани не се явяват.Повереникът на същите адв.Н.Д. оспорва касационната жалба.Счита, че не са налице визираните в същата касационни основания, обуславящи отмяна или ревизия на въззивния съдебен акт.Поставя акцент върху обективно установеното, въз основа на годни и надлежно събрани, проверени и анализирани доказателствени източници, поведение на подсъдимия, което правилно е прието за съставомерно по чл.342, ал.3, вр. ал.1 от НК.В този смисъл, материалния закон е приложен правилно, което определя като неоснователно основното оплакване в жалбата, аргументирано с това, че деянието на подсъдимото лице е непредпазливо.Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода от седемнадесет години, чийто размер правилно е отмерен при превес на отегчаващите вината на подсъдимия доказателства.
Частният обвинител Ч. Д. поддържа съображенията, изложени от повереника –адв.Д..
В правото си на реплика, повереника Д. поставя акцент върху поведението на подсъдимия преди и след деянието, като настоява, че от една страна-подсъдимият съзнателно е предприел управление на автомобила именно през улицата, на която са провеждани празненствата, знаейки както за последните, така и за традициите на празнуващите, да не допускат преминаване на МПС-та през мястото, на което празнуват .От друга страна, действията на подсъдимия непосредствено след деянието /измиване на лекия автомобил/, опровергават защитната теза, че същият е бил в остра стресова реакция, която да е повлияла както възприятията, така и постъпките му, и която да обуслови извод за непредумишлени негови действия.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, а атакуваното решение - за правилно и законосъобразно.
В правото си на последна дума подсъдимият поддържа жалбата си.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка, поради което е допустима.Разгледана по същество – същата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
С присъда №275 от 20.09.2019г. по н.о.х.д.№243/2019г., ОС Бургас е признал подсъдимия А. А. Д. за виновен в извършване на престъпление по чл.342, ал.3, б.“в“, вр. ал.1 от НК, за това, че на 24.07.2016г., в [населено място], при управление на МПС-л.а. марка „Мерцедес“, с рег.№ // в нарушение на чл.16, ал.1, чл.25, ал.1 и чл.116 от ЗДвП, умишлено причинил смъртта на М. А. Д., като му наложил наказание лишаване от свобода за срок от 17 години, при първоначален „строг“ режим и завинаги го лишил от правото да управлява МПС
Със същата присъда, признал подсъдимия Д. за виновен за това, че на същата дата, по същото време и място, при условията на реална съвкупност с посоченото по-горе престъпление, управлявал , упоменатият л.а. с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно -2,88 на хиляда, установено по надлежния ред с техническо средство –дрегер-престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, за което му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване и глоба в размер на 1000лв.
На основание чл.23, ал.1 от НК наложил най-тежкото измежду така определените наказания, а именно: лишаване от свобода за срок от 17 години, при първоначален „строг“ режим.
На основание чл.23, ал.2, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК присъединил към наложеното най-тежко наказание и това по чл.342, ал.4, вр. ал.3, б.“в“, а именно- лишаване от правото да управлява МПС ЗАВИНАГИ.
На основание чл.23, ал.3 от НК присъединил и наказанието глоба в размер на 1000лв.
Разпоредил се с веществените доказателства по делото и възложил разноските по последното в тежест на подсъдимия.
По жалба на защитника на подсъдимия Д., адв.М. било образувано в.н.о.х.д. № 10/20г. по описа на Бургаския апелативен съд, приключило с въззивното решение – предмет на настоящия касационен контрол, с което първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло.Въведените пред въззивния съд доводи, а така също и отправените искания, са идентични с изложените в касационната жалба, инициирала настоящото производство.
На първо място следва да се уточни обхвата на касационната проверка:
Въпреки, че в жалбата е заявено общо недоволство от качеството на въззивният съдебен акт, от словното и съдържание е видно, че упреците са отправени само към частта от решението, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия Д. за престъплението по чл.342, ал.3, б.“в“ , вр. ал.1 от НК, съответно и приложението на чл.23, ал.1 от НК, доколкото е въведена и алтернативна претенция за явна несправедливост на наложеното най-тежко наказание.Макар срещу въззивният акт, в частта, в която е потвърдено осъждането на подсъдимия за извършено от него престъпление по чл.343б, ал.1 от НПК да не са отправени конкретни оплаквания, то доколкото основното искане е за преквалифициране на дейността на подсъдимия като непредпазлива такава по смисъла на чл.343, ал.3, пр.1 във вр. с ал.1, б.“В“ от НК , т.е. деяние, причинено в пияно състояние, вследствие на което е настъпила смъртта на пострадалата М. Д., то и това осъждане на подсъдимия ще бъде обсъдено в контекста на въведения довод, ангажиращ касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК.
На второ място, доколкото с жалбата се оспорва и процесуалната доказателствена дейност на въззивният съд, което разкрива оплакване за допуснато нарушение по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, именно то изисква приоритетност на разглеждането му, защото проверката за материална законосъобразност на атакувания акт е възможна само в рамките на вярно установена фактическа обстановка. Иначе казано, поддържаното основно искане в касационната жалба – за преквалифициране на деянието на подсъдимия в непредпазливо такова, може да бъде разгледано само при правилно изяснени фактически положения, а именно те са предмет на недоволство, доколкото се претендира, че част от тях са установени въз основа на неправилно кредитиране на доказателствените източници; при игнориране на последните или при недостатъчно съобразяване с тях.
От друга страна, обсъждане наличието на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК е приоритетно и поради факта, че при евентуална отмяна на обжалвания съдебен акт разглеждането на възраженията за материална незаконосъобразност и явна несправедливост на наказанието се явява безпредметно.
С тези уточнения е ясно, че касационният състав дължи произнасяне първо по заявените процесуални недостатъци в доказателствената дейност на контролираният съд, като възможната касационна намеса, съгласно посочения обхват по чл.347,ал.1 от НПК е ограничена в рамките, очертани от подкрепящите данни, с които оплакването е аргументирано.
Изложението в касационната жалба, и най-вече развитите от защитата в съдебните прения пред касационния съд подробни съображения, възпроизвеждат защитното становище по фактологията на казуса, изразявайки по този начин несъгласие с част от възприетите от контролирания съд фактически положения.Конкретните процесуални недостатъци в аналитичната дейност на въззивния съд се свеждат до липсата на обективно третиране на събраните гласни доказателства, аргументирано с отказаното доверие на заявеното от подсъдимия и от неговите роднини.
Оплакването не се споделя от касационния съд.То е било направено и пред въззивната инстанция, която аргументирано го е отхвърлила като неоснователно.Изложените на л.14-15 и л.18 от въззивното решение съображения, дали основание и на въззивния съд да не цени с доверие заявеното от свидетелите Д. и П. / според което преди инцидента, подсъдимият е бил в дома си, а по време на инцидента, двете свидетелки са възприели удряне на пострадалата по главата от св.Н. И., вследствие на което тя е паднала на улицата зад автомобила, перпендикулярно на последния с глава към бордюра и крака към улицата, при което била сгазена при движение на автомобила назад/, са изцяло споделени от касационния съд.Отказът на въззивния съд да цени с доверие така заявеното от свидетелките не е аргументиран с родствената връзка между тях и подсъдимото лица, както се настоява от защитата, а е резултат от съпоставката им с останалите събрани по делото доказателства, посредством показанията на свидетелите П., Х. И., А. А. и Н. И., както и частично от сведенията, които е дал св. А. Д..Наред с това, е отчетена вътрешната противоречивост и непоследователност на заявеното от двете свидетелки, а така също и противоречието между заявеното от тях и сведенията, които дават посочените свидетели.Същевременно, сведенията, които са дали свидетелите П., Х. И., А. А. и Н. И., правилно са ценени с доверие, като взаимно допълващи се и корелиращи, както по-между си, така и с останалите събрани по делото доказателства, а именно- констатациите в протокола за оглед /в които липсва описание на счупени стъкла в района на местопроизшествието/; заключението на допълнителната СМЕ и устните разяснения на експерта на с.з. пред първия съд /даващо мотивиран отговор за произхода на раната на главата на пострадалата/; заключенията на СМЕ и АТЕ /изясняващи механизма на получаване на травмите при прегазване на автомобила при движение напред, като пострадалата се е намирала надлъжно на автомобила/.Подробно и изключително прецизно са анализирани и показанията на св.А. Д. /баща на подсъдимия/, като правилно заявеното от него в частите, в които е отрекъл употреба на алкохол от подсъдимия и знание за провежданите празненства, като същевременно е посочил, че са били безпричинно нападнати и замеряни с бутилки от празнуващите лица, не е получило кредит на доверие.Заявеното от св.Д. в посочените части е в противоречие със сведенията, които са дали свидетелите И., П., А.,Д. и Х., които правилно са оценени като правдиви, вътрешно и по-между си непротиворечиви и в този смисъл, заслужаващи кредит на доверие. С изключително внимание инстанционните съдилища са подходили при проверката и оценката на обясненията на подсъдимия.Отправеният с жалбата упрек към тази част от въззивният съдебен акт също няма как да бъде споделен.Отречената част от обясненията на подсъдимото лице е в съответствие с процесуалните норми за анализ и оценка на доказателствата и в този смисъл, оспорената от защитата процесуална деятелност е законосъобразна.Не са пренебрегнати констатациите на СППЕ, напротив-на л.16. от въззивното решение са изложени съображения, аргументирани именно с приетото от експертите, изготвили посочената експертиза.Не е налице и нарушение по смисъла на чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК, като отправените от адв.Б. в тази насока оплаквания не се споделят.Обстоятелствата, на които поставя акцент този защитник, не са от решаващо за предмета на разследване значение, и правилно вниманието на инстанционните съдилища не е било ангажирано с детайлното им изясняване.Законосъобразно, макар и в мотивите към проверявания съдебен акт да фигурира констатация, че „празнуващите не са пропускали по уличното платно да преминават моторни превозни средства, включително и автобус на градския транспорт“ /л.6 от въззивните мотиви/, въззивният съд не се е ангажирал с изследване на обстоятелствата кога точно е трябвало да премине автобуса, дали същият е преминал, а ако не- по-какъв начин е бил отклонен от маршрута си от празнуващите лица.От значение е единствено обстоятелството, че съгласно традициите на участващите в празненствата лица, през мястото, на което са провеждани празненствата, включително и когато се касае за улица, по която преминават автобуси на градския транспорт /каквато е инкриминираната/, не се пропускат МПС, включително и автобуси.От значение е също и факта, че подсъдимият е бил наясно с тази традиция, което не се оспорва нито от него /обясненията, обективирани на л.189 гърба от първоинстанционното делото/, нито от защитниците му.В този смисъл, оспорената от адв.Б. аналитична дейност на въззивния съд не страда от заявеният порок, доколкото обстоятелството, на което е поставен акцент, е анализирано в действителното му съдържание, като изведените на тази плоскост фактически положения са правилно установени.Неоснователно е и оплакването за непълнота на доказателствата, аргументирано с това, че не са изследвани неравностите на пътното платно.Макар и съотнесено към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, това оплакване тангира на необоснованост, което не е касационно основание.Същественото обаче е друго.По делото липсват данни, които да сочат, че съставомерният резултат –смъртта на пострадалата, причинена вследствие на прегазването и с управлявания от подсъдимия автомобил, е свързано по някакъв начин с негативни характеристики на пътното платно, т.е. с наличие на неравности по същото.Същевременно, механизма на ПТП е категорично установен посредством изготвената по делото АТЕ, с чиито констатации защитниците не са изразили несъгласие в нито един момент от съдебното производство.Този механизъм не включва в генезата на инкриминираното ПТП обстоятелства, свързани с характеристиките на пътното платно или пък с неизправности на управлявания от подсъдимия автомобил.Последното определя като неоснователен и доводът, според който въззивният съд не е обсъдил с достатъчно внимание доказателствата, според които предната дясна джанта на автомобила е била деформирана, а гумата спукана, като не е изложил съображения дали тези деформации не рефлектират върху изправността на автомобила и дали същите не са в причинна връзка със съставомерните последици.Няма спор по делото, че лекият автомобил, вследствие на действията на подсъдимия, изразили се в рязкото му привеждане в движение напред и насочването му към мястото, на което е бил свидетеля Х. И., е бил ударен в десния бордюр, разделящ пътното платно от тротоара, при който удар джантата на предно дясно колело се деформирала, а вследствие на деформацията, нацяло излязъл въздуха на предна дясна гума.Доказателствата по делото обаче, установяват по несъмнен и категоричен начин, че тази деформация не е повлияла управлението на автомобила, тъй като след коментирания удар, подсъдимият отново го привел в движение, този път назад, установил го около средата на пътното платно, заемайки и част от лявата пътна лента.След това, отново го привел в движение, потегляйки рязко напред, прегазвайки по този начин пострадалата, която в момента на спирането на автомобила, се била установила пред него, с ръце, опрени на предната броня.Най-сетне, деформацията, на която поставя акцент адв.Б., не е попречила на подсъдимия да се прибере с автомобила в дома си, т.е. не е повлияла управлението му в твърдяната от защитата насока.
Изложеното по-горе не позволява да се споделят защитните доводи за непълноценна оценка на част от доказателствените източници, довела до компрометиране на фактическите и правни изводи на въззивния съд.Позоваването в тази връзка на решение по н.д. №1091/2017г. на ВКС от страна на адв.Б., е неудачно.Освен, че е констатирано наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, обусловило отмяна на въззивният акт, постановен по това дело със съответните последици /с което основание е аргументирана и част от защитната теза/, посоченото решение се отнася до различни предмет и правна квалификация на престъпната деятелност и ВКС не съзира относимост към настоящия казус.
Не почива на коректен прочит на обвинителния акт, въведеното с жалбата оплакване, че държавното обвинение не е посочило формата на вината.Последната е посочена и е именно тази, която са приели инстанционните съдилища.
В обобщение, вътрешното убеждение на въззивния съд е изградено въз основа на законосъобразно извършена аналитична дейност и при спазване правилата на формалната логика.Не са нарушени правилата по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, което определя като неоснователен доводът за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Оплакването за неправилно приложение на закона се защитава с доводи, че инкриминираното деяние, от субективна страна е извършено при форма на вината непредпазливост, а не евентуален умисъл, както са приели инстанционните съдилища. Според аргументите на касатора, подсъдимият освен, че е бил сериозно алкохолно повлиян, се е намирал и в състояние на остра страхова реакция, последното изводимо от констатациите на СППЕ, необсъдена достатъчно задълбочено от инстанционните съдилища.Тези две обстоятелства са рефлектирали върху възприятията и постъпките на подсъдимото лице, и макар и да не се оспорва обстоятелството, че пострадалата е била в зоната на видимостта му, се отрича умисъла в действията на Д., като се настоява, че деянието му е било непредпазливо.
Възражението е неоснователно, а отправеното в тази връзка искане за прекфалифициране на престъпната деятелност в такава по чл.343, ал.3 от НПК не може да бъде уважено.
На първо място, ВКС ще отбележи, че само първостепенният и въззивният съд имат правомощие по установяване на фактите от предмета на доказване по делото и когато са го сторили съобразно процесуалните правила, касационната инстанция няма основание да се намеси в исканата от касатора насока. Обстоятелството, че съображенията на апелативния съд не удовлетворяват тезата на подсъдимия, не може да се свърже с наведените доводи за допуснати съществени отклонения от тези правила при извеждане на правно релевантните фактически обстоятелства по делото.В конкретния случай, касационният съд намери, че приетите за установени фактически положения от решаващия съд, са изведени след законосъобразна и процесуално издържана аналитична дейност, за което изложи подробни съображения по-горе в настоящото изложение.
На следващо място, оплакването е било развито още пред въззивната инстанция, която убедително го е отхвърлила.Пред касационния съд не се сочат доводи, различни от тези, с които е бил сезиран въззивният съд, и по които последният да не е дал аргументиран отговор.
Кръгът на изяснените обстоятелства по делото относно поведението на подсъдимия преди, по време и след инцидента , довел да смъртта на пострадалата, правилно са оценени от инстанциите по същество като релевантни за формата на вината му. В този смисъл, спорният по делото въпрос защо водачът, макар и да не е целял пряко смъртта на пострадалата, е допускал настъпването на този именно резултат, съгласявайки се с него, е намерил задълбочен и обоснован отговор, като изложените в тази насока съображения на л.20-21 от въззивното решение са изцяло споделени от касационния съд.Утвърдената от въззивния съд позиция на първоинстанционния съд, според която е приета по-леката алтернатива на формата на вината – евентуален умисъл, намира касационна подкрепа. Според приетите фактически констатации, изведени въз основа на задълбочен и процесуално издържан доказателствен анализ, подсъдимият е възприел лично празнуващите на инкриминираната дата, в [населено място], в участъка между улиците „М.“ и „А.“, множество лица /преди инцидента е бил в непосредствена близост до празнуващите, като ги е наблюдавал/.Подсъдимият е имал знание и за факта, че празнуващите лица не пропускали преминаването по уличното платно на моторни превозни средства, включително и автобуси на градския транспорт.Въпреки това и след като помолил св.Д. да го придружи, предприел движение с лекия си автомобил именно през мястото, на което били установени празнуващите, независимо, че за съобщената от подсъдимия дестинация /аптека/, е могло да се достигне по различен маршрут, който да не включва преминаване през улицата с празнуващи лица.Достигайки до последните и след като те спрели автомобила, подсъдимият игнорирал напълно настойчивите им опити /вербално и конклудентно изразени/ , насочени към това, да го накарат да не преминава през множеството хора, а да обърне лекия автомобил в обратна посока.Не само, че игнорирал предупреждението от свидетелите А. А. и Х. И. да се върне обратно за да се избегне конфликта, но привел автомобила в движение, потегляйки рязко напред, насочвайки го към св.И., който успял да отскочи на тротоара, за да се предпази, като по този начин, автомобила ударил предно дясно колело в десния бордюр, вследствие на който удар била причинена коментираната по-горе деформация.След това, подсъдимият отправил автомобила назад към средата на пътното платно и след като изминал няколко метра, го установил /спрял/ , заемайки по този начин и част от лявата пътна лента.Именно в този момент, в конфликта се намесила и пострадалата, която в желанието си да накара подсъдимия да преустанови движението на автомобила напред, а да го обърне и тръгне обратно, застанала пред автомобила, около неговата среда, на около метър-метър и половина от него.При изключена възможност да не възприеме пострадалата, подсъдимият привел автомобила в движение, прегазвайки същата, причинявайки по този начин смъртта й.Прегазването било усетено от него, но въпреки това се прибрал в дома си, където автомобила бил измит.
Така изложените в обобщен вид фактически обстоятелства, установяващи обективното поведение на подсъдимия, разкриват и субективното му отношение към общественоопасните последици, т.е. към настъпилия престъпен резултат –смъртта на пострадалата.Именно отношението на дееца към предвиждания престъпен резултат, визиран в съответната правна норма е от значение за формата на вината му.В конкретния случай, действията на подсъдимия правилно са възприети като такива, обективиращи евентуалния му умисъл да причини смъртта на пострадалата, предвиждайки създаваната за нея реална опасност да я повали на пътното платно и прегази , който резултат е допускал.Развитата защитна теза, според която деянието е извършено при условията на непредпазливост няма как да бъде споделена.Доказателствата по делото не формират положителен извод за това, подсъдимият да е действал при форма на вината несъзнаваната непредпазливост, доколкото при тази форма, в съзнанието на дееца липсват представи за общественоопасния резултат като възможен, т.е. деецът не е предвиждал този резултат.Не позволяват и положителен извод за това, деецът да е действал при самонадеяност /съзнаваната непредпазливост/ , доколкото при тази форма на вината, водачът трябва да има категорична увереност, че престъпният резултат няма да настъпи, и мерките, които се взимат за предотвратяването му са ефикасни, макар и оказали се недостатъчни.В конкретния случай, подсъдимият съзнателно е нарушил редица правила, гарантиращи безопасността на движението, създавайки такава пътна ситуация, при която настъпването на конкретното ПТП е било неизбежно.При това, от значение е и обстоятелството, че при така създадената пътна ситуация, подсъдимият не е могъл да има увереност, че разполага с някакви реални възможности за избягване на престъпния резултат.Като е привел автомобила в движение сред множество хора, сред които и пострадалата /която се е намирала в непосредствена близост пред автомобила, т.е. в зоната на видимост на подсъдимия ,като при потеглянето на същия е опряла ръцете си на предната броня/, очевидно в съзнанието си подсъдимият е допускал възможността да причини смъртта й.Очевидно е също, че съзнанието за тази възможност не го е накарало да се откаже от започнатото деяние.Подсъдимият не е разчитал на никакви конкретни обстоятелства, позволяващи му да избегне предвижданите общественоопасни последици.Нещо повече, той изобщо не е бил уверен, че ще избегне същите, но въпреки това е привел автомобила в движение.Тук следва да се посочи, че увереност, която е в разрез с всички налични отрицателни фактори за безопасността на движението, , представлява допускане на общественоопасните последици, както правилно са приели инстанционните съдилища /в този смисъл решение № 41 от 05.03.1985г. по н.д. №620/84г., ІІІ НО; решение №171/29.06.1982г. по н.д. №162/82г., І НО/. Ето защо, в случая не може да се говори нито за небрежност, нито за самонадеяност у подсъдимия, както се претендира от жалбоподателя и при установеното му поведение на пътя спрямо пострадалата няма как да се премине към по-лека квалификация на деянието му.
Доводите на защитата,с които се оспорва умисълът в действията на подсъдимия, основани на констатациите на ППЕ, в частност, на коментираното в последната състояние на остра стресова реакция /при която е налице стеснено съзнание, редуцирано внимание , липса на концентрация и най-вече –липса на реална преценка на обстановката/, не се споделят от касационния съд.Инстанционните съдилища са съобразили експертното заключение в посочената му част, като аргументирано са посочили доказателствените източници, въз основа на които са извели извод, че подсъдимия не се е намирал в състояние на остра стресова реакция, което да обуслови основателност на защитната теза.Внимателно са проследили както поведението на подсъдимия /спирането на лекия автомобил сред празнуващите лица; предупреждението от страна на свидетелите А. и И. към подсъдимия; рязкото привеждане в движение на автомобила от подсъдимия към мястото, на което е бил св.И.; удара с юмрук от страна на св.И. по св.Д. през отворения прозорец на автомобила; последващото връщане на автомобила назад; спирането му; рязкото потегляне напред, при което е прегазена пострадалата/, така също и поведението на празнуващите лица /до момента на прегазването на пострадалата, празнуващите не са извършили действия по взломяване на автомобила; такива са извършени след прегазването- счупване на задното стъкло от удар отвън –навътре/.Така установеното по фактите не позволява да се сподели тезата на защитата на подсъдимия, според която действията на празнуващите лица са предизвикали състояние на остра стресова реакция у подсъдимия.Доказателствата по делото установяват по несъмнен начин, че до момента на прегазването на пострадалата, конфликта между подсъдимия и празнуващите е бил само вербален.Същевремено, единственият удар, който е нанесен от св.И. по св.Д. не е от естество самостоятелно да предизвика коментираното състояние.Не само защото, както към този момент, така и впоследствие св.Д. е бил с отворен прозорец /което е допълнителен аргумент в посока, че той и подсъдимия не са се чувствали застрашени от празнуващите/, но и защото липсват данни коментираният удар да е бил значителен по сила и да причини значително увреждане на този свидетел.Наред с това, обективно установените действия на подсъдимия сочат на последователност и целенасоченост, като в този смисъл опровергават доводът за редуцирано внимание или пък липса на концентрация у същия.Очевидно е при това положение, че и обективно установеното му състояние на обикновено алкохолно опиване в тежка степен, не е повлияло на способността му да разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си, което обстоятелство е категорично установено посредством заключението на СППЕ.На последно място, не е налице кумулативно наслагване на твърдените от защитата обстоятелства, тъй като подсъдимият не е бил в състояние на остра стресова реакция към момента, към който е привел в движение автомобила, при което са настъпили предвижданите от него общественоопасни последици, чието настъпване той е допускал, съгласявайки се с тях.
Изложените съображения формират извод, че няма нарушение на закона и не е налично основанието по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за корекция на въззивното решение в исканата от защитата посока.При правилно изведената фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да се приложи. Законосъобразно съдът е вложил в основата на осъждането на подс.Д. нарушението на разпоредбите на чл.16, ал.1, чл.25, ал.1 и чл.116 от ЗДвП като изпълващи бланкетната норма на чл.342, ал.3, б.”в” вр.ал.1 от НК.Законосъобразна е и преценката за реализирано при условията на реална съвкупност от страна на подсъдимия и престъпление по чл.343“б“ , ал.1 от НК.
Възражението за наличието на третото касационно основание - по чл.348,ал.1,т.3 от НПК, ВКС намира за основателно, макар и не по всички изложени в жалбата съображения.Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание от 17 години лишаване от свобода за престъплението по чл.342, ал.3 от НК е аргументирано преимуществено с доводи, развити на плоскостта на неправилната, според защитата квалификация на инкриминираната по този пункт от обвинението престъпна деятелност на подсъдимия.Алтернативно се защитата тезата, че неправилно при индивидуализацията на наказанието на Д. за коментираната престъпна деятелност, е отказано оценяването на младата му възраст и изразеното от него разкаяние като смекчаващи отговорността му обстоятелства.
Застъпената от касационния съд позиция, според която материалния закон е приложен правилно, не позволява редуциране на наказанието на подсъдимия, изводимо от приложението на по-леко наказуемия състав, визиран в чл.343, ал.3, б.“б“ от НК.
Що се отнася до алтернативно развитите съображения, аргументирали искането за намаляване размерът на определеното наказание за престъплението по чл.342, ал.3 от НК, съответно и размера на определеното и наложено най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от 17 години, ВКС намира следното:
Инстанционните съдилища законосъобразно са приели, че наказанието на подсъдимия за инкриминираната му престъпна деятелност, подведена под разпоредбата на чл.342, ал.3, б.“в“, вр. ал.1 от НК, подлежи на определяне, съобразно правилата на чл.54 от НК.Споделена е преценката, че в конкретния случай правилата по чл.55 от НК не следва да намерят приложение, доколкото липсват обстоятелства, имащи характер на многобройни или изключителни такива, позволяващи индивидуализация на наказанието на подсъдимия по този ред.Такива обстоятелства не се сочат и пред касационния съд. Въззивният съд, след като е бил сезиран с жалба от подсъдимото лице за прекомерна завишеност на наложеното му по този пункт наказание, е извършил собствена преценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността и е обосновал изводите си, с които е утвърдил дейността на първоинстанционния съд, поставени в основата на индивидуализацията на наказанието на Д. за престъплението по чл.342 от НК, включително и тези, досежно крайния размер на санкцията, определена съобразно правилата на чл.23 от НК. В рамките на вярно приложената норма на чл.54 от НК и при законосъобразно идентифицираните отегчаващи обстоятелства(вж. стр.23 от възз.решение) размерът на определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода се явява завишен.Това е така, защото извън вниманието на въззивния съд са останали обстоятелства, които е следвало да бъдат оценени като смекчаващи отговорността на подсъдимото лице от една страна, а от друга - комплекса от наличните смекчаващи вината на Д. обстоятелства, в тяхната относителна тежест, обуславят определяне на наказанието му за престъплението по чл.342, ал.3 от НК при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, а не при превес на последните.
Защитата не е изразила несъгласие с констатираните от въззивния съд отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, с изключение на частта, в която употребата на алкохол от подсъдимия е отчетена като отегчаващо вината му обстоятелство за престъплението по чл.342, ал.3 от НК.Оспорена е също съдебната позиция, според която възрастта на подсъдимия и изразеното разкаяние не са ценени като смекчаващи вината на Д. обстоятелства.Заявено е и общо недоволство, като се настоява, че размерът на наказанието лишаване от свобода от 17 години е явно несправедлив.
Защитните доводи, основани на възрастта на подсъдимия, не се споделят от настоящата инстанция.Касационният съд също счита, че възрастта на която е бил подсъдимия към момента на деянието не дава основание за допълнително смекчаване на упражнената спрямо него наказателна репресия.Макар, в закона да не се съдържа диференциация, която да определя коя възраст се приема за смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, то определено тази от 28 години, на която е бил подсъдимия, не би могла да се отчете като такова.Става въпрос за възраст, значително надвишаваща пълнолетието, поради което правилно въззивния съд е посочил, че не може да се говори за житейски незряла или лекомислена личност или пък такава с недоразвит интелект.Напротив, касае се за завършена личност, при която процеса на съзряване е приключил, като в този смисъл отказът на въззивния съд да цени възрастта на подсъдимия като смекчаващо вината му обстоятелство, намира касационна подкрепа. Не се споделя и защитната теза, според която употребата на алкохол от подсъдимия, неправилно е била ценена като отегчаващо вината му обстоятелство, предвид самостоятелното обвинение за престъпление по чл.343б от НК, за което също е признат за виновен.Макар и да са налице две отделни деяния, извършени в условията на реална съвкупност, установената употреба на алкохол от страна на подсъдимия, както и състоянието на обикновено алкохолно опиване, в тежка степен, в което се е намирал, е обективен факт, който касае негативните му характеристики като водач на МПС.При това положение, и именно на плоскостта на последните, оспореното обстоятелство, правилно е било оценено като отегчаващо вината на подсъдимото лице обстоятелство.На последно място, не се споделя и защитния довод за смекчаване обема на наказателна репресия, аргументиран с експертните констатации на СППЕ за състояние на остра страхова реакция при подсъдимия.Такова състояние не е констатирано към момента на прегазването на пострадалата, поради което не може да бъде ценено като смекчаващо отговорността на Д. обстоятелство.
Оттук насетне, защитните доводи намират касационна подкрепа.На първо място, споделено е оплакването, според което изразеното от подсъдимия разкаяние, неправилно не е включено сред кръга обстоятелства, оценени като смекчаващи отговорността му.Направената от въззивния съд в тази насока констатация за формален характер на изразеното от подсъдимия разкаяние, препядстваща оценяването му като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, няма как да бъде споделена.Извън съмнение е обстоятелството, че разкаянието е психологичен процес, продиктуван от лични потребности на дееца, мотиви, цели и решение.Извън съмнение е също, че тези психологически процеси протичат в съзнанието на извършителя след извършване на престъплението и то – на определен етап, след започване на наказателното производство – в процеса на доказване и привличането му в качеството на обвиняем.Тези характеристики на разкаянието действително поставят въпроса за неговите мотиви в аспекта на това, дали заявяването му, бележи отпочнал процес на превъзпитание на дееца или се цели смекчаване на обема на следващата се наказателна репресия.В последния смисъл и на плоскостта на конкретния казус /предвид данните, касаещи поведението на подсъдимия непосредствено след деянието/, изразеното от подсъдимия разкаяние действително би могло да бъде тълкувано в смисъла, придаден му от въззивния съд – т.е. да е продиктувано единствено и само от желание за смекчаване на санкцията.Същото би могло обаче, да се тълкува и като започнал процес на осъзнаване на стореното и на превъзпитание на дееца, в който смисъл, несъмнено би било оценено като смекчаващо отговорността на извършителя обстоятелство.Именно защото разкаянието представлява психологически процес, протичащ в съзнанието на извършителя, няма как съдът да се ангажира с констатации, относно мотивите за заявяването му.Доколкото, в конкретният случай, изразеното от подсъдимия Д. разкаяние е заявено в рамките на провежданото спрямо него наказателно производство, като в този смисъл се явява своевременно, то по мнение на настоящия съдебен състав, следва да бъде включено сред кръга обстоятелствата, характеризиращи личността на извършителя и обосноваващи занижаване на санкцията.Това разбиране е пряко следствие на презумпцията,че превъзпитателния процес е започнал от една страна, а от друга е в синхрон с историческото тълкуване на разкаянието, според което последното неотклонно се приема за обстоятелство, което „смалява“ вината на подсъдимия /Устав за наказанията, които мировите съдии могат да налагат от 03.06.1880г.; чл.11, ал.6/.
На следващо място, ВКС констатира , че като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство е следвало да бъде съобразено и това, че деянието на подсъдимия, макар и умишлено, е реализирано при по-леката от двете алтернативи на умисъла-т.е. при евентуален умисъл.
Макар, в количествено отношение отегчаващите вината на подсъдимия Д. обстоятелства да преобладават, относителната тежест на констатираните от касационния съд смекчаващи вината му обстоятелства, налагат определяне на наказанието му за престъплението по чл.342, ал.3 от НК при баланс на отегчаващите и смекчаващи вината обстоятелства.Това налага определяне на наказанието за престъплението по чл.342, ал.3 от НК в размер около средния, предвиден в особената част на НК за този вид престъпления.Посоченото обуславя необходимост от редуциране на наложеното наказание от 17 години лишаване от свобода.Определеният от въззивния съд размер на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл.342, ал.3 от НК се явява очевидно несъответен на смекчаващите обстоятелства и следователно разкрива признаци на явна несправедливост по смисъла на чл.348,ал.5,т.1от НПК. Това налага касационният съдебен състав да упражни контролните си правомощия, като намали размера на това наказание - от седемнадесет години на петнадесет години лишаване от свобода. Предвидените за престъплението санкционни параметри са от десет до двадесет години лишаване от свобода и при вярно отчетените смекчаващи обстоятелства и тяхната относителна тежест липсват основания за повече снизходителност към подсъдимия.
Изложеното обуславя необходимост и от редуциране на наложеното общо наказание по чл.23 от НК от седемнадесет години лишаване от свобода –на петнадесет години лишаване от свобода.
Защитната претенция за намаляване размера на кумулативното наказание –лишаване от правоуправление не може да бъде удовлетворена- разпоредбата на чл.342, ал.4, изр.2, вр. ал.3, б.“в“, вр. ал.1 от НК е категорична-лишаването от права по чл.37, ал.1, т.7 от НК е завинаги.
В останалата си част, извън посоченото по-горе основание за изменение, проверяваното въззивно решение, следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.4 във вр. с ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 26 от 02.04.2020 г. на Апелативен съд, гр.Бургас, постановено по ВНОХД № 10/ 2020 г. по описа на съда, като НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл.342, ал.3 от НК и този на наложеното по реда на чл.23 от НК общо най-тежко наказание на А. А. Д. от седемнадесет години лишаване от свобода на ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението на АС-Бургас в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |