Р Е Ш Е Н И Е № 505 гр. София, 07 декември 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ : ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при участието на секретаря НАДЯ ЦЕКОВА и на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 2613 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Д. Р. срещу решение № 117/ 14.07.2011 г. по внохд № 137/2011 г. на Варненския апелативен съд. В жалбата формално са въведени касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК, но доводи са изложени само в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наказанието. По същество се иска намаляване на наказанието и приложение на института на условното осъждане. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: Варненският апелативен съд е потвърдил изцяло присъда № 18/ 23.02.2011 г. на Силистренския окръжен съд, с която подсъдимият Р. е признат за виновен, че в различни периоди от време пред 2000 г. и 2001 г. е извършил четири престъпления по чл.257 ал.1 вр. чл.256 от НК и едно престъпление по чл.256 от НК. Наложил за всяко от тях съответно наказание, като на основание чл.23 от НК определил едно общо наказание, а именно лишаване от свобода за срок от шест години и глоба в размер на 10 хиляди лева. Оправдал го по обвинението за извършено в периода 01.- 31.10.2001 г. престъпление по чл.257 ал.1 вр. чл.256 от НК. Изложените в касационната жалба доводи се свеждат до това, че съдът не е приложил най-благоприятния за дееца материален закон, който според защитата е сега действащия такъв. От друга страна се изразява несъгласие с оценката на обстоятелствата, значими при индивидуализацията на наказанието, което е ненужно завишено по размер и не съответства на целите по чл.36 от НК. Върховният касационен съд споделя становището на въззивната инстанция за липса на нарушение на принципа по чл.2 ал.2 от НК. Преценката за по-благоприятния закон се прави на база изследване на всички елементи от сравняваните престъпни състави. В случая, нормата на чл. 255 ал.3 от НК предвижда наказание лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния. Сравняването на санкционата част на този законов тест със санкционната част на нормата на чл.257 ал.1 вр. чл.256 от НК сочи на извод, че по-благоприятен за дееца е законът, действал към момента на извършване на престъплението, тъй като предвижда наказание лишаване от свобода е с по-нисък специален минимум, както и по-лекото кумулативно наказание глоба. Затова първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанията за отделните деяния в рамките на закона, действал към момента на тяхното извършване, а въззивният съд не е допуснал нарушение, възприемайки за правилен и законосъобразен този подход. Върховният касационен съд възприема останалите доводи за защитата, обосноваващи оплакването за явна несправедливост на наказанието. Въззивният съд е декларирал, че споделя мотивите на първата инстанция относно индивидуализацията на наказанието, с отчитане на чистото съдебно минало като смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство и умишленото му укриване и препятстване на разследването като отегчаващо вината такова. Счел е за справедливи наложените наказания за всяко от отделните престъпления, без съществено да мотивира защо това се отнася и за наказанието по пункт ІV от присъдата, което е значително по-тежко по размер от останалите. Настоящият касационен състав намира това наказание за явно несправедливо, тъй като не съответства на обществената опасност на подсъдимия и на продължителността на производството, продължаващо вече девет години. Процесуалното поведение на подсъдимия не е единствения фактор за забавянето на наказателното производство в досъдебната му фаза, както е приел съдът. Видно е от материалите по делото, че досъдебното производство е образувано през 2002 г., а Р. е напуснал страната през април 2007 г., като в рамките на тези пет години не му е повдигнато обвинение. Продължителността на процеса, дължаща се и на мудността на данъчните органи, извършили данъчната ревизия на фирмата, следва да бъде отчетена при индивидуализацията на наказанието. Затова Върховният касационен съд прие, че за престъплението по пункт ІV от присъдата наказанието следва да бъде намалено на четири години лишаване от свобода. Водим от горните съображения и на основание чл.354 ал.1 т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 117/ 14.07.2011 г. по внохд № 137/2011 г. на Варненския апелативен съд, като НАМАЛЯВА наказанието, наложено на Р. Д. Р. за престъплението по чл. 257 ал.1 вр. чл.256 от НК, извършено в периода 01-31.08.2001 г. от шест на ЧЕТИРИ години лишаване от свобода. ИЗМЕНЯВА решението в частта по чл.23 от НК, като намалява определеното общо наказание на ЧЕТИРИ години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: