Р Е Ш Е Н И Е № 164 гр. София, 05 октомври 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 885 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата П. Л. Д. срещу решение на Софийски апелативен съд № 267 от 22.06.2016 г, по ВНОХД № 57/16, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 12 от 20.01.2015 г, по НОХД № 2048/14. С първоинстанционната присъда жалбоподателката е призната за виновна в това, че на 4.01.2014 г в [населено място], е отнела чужди движими вещи, на обща стойност 391, 69 лв, от владението на К. Л. Т., като употребила за това сила, и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” и чл. 54 НК, е осъдена на пет години „лишаване от свобода”, настаняване в затворническо заведение от закрит тип, при „строг” режим. С жалбата на подсъдимата П. се релевират всички касационни основания. Твърди се, че осъждането почива единствено на непоследователните показания на св. Т. / относно външния вид и пола на нападателя, за които е настъпила „трансформация” във възприятията на свидетелката, под давление на разследващите органи /, и на негодния протокол за разпознаване от досъдебното производство, че извън вниманието на съда са останали показанията на св. Д., майка на подсъдимата, а са кредитирани показанията на св. П. П., приятел на пострадалата, че въззивният съд не е изпълнил указанията на ВКС, дадени в отменителното решение, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, или за оправдаване на подсъдимата от настоящата инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателката се присъединява към становището на защитника си. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С решение на ВКС, I НО, № 448 от 21.01.2016 г, по н. д. № 1396/15, е отменена нова въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 13 от 23.06.2015 г, по ВНОХД № 341/15, която е оправдателна, и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд. Съставът на касационната инстанция е констатирал, че при анализа на доказателствата е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, повлияло негативно на извода относно авторството на деянието. В отменителното решение е изразено положително становище по въпроса за надеждността на показанията на пострадалата и годността на протокола за разпознаване, поради което в настоящето изложение е допустимо единствено излагането на допълнителни съображения в подкрепа на изразеното вече становище. При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция е даден ход на съдебно следствие. Проведен е допълнителен разпит на св. Т.. Изслушани са поемните лица по протокола за разпознаване: св. А. и св. Н. П., от чиито разпит, за пореден път, е потвърдена валидността на протокола. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 14 НПК и при съвкупния анализ на събраните доказателства е извел верния извод, че подсъдимата е автор на инкриминираното деяние. В тази насока заслужен акцент е поставен на водещото възприятие на пострадалата относно специфичната походка на извършителя, която е послужила като ориентир за идентичността на лицето, осъществило нападението. Пострадалата безпогрешно е разпознала подсъдимата измежду представените й за разпознаване лица, които са били със сходна външност. Категоричност по този въпрос е проявила и в показанията си, в които неотклонно е заявявала, че подсъдимата е лицето, което я е нападнало. Неоснователно се твърди, че е настъпила „трансформация във възприятията” й относно външността и пола на извършителя. Нападението е осъществено внезапно и неочаквано, в гръб на свидетелката, което се е отразило негативно на възможността й да възприеме нападателя, но въпреки това, е успяла да го види, да запомни неговата стойка и начина, по който се придвижва. Що се отнася до възражението относно различието в пола на извършителя, това е обяснимо с оглед на факта, че визуално подсъдимата прилича на лице от противоположния пол / като външност и като облекло /, което прави разбираемо първоначалното твърдение на пострадалата, че нападателят е мъж. По делото липсват данни, че върху св. Т. е оказано давление от разследващите органи, а напротив, свидетелката добросъвестно е описала нападателя и последователно е излагала една и съща версия за инкриминираните събития. Вярно са интерпретирани показанията на нейния приятел, св. П. П., който не е очевидец, но е пресъздал детайлно разказа на пострадалата, съвпадащ напълно с нейните показания. Що се отнася до показанията на св. Д., майка на подсъдимата, те не разколебават обвинителната теза, поради следното: Тази свидетелка не е последователна по съществения въпрос: относно присъствието на дъщеря й в тяхното жилище по време на деянието. Още първата инстанция е констатирала противоречие в тази насока, като е прочела показанията й от досъдебното производство, в които свидетелката е заявила, че „не знае къде е била дъщеря й”. Разбираемо е, че в съдебната фаза, свидетелката е проявила категоричност, твърдейки: „П. си беше в къщи”. Ето защо, при съпоставяне на нейните показания с кредитираните доказателствени източници, правилно е прието, че не се разколебават доказателствените изводи относно авторството на деянието. С оглед на изложеното, ВКС намери, че релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице, поради което не възниква процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. ВКС не намери да е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Независимо от липсата на доводи в тази насока, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че деянието съставлява престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 НК и такава е възприетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимата, тъй като това е възможно единствено в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице / подсъдимата не е осъдена за деяние, което не съставлява престъпление /. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Наказателната отговорност е реализирана за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, предвиждащо минимално наказание пет години „лишаване от свобода”, каквото е наложено на жалбоподателката. Такова наказание би било съответно на превес на смекчаващи обстоятелства, какъвто обаче не е налице. Въззивният съд е споделил съображенията на първата инстанция, която е приела, че е завишена степента на обществена опасност на деянието, изводима от дръзкия начин на извършването му, както и е завишена степента на обществена опасност на дееца: подсъдимата е осъждана многократно / отчетени са само осъжданията извън квалификацията „опасен рецидив” / и за нея са събрани отрицателни характеристични данни. Съдилищата са отбелязали, че единственото смекчаващо обстоятелство е сравнително ниската стойност на предмета на посегателство. При това положение, а и предвид инициативата за разглеждане на делото пред настоящата инстанция / по жалба на подсъдимата /, може само да се отбележи, че произнасянето по наказанието е изцяло в полза на жалбоподателката. С оглед на това, липсва релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а искането за по-нататъшно смекчаване на наказанието е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 267 от 22.06.2016 г, по ВНОХД № 57/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: