Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                    №365                                                        Гр.София,  05 юли   2010 г.                                                                                       В   И М Е Т О   Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на  двадесет и трети юни,  две хиляди и десета година, в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА                                                 ЧЛЕНОВЕ:           ЮРИЙ КРЪСТЕВ                                                                                      ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА   При участието на секретаря ПАВЛОВА  В присъствието на прокурора МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 322/2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 339/07.10.09 г.,постановена от РС-Пазарджик /ПзРС/ по Н. О. Х. Д. 443/09 г., подсъдимата В. Д. Т. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл.311,ал.1 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.20,ал.3 НК и вр.чл.54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила-на основание чл. 66, ал.1 НК. С решение № 250/17.12.09 г., постановено от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по В. Н. О. Х. Д.807/09 г., цитираната присъда е потвърдена. Постъпило е искане от осъдената за възобновяване на наказателното производство, отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав поради допуснати съществени процесуални нарушения. Алтернативно се моли да се приеме,че е налице престъпление по чл.311,ал.2 НК и да се приложи нормата на чл.78 А НК или да се подходи към определяне на наказание при условията на чл.55 НК. В съдебно заседание пред ВКС искането се поддържа от защитника на Т. , като се представя и допълнение към него. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност и липса на предпоставки за възобновяване на производството. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и допълнението към него и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, ценими в настоящата процедура, намира за установено следното: Постановената спрямо Т. присъда е влязла в законна сила на 17.12.09 г. Искането за възобновяване на наказателното производство е постъпило в съд на 03.05.10 г. Спазен е визираният от процесуалния закон шестмесечен срок, считан от влизане на присъдата в сила при осъден не по задочен ред. Следователно искането за възобновяване е допустимо.   Погледнато по същество, то е неоснователно. В искането се посочват като присъствуващи и трите касационни основания, заложени в разпоредбата на чл.348 НПК. Счита се, че решаващите по фактите и правото съдилища са допуснали съществени процесуални нарушения при събиране, проверка и оценка на доказателствения материал, които са повлияли върху неправилно формиране на съдебната воля- очевидно при нарушения на чл.13 и 14 НПК. Казаното е рефлектирало и върху незаконосъобразно приложение на материалния закон. Отделно от това, ако се възприеме теза за правилност на съдебните актове на ПзРС и ПзОС, наложеното наказание е явно несправедливо с оглед на установените смекчаващи отговорността обстоятелства. Първо, съдебното следствие пред първоинстанционния съд е протекло законосъобразно и при спазване на процедурните правила. Основен свидетел за установяване престъпната дейност /със съответните характеристики/ на осъдената е П. Б. , която от своя страна е била обвиняема и е сключила споразумение с прокуратурата. Вярно е, че в съдебно заседание на 10.06.09 г. последната е била несигурна в последователността и точното протичане на случилото се по вмененото на Т. като подбудител обвинение. Но то касае детайли по отношение на това кому се е обадила осъдената, за да удостовери, че М. и Е. имат познание за съдържанието на процесните заявления и просто физически не могат да присъствуват на заверката, направена от Б. В тази връзка съдът е подходил към прочит на обясненията, дадени от свидетелката пред съдия на досъдебното производство, съпоставил е извършителката на документното престъпление с искателката и е направил в мотивите си пространен анализ на доказателствените източници, уточнявайки на кои се доверява и защо. Не може да се сподели тезата, развита в искането, че Т. е осъдена само на основание ОГОВОР. Внимателният прочит на доказателствата и тяхната комплексна оценка са дали повод на решаващите по фактите и правото съдилища да установят цялостната фактология по престъпната дейност, не без основание опирайки се в съществена степен и на показанията на свидетелката Д. Настоящата инстаниця не съзира никакви противоречия, твърдени неконкретитизирано в искането за възобновяване, които да не са отстранени по съответен процесуален ред и да са станали основа за незаконосъобразно формирана в противоречие с доказателствата и правилата на формалната логика съдебна воля. Само в сферата на пълнотата на процесуалното изследване и поради поставян въпрос от страна на защитата на осъдената по принцип, цитираното решение № 174/23.03.76 г.по Н. Д.133/76 на 1 н.о.на ВКС на РБ утвърждава,че заверката, която прави нотуриусът /в случая Б. е приравнена на такъв по силата на чл.83 ЗННД/ на подписите на страните по договора, удостоверява само действителността им и не превръща договора в официален документ, поради което в конкретния случай по делото не е бил консумиран съставът на текста на чл.314 НК. Няма спор в настоящия казус, че процесните заявления като изхождащи от искателите с лични волеизявления, неотразяващи факти от обективната действителност, независими от тях, е установено от кого са попълнени в съдържателен план, без да се потвърди от кого са подписани. Те не се официални документи по смисъла на чл.93,т.5 НК. Официални удостоверителни документи обаче са инкриминираните заверки на подписите на Е. и М. , тъй като са съставени от длъжностно лице /Бекярова/ в кръга на службата му. А Т. е безспорно установена като подбудител за осъществяване на това действие. Второ, във връзка с приемане на недопускане на нарушения на процесуалните правила от страна на ПзРС и ПзОС следва да се прецени,че липсва и следващото претендирано касационно основание-нарушение на материалния закон. Поначало законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на осъдената по чл.311,ал.1 НК. Съдилищата по фактите и правото са изложили съображения защо не може да се възприеме маловажност на случая и инкриминираното деяние да бъде преквалифицирано по чл.311, ал.2 НК, което в проекция би довело и до приложение на института по освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл.78 А НК. Пред настоящата инстанция не са излагат съществени съображения, които да не са обсъдени от съдилищата по фактите и правото и които да водят до извод за неправилност на това осмисляне. Затова ВКС се солидаризира с направеното от първостепенния и второстепенния съдебни състави в коментираната насока. По-нататък, не се посочват конкретни аргументи и за нарушение на материалния закон, свързани с неправилна оценъчна дейност по налагане на дължимото наказание по чл.54, вместо по чл.55 НК. Ниската степен на обществена опасност на извършеното, чистото съдебно минало и положителните харакктеристични данни за Т. са от категорията на традиционните смекчаващи вината обстоятелства и не е наложително да бъдат счетени за многобройни, нито сред тях присъствува изключително такова, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, би се оказало несъразмерно тежко, ако бъде наложено. Трето, облекчаващите отговорността фактори впрочем са били база за определяне на наказание лишаване от свобода в минималния, прогласен в НК размер от три месеца, с отмерен най-нисък по закон изпитателен срок от три години- като условно осъждане. Оценявайки комплекса от обстоятелства по налагане на законосъобразно наказание, визирано в нормата на чл.311,ал.1 НК, както и най-вече оповестените в разпоредбата на чл.36 НК цели, ПзРС /чиято теза е потвърдена и от ПзОС/ не е упражнил правомощията си за определяне на факултативно наказание лишаване от право по чл.37,ал.1,т.6 за осъдената. Ето защо не може да се твърди и че наложеното наказание е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК.   Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. Д. Т. за възобновяване на наказателното производство по Н. О. Х. Д.443/09 г.по описа на РС-Пазарджик, В. Н. О. Х. Д.807/09 г.по описа на ОС-Пазарджик.   Решението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/