Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е № 261
гр. София, 10.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
при секретаря Ванюша Стоилова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 758 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 128/ 15.10.2018 г. по гр.д. № 374/ 2018 г., с което Варненски апелативен съд, потвърждавайки решение № 690/ 17.04.2018 г. по гр.д. № 1480/ 2017 г. на Окръжен съд – Варна, по иска с правна квалификация на Д. В. Я. срещу М. Г. Д. на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развалил договора по н.а. № 122/ 21.04.1994 г. за прехвърляне на право на собственост върху едно жилище в [населено място] срещу задължение за гледане и издръжка до ½ части.
Касационното обжалване е допуснато при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното) за проверка на правилността на решението по следните въпроси (материално-правен и процесуално-правен): 1. По иска с правна квалификация чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка длъжен ли и съдът да определи съдържанието и обема на задълженията на приобретателя и при какви критерии? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства и при такова оплакване какви следва да са мотивите на въззивното решение по съществото на правния спор?
По материално-правния въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че съдът по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка е длъжен да съобрази, че този договор е ненаименован. Обективното облигационно право не съдържа неговата правна уредба (правен институт), а страните са свободни да определят съдържанието на договора, ограничени от повелителните норми на материалния закон и от добрите нрави (чл. 9 ЗЗД). Поради това по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за развалянето на такъв договор, предявен от прехвърлителя или от неговите наследници, съдът е длъжен да тълкува действителната обща воля на страните според критериите по чл. 20 ЗЗД и след като изясни обема на уговореното задължение за издръжка и гледане, да съобрази в какво се изразява точното му изпълнение и има ли отклонение от уговореното, което ангажира отговорността на приобретателя.
Отговорът обобщава приетото от ВКС в решение № 70/ 05.07.2011 г. по гр.д. № 612/ 2010 г. III-то ГО, решение 82/ 05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/ 2009 г., IV-то ГО, решение № 20/ 13.03.2019 г. по гр.д. № 2298/ 2018 г., IV-то ГО и много други. Настоящият състав споделя тази практика, тя е константна и не намира основания да я променя. Това го освобождава от задължението да излага други мотиви към отговора.
По процесуално-правния въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е обсъдил и/ или анализирал правилно събраните доказателства. Въззивният съд преценя основателността на това оплакване в свето решение по съществото на спора (в решението по чл. 271 ГПК). Правният спор очертава материалното право, заявено с иска, но и насрещните права и възражения на ответника, включително преюдициалните правоотношения. Въззивният съд е длъжен да обсъди само онези относими факти (включени в основанието на иска, респ. в основанието на насрещни права и възражения, а и на преюдициалните правоотношения), които се установяват от събраните доказателства и разрешават спора. Спорът разрешават онези, които обуславят (обясняват) крайния извод по същество – дали към релевантния момент (към приключването на съдебното дирене пред втората инстанция) спорното материално право съществува, а и онези възражения, по които решението съгласно чл. 211 и чл. 298, ал. 4 ГПК поражда сила на пресъдено нещо - за прихващане или право на задържане (за подобрения). Предмета на решението по чл. 271 ГПК допълнително обуславят предметът на жалбата и оплакванията в нея, а оплаквания срещу първоинстанционното решение, по които въззивният съд също дължи произнасяне, са и тези в писмения отговор на жалбата. Чрез отговора въззиваемият упражнява право на защита срещу жалбата, но то е всякога производно от правото на иск. В процеса с право на иск разполага ищецът, но и ответникът. В решението по чл. 271 ГПК въззивният съд дава защита на правото на иск на всяка от главните страни. Диспозитивното начало допуска страните да пренесат пред въззивната инстанция, но и да изоставят спора по част от предмета на делото и/ или по относимите факти. Тогава въззивният съд е длъжен да обсъди събраните доказателства, като съобрази ограниченият обхват на защитата в своето решение в сравнение с дължимия в първоинстанционното.
За да признае или да отрече претендираните права, насрещните права и възражения, респ. преюдициалните правоотношения въззивният съд е длъжен да съобрази обхвата на дължимото от него произнасяне, като в мотивите на своето решение посочи кои относими факти, обясняващи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. Той е длъжен да извърши анализ на събраните относими доказателства, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните, включително да анализира и новите доказателства, ако такива са събрани във второинстанционното производство (чл. 266 ГПК). Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира, защо оплакването в жалбата е неоснователно, респ. защо събраните пред втората инстанция доказателства не променят крайния изход на спора (чл. 272 ГПК).
И този отговор обобщава приетото от ВКС в решение № 382/ 21.01.2016 г. по гр.д. № 2056/ 2015 г. IV-то ГО, решение № 63/ 17.07.2015 г. по търг.д. № 674/ 2014 г. II-ро ТО, решение № 22/ 29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/ 2016 г., I-во ГО и много други. Настоящият състав споделя и тази практика, тя е константна, базирана на ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС и също не намира основание да я променя.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за основателно оплакването в жалбата от ответника М. Г. Д. за необоснованост на въззивното решение и постановяването му в нарушение на материалния закон. Въззивният съд не е подлагал на тълкуване договора по н.а. № 122/ 21.04.1994 г., а по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за неговото разваляне до ½ части не е изяснил обема на задължението за гледане издръжка. Така необосновано в решението си е приел, че ответникът-приобретател по договора не престира дължимото „постоянно, трайно, ежедневно, непосредствено и в необходимия обем“ и „не предоставя средства за издръжка на прехвърлителката“.
По оплакването в жалбата от ответника, че първостепенният е уважил иска, без да анализира задълбочено събраните доказателства, въззивният съд се е ограничил да посочи, че: 1) действително районният съд не е обсъдил показанията на част от разпитаните свидетели (В. Т., С. Г., С. Д. и В. В.), а чрез тях се установявали влошените отношения на страните след 2010 г. и това, че през 2014 г. ищецът-прехвърлител по договора се е преместил да живее при дъщеря си; 2) при преценка на нейното здравословно първостепенният съд е обсъдил рецептурната книжка и показанията на свидетеля Д. К., но тези доказателства били неотносими, защото нямало въведени твърдения за влошаване на здравето на прехвърлителя в релевантния период; 3) правилно първостепенният съд не е кредитирал показанията на свидетеля П. Е. – дъщеря на ищцата, заинтересована от изхода на спора и тези на свидетелите Тр. Т. и В. К., които са твърде общи и 4) правилно първостепенният съд е разпределил доказателствената тежест и е приложил неблагоприятните й последици, доколкото ответникът не е успял да докаже точно изпълнение. Това извършено от него обсъждане на събраните доказателства е в упражнение на контролно-отменителни правомощия, каквито въззивният съд не притежава, а не на характерните за инстанция по същество, каквито чл. 271 ГПК му възлага.
Изложеното налага решението да се касира. Настоящият състав е длъжен да реши спора по същество. Не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия (чл. 293, ал. 2 и по аргумент от обратното от ал. 3 ГПК).
С предявения иск ищцата Д. В. Я. е поискала съдът да развали до ½ част договора по н.а. № 122/ 21.04.1994 г., с който тя и нейният съпруг Г. Д. Я., починал преди образуването на делото, са прехвърлили на сина си, ответника М. Г. Д., едно жилище, находящо се на първия етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], срещу задължение за гледане и издръжка. Обосновала е легитимацията си по упражненото право по чл. 87, ал. 3 ЗЗД с твърденията, че от средата на 2010 г. ответникът виновно не изпълнява договорните си задължения. Поради невъзможността сама да обслужва своите нужди това е била принудена в края на 2014 г. да се премести на различен адрес от прехвърленото на ответника жилище, в което е живяла, и да се установи при своята дъщеря, от която получава необходимите грижи и издръжка. Искът е предявен на 23.12.2015 г.
Касаторът, ответник по иска, го е оспорил с твърденията, че престира дължимото.
Настоящият състав на Върховния касационен съд установи, че със сключения договор по н.а. № 122/ 21.04.1994 г. страните не са уговорили ограничения в обема на задължението за издръжка и грижи, а това според критериите на чл. 20 ЗЗД означава, че ответникът е дължал цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. След смъртта на Г. Д. Я. (предхождаща релевантния период) точното му изпълнение се концентрира спрямо ищцата, другият прехвърлител по договора, а включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и обслужването на всичките й нужди (без оглед на възможността сама да се издържа от своето имущество) и полагане на ежедневни грижи за здравето, хигиената и домакинството на ищцата според неговите нужди и възможност с тези грижи да се справя сам. Поемането на други задължения, например установяването на общо домакинство с ответника-приобретател, не е било уговорено и не може да се предполага. Задължението за общо домакинство не е уговорено изрично и не може да бъде изведено от обстоятелствата (напр. от фактическо положение), при които договорът е бил сключен. Всичките събрани доказателства са категорични в това, че към 21.04.1994 г. между страните общо домакинство е нямало, а такова е било установено за 3-4 месеца през 2011 г. Това означава, че през съществената част от зададения с иска период (от средата на 2010 г. до приключване на съдебните прения пред втората инстанция – 26.09.2018 г.) местоизпълнението е по местожителството на кредитора – на адреса в [населено място] на имота, прехвърлен в собственост на ответника.
Събраните гласни доказателства чрез показанията на разпитаните по делото свидетели, а и писмените - за режийните разноски, за ремонти и подобрения - разкриват противоречия за това, дали ответникът е давал необходимата издръжка и е обслужвал нуждите на преживелия прехвърлител, докато неговата майка е живяла на адреса на имота, който му е бил прехвърлен в собственост с алеаторния договор. Противоречията обаче настоящият състав намира за ненужно да обсъжда. Това е така, защото от всички събрани по делото гласни, а и писмени доказателства се установява, че в края на 2014 г. ищцата се е преместила да живее при семейството на дъщеря си П. (П.) на друг адрес в [населено място]. От тогава всичките й нужди (храна, режийни разноски, дрехи) и ежедневните грижи за здравето (ищцата тогава е била на 86 години и има здравословни проблеми – хипертония, глаукома, затруднения в придвижването поради смачкан прешлен), хигиената и домакинството е започнала да покрива и полага дъщеря й. Никой от свидетелите не е дал показания, че ищцата по свой каприз се е преместила при дъщеря си по свой каприз. Напротив показанията са непротиворечиви, че поради напредналата си възраст и поради влошаване на здравословното състояние, тя се е нуждаела от ежедневни грижи, а за нея е ставало все по-трудно да се обслужва сама. Никой от свидетелите не дава показания, че дъщерята П. (П.) е издържала и се е грижила за своята майка по поръчка и за сметка на ответника. Напротив, показанията са непротиворечиви, че в този период са били конфликтни отношенията между брата и сестрата. Един от свидетелите е дал показания, че ответникът е опитал да посети майка си на адреса на сестра си, но там е нямало никой. Друг от свидетелите е дал показания за друго посещение, когато ищцата е обяснила на ответника, че не може да му отключи, защото е сама. По делото липсват доказателства, че при тези посещения ответникът-приобретател е демонстрирал готовност да изпълнява договорните си задължения към преживелия прехвърлител (да е носил храна, дрехи, пари за майка си) или след края на 2014 г. да е предлагал каквото и да е изпълнение по договора. Задълженията за гледане и издръжка приобретателят дължи ежедневно, непрестанно и в натура.
Настоящият състав приема, че ответникът-приобретател действително не е бил длъжен да извършва всички действия по предоставяне на дължимата се грижа и издръжка лично, а е можел да направи това и чрез трето лице, което не е страна по договора, включително такова, на което законът вменява задължение за издръжка (чл. 80 СК от 1985 г., а сега чл. 140 СК от 2009 г.). Това е било възможно, въпреки че в сключения договор липсва такава изрична уговорка. Третото лице обаче трябва да извършва действията от името и за сметка на приобретателя по алеаторния договор и това трябва да е известно на прехвърлителя. Ако прехвърлителят приеме предложените от третото лице издръжка и гледане, приобретателят ще се освободи от задължението до обема на приетата престация. Обратно, ако неоправдано откаже да приеме изпълнението, ще изпадне в забава, а няма да се ангажира отговорността на приобретателя за неизпълнение по алеаторния договор (арг. от чл. 95 ЗЗД). В случаите когато прехвърлителят получава издръжка и грижи от трето лице, което не е страна по алеаторния договор и не прави това от името и за сметка на приобретателя, приемането на тези грижи и издръжка не освобождава приобретателя от неговите задължения, а правото по чл. 87, ал. 3 ЗЗД възниква.
Случаят е именно такъв. Периодът от края на 2014 г. до 26.09.2018 г. е дълъг. През него ищцата-прехвърлител по договора е гледана и издържана от дъщеря си, без действията да са извършвани от името и за сметка на ответника-прехвърлител по договора. По делото липсват твърдения, а и събрани доказателства за забава на кредитора (чл. 95 ЗЗД). Допълнителен аргумент, че са налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на приобретателя, следва и от това, че той е прехвърлил собствеността върху жилището, обект на алеаторния договор, на трети за процеса лица (на свидетеля Д., жената с която ответникът живее на съпружески начала и на нейния син) – така договора по н.а. № 165/ 17.06.2015 г. За това ищцата узнава след неуспешен опит в началото на м. март 2018 г. да влезе в жилището, в което към сключването на договора е живяла, за да си вземе лични вещи – така показанията на свидетеля К.. Сключеният алеаторен договор задължава приобретателят да осигури спокоен живот на прехвърлителя, включително да обезпечи жилищните му нужди. От показанията на свидетелите се установява, че след тази разпоредителна сделка ответникът не разполага със собствено жилище, а е лишил прехвърлителя, вече достигнал 90-годишна възраст, и от спокойствието, че жилищните му нужди са обезпечени.
Това са мотивите, при които предявеният иск за развалянето на договора по н.а. № 122/ 21.04.1994 г. е основателен до размер на прехвърлената от ищцата на ответника ½ ид. част от жилищния имот в [населено място]. Касационната инстанция следва да остави въззивното решение в сила, тъй като макар че е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, то е правилно като резултат.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават сторените разноски и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 128/ 15.10.2018 г. по гр.д. № 374/ 2018 г. на Варненски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.