1 Р Е Ш Е Н И Е № 96 гр. София, 04 май 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март 2017 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря ............М. НЕДЕВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 278/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитник на подсъдимия Н. И. С., по жалба на защитника на подсъдимия И. С. С. и по жалба на повереник на частните обвинители М. Г. К., Б. Г. Р. /действащ чрез настойника си М. К./ и М. Н. Р. срещу въззивно решение № 14 от 16.01.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 427/2016 г. С присъда № 48 от 27.05.2016 г., постановена по НОХД № 2242/2015 г., Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимите Н. И. С. и И. С. С. за виновни в това, че на 14.09.2014 г. в землището на [населено място], [област], на газстанция и бензиностанция „В.“, в съучастие, като съизвършители, и с неизвестен извършител, умишлено умъртвили Г. Б. Р., като смъртта му е настъпила на 20.10.2014 г. и убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11, във вр. с чл. 115, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 54 от НК ги осъдил както следва: Н. И. С. на двадесет години лишаване от свобода, а И. С. С. – на осемнадесет години лишаване от свобода, за изтърпяването на които в затвор или затворническо общежитие от закрит тип е бил определен първоначален строг режим. Съдът е приспаднал от така наложените на всеки от подсъдимите наказания лишаване от свобода времето, през което същите са били задържани под стража по делото, считано от 14.09.2014 г. до влизане на присъдата в сила, произнесъл се е по веществените доказателства и по разноските по делото. С атакуваното решение № 14 от 16.01.2017 г., постановено по ВНОХД № 427/2016 г., Пловдивският апелативен съд потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. В касационната жалба, подадена от името на подс. Н. С. чрез негов адвокат, се сочи наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В обсега на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – допуснати съществени процесуални нарушения, се твърди, че първоначалното подписване на мотивите към първоинстанционната присъда само от председателя на състава, но не и от член-съдията, сочи за неучастието на последния в изготвянето им и съответно за пълната липса на такива. Въпреки че мотивите са били подписани в хода на въззивното производство, това е станало след повече от шест месеца от обявяването на присъдата и в резултат на предприети от страна на АС – Пловдив незаконосъобразни процесуални действия. В подкрепа на горепосоченото касационно основание се съдържат и доводи за превратно тълкувани доказателства, довели до погрешното заключение на въззивната инстанция, че не подсъдимите, а пострадалият се е намирал в положение на неизбежна отбрана по време на инцидента. Посочено е също, че липсват преки доказателства Н. С. да е нанесъл (ако въобще е бил във физическото състояние за това) удар на Г. Р., още по-малко по главата му, като е възможно констатираните увреждания да имат друг механизъм и да са причинени от трето неизвестно лице. Във връзка с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се съдържа и довод, че не е обсъдено и силното раздразнение, предизвикано от Г. Р. и неговия брат, което е можело да доведе съда до друга правна квалификация на деянието. Нарушението на материалния закон се обосновава с изменената фактическа обстановка, при която е прието, че не подсъдимите и другите лица, по отношение на които именно пострадалият е започнал нападение с опасно и много силно огнестрелно оръжие, а Г. Р. се е намирал в ситуация на неизбежна отбрана. Сочи се и липса на квалифициращите обстоятелства „хулигански подбуди“ и „особено мъчителен начин“, тъй като пълната загуба на съзнание от пострадалия е била за 90 секунди. Явната несправедливост на наказанието се аргументира с твърденията, че: не е отчетена степента на обществена опасност на деянието, за което не е допринесъл подс. Н. С.; не е оценено поведението на двамата братя Р., които преди да се ориентират в същността на спора за плащането са нанесли съвместен побой върху подсъдимия; фактът, че пострадалият Г. Р. е имал арсенал от боеприпаси, както и отношението му към този подсъдим. В жалбата от защитника на подс. И. С. същественото нарушение на процесуалните правила се обосновава с по-късното подписване на мотивите от член-съдия от първоинстанционния съд, за което АС – Пловдив е следвало да върне делото поради липса на мотиви, а не да влиза в кореспонденция с председателя на състава, допуснал порочността. Материалната незаконосъобразност се обосновава с липса на квалифициращите обстоятелства „хулигански подбуди“ и „особено мъчителен начин“. Поддържа се довод и за явна несправедливост на наложеното наказание, което не е съобразено с личната характеристика на подсъдимия. С жалбата се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания по приложението на закона или за неговото изменение с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наложеното наказание. От повереник на частния обвинител М. К. е депозиран отговор на касационната жалба от защитника на подс. И. С., в който се изразява становище за неоснователност на доводите в нея и се отправя искане същата да бъде оставена без уважение. В жалбата на частните обвинители се съдържат доводи за явна несправедливост на наложените и на двамата подсъдими наказания, предвид несъответствието им с тежестта и характера на извършеното от тях престъпление, вида и обема на настъпилите негативни последици в обществените отношения, свързани с опазването на човешкия живот като най-висше благо. Иска се връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да увеличи наказанието на подс. И. С. от 18 на 20 години лишаване от свобода, а за подс. Н. С. се претендира наказание доживотен затвор. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд поверениците на частните обвинители – адв. Д. и адв. Х., поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения, а жалбите на подсъдимите намират за неоснователни. От частните обвинители се явява М. К., която подкрепя изразеното становище от поверениците й. Новоупълномощеният защитник на подс. Н. С., адв. М., поддържа жалбата с изложените в нея съображения, като поставя акцент върху: неподписването в срок на мотивите към първоинстанционната присъда от член-съдия, буквалният им препис от апелативния съд и съществуващото в тях противоречие относно изпълнителното деяние – дали същото се изразява в удар от страна на подс. Н. С. по главата на пострадалия Р., или ударът, нанесен от този подсъдим, е евентуален втори удар над пострадалия. Сочи, че не са правилно отчетени смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и главната цел на наказанието, която е поправителна и превъзпитателна. Моли да бъде отменено решението на АС – Пловдив и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същата инстанция или ВКС да приложи разпоредбата на чл. 134 от НК, ако приеме, че ударът на неговия подзащитен не е бил фаталният. Адв. М. – защитник на подс. И. С., поддържа касационната жалба. В пледоарията си изтъква, че съдебните актове на първата и въззивната инстанция страдат от непоправими пороци във волята на съда, довели до несправедливост на наложеното наказание, което не може да изпълни целите за лична и обща превенция. Налице са и многобройни данни по делото, които опровергават наличието на квалифициращите признаци деянието да е извършено по хулигански подбуди и по особено мъчителен за жертвата начин. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане със задължителни указания по приложението на закона, а алтернативно – за изменение на въззивния съдебен акт от касационната инстанция, като бъде намален размерът на наложеното наказание на подзащитния й И. С.. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност както на жалбите на подсъдимите, така и на частните обвинители. Подсъдимият Н. С. изразява съгласие с подадената от адв. Б. касационна жалба, а в последната си дума моли делото да бъде върнато за ново разглеждане поради допуснати многобройни грешки. В последната си дума пред съда подс. И. С. моли за справедлива присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: На първо място, настоящият касационен състав намира за необходимо да определи пределите на касационната проверка. Въпреки че чисто от формална гледна точка единият от поверениците на частните обвинители М. Г. К., Б. Г. Р. /действащ чрез настойника си М. К./ и М. Н. Р. е сезирал ВКС с общ, единен процесуален документ, изхождащ и от тримата представители на частното обвинение, то изложените в последния възражения следва да бъдат разгледани единствено като релевирани от частния обвинител М. Г. К.. В случая, видно от материалите по делото, само последната е упражнила пред апелативната инстанция правото си на въззивна жалба и е изразила недоволството си от присъдата на окръжния съд. Действащият НПК изключва възможността за т. нар. „прескачащо“ обжалване, което да позволява извършването на касационна проверка на въззивен съдебен акт, при липса на въззивна жалба или протест срещу първоинстанционната присъда. С неподаването на съответна жалба от страна на частните обвинители Б. Г. Р. /действащ чрез настойника си М. К./ и М. Н. Р. срещу присъдата на Окръжен съд – Пловдив, потвърдена от апелативната инстанция, последните са се лишили от правото си и на касационно обжалване. Ето защо ВКС намира жалбата от повереника на частните обвинители за допустима единствено по отношение на М. Г. К., като за Б. Г. Р. и М. Н. Р. последната е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Предвид допустимостта на жалбите на подсъдимите, ВКС пристъпи към разглеждането по същество на трите касационни жалби, като намери последните за неоснователни. По доводите в жалбите на подсъдимите Н. И. С. и И. С. С. за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон: Доколкото в голямата си част възраженията на подсъдимите Н. С. и И. С. във връзка с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК са идентични, настоящият състав намира за оправдано съвместното им разглеждане с оглед избягването на излишно преповтаряне на изложената аргументация. В началото ВКС счита за необходимо да бъде обсъдено релевираното от защитата и на двамата подсъдими възражение, свързано с по-късното подписване на мотивите към първоинстанционната присъда от член-съдия и доколко коментираният пропуск може да бъде съотнесен към абсолютно същественото процесуално нарушение липса на мотиви. Въззивният съд се е занимал подробно с поставения въпрос, приемайки го за неоснователен, като настоящият състав се солидаризира с направената от него законосъобразна и логична правна аргументация. На 05.12.2016 г. с протоколни определения в проведеното публично съдебно заседание Апелативен съд – Пловдив обявил за приключено съдебното следствие, дал ход на съдебните прения, предоставил последна дума на подсъдимите и обявил, че ще се произнесе със съдебен акт в законоустановения срок. Видно от материалите по делото, към този момент от разглеждането му нито една от страните не е навеждала оплаквания, свързани с нередовност на мотивите към първоинстанционната присъда, респ. с липсата на поставен върху тях подпис. От излаганите пред контролираната инстанция от подсъдимите и техните защитници доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, които са били от друго естество, става явно, че посочените страни са били подробно и в пълнота запознати с него, като са изтъквали съответни възражения предвид цялостното му съдържание. С оглед на което за ВКС не съществува никакво съмнение, че пред въззивната инстанция правото на защита както на Н. С., така и на И. С. е било реализирано в пълен обем. В срока за произнасяне, след тайно съвещание, Апелативен съд – Пловдив самостоятелно е констатирал неподписването на мотивите към първоинстанционната присъда от член-съдията Б. К., за когото безспорно е съществувало задължението да положи подписа си с оглед правилното тълкуване на разпоредбата на чл. 310, ал. 2, изр. 2 от НПК. Противно на заявеното от защитата на подсъдимите, предприетите от контролираната инстанция действия по отстраняване на така установеното нарушение са напълно правилни, законосъобразни и съобразени със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 4/11.07.1995 г. на ОСНК. С определение № 750/06.12.2016 г. апелативният съд е отменил определенията, с които е обявил въззивното съдебно следствие за приключило, дал е ход на съдебните прения и на последната дума на подсъдимите и е възобновил съдебното следствие по ВНОХД № 427/2016 г. Указал е на първоинстанционния съд да посочи причините за неподписването на мотивите от един от съдиите в състава. Предвид последното, на 07.12.2016 г. липсващият подпис е бил положен в присъствието на деловодител от съдията К., като последният по никакъв начин не е изразил несъгласието си със съдържанието на съдебния акт. Отделно от това, по делото е представено и писмено обяснение от съдията-докладчик В. и член-съдията К., че коментираният пропуск е технически – причина, която правилно с оглед конкретиката на разглеждания случай не е възприета от контролираната инстанция като абсолютно основание за отмяна на присъдата. Предвид изложеното, напълно неоснователни са релевираните от защитата на подс. Н. С. твърдения, че обсъжданото нарушение говори за неучастието на съдията К. в изготвянето на мотивите и незапознаването му с тяхното съдържание, както и че то е довело до неспазването на законоустановения 30 - дневен срок за тяхното изготвяне. От една страна, трайно залегнало в съдебната практика е становището, че срокът на чл. 308, ал. 2 НПК е инструктивен и неспазването му не може да бъде преценено като нарушение на процесуални правила. От друга страна, липсва законово изискване всички членове на съдебния състав съвместно, заедно да участват в чисто физическото изготвяне на мотивите към даден съдебен акт. Последното е вменено в задължение единствено на съдията-докладчик по аргумента на противното от нормата на чл. 33, ал. 5, изр. 2 от НПК. Безспорно присъдата е единство на диспозитив и мотиви, като диспозитивът като логическо продължение на мотивите отразява крайната воля на съдебния състав такава, каквато е била формирана при тайното му съвещание. Диспозитивът на първоинстанционната присъда е обявен на 27.05.2016 г., след надлежно проведено тайно съвещание, като е бил подписан от всички от петте членове на съдебния състав. Последното свидетелства, че крайното решение на съда е резултат от общата дейност и единна воля на неговия състав. След като изготвянето на мотивите на осн. чл. 308, ал. 2 от НПК е било отложено, съдията-докладчик законосъобразно самостоятелно писмено е обективизирал вече изразените логически разсъждения на съдебния състав, като е проследил и описал въз основа на кои факти и обстоятелства той е достигнал до съответните фактически и правни изводи. При извършването на последното личното участие на съдията К. не е било необходимо. С оглед всичко изложено дотук ВКС намери, че допуснатото от окръжния съд процесуално нарушение не е от категорията на съществените, законосъобразно е било санирано от въззивната инстанция и не може да доведе до отмяната на атакувания съдебен акт. Настоящият състав не констатира контролираната инстанция да е допуснала соченото и от двамата подсъдими процесуално нарушение, свързано с незаконосъобразно извършения според тях доказателствен анализ и формираните въз основа на него фактически и правни изводи. В действителност, в жалбата на подс. И. С. чисто бланкетно е заявено, че Апелативен съд – Пловдив неправилно е интерпретирал наличния по делото доказателствен материал, без да са посочени каквито и да било конкретни и съответни доводи, които да подкрепят наведеното твърдение. На този жалбоподател следва да му се обърне внимание, че простото несъгласие на която и да е от страните с фактите, приети за установени от предходните съдебни инстанции, не може да бъде подложено на проверка от касационния съд, поради което за последния не съществува задължението да даде отговор на така общо релевираното възражение. В контекстa на обсъжданото оплакване, изложените в жалбата на подс. Н. С. доводи се ползват със значително по-голяма конкретика, поради което ВКС може да ги обсъди по същество и да им дадени необходимите отговори. Всъщност, основното възражение на защитата на този подсъдим е насочено към извършения от въззивния съд доказателствен анализ при установяването на два от спорните моменти от развилия се на 14.09.2014 г. инцидент. Според последната, от една страна, по делото не са били налице категорични доказателства, че Н. С. въобще е нанесъл удар на Г. Р., още по-малко по главата му, както и дали този евентуален удар е допринесъл за настъпването на неговата смърт. От друга страна, се твърди, че противно на приетото от контролираната инстанция, Г. Р. е започнал да произвежда изстрели със собствената си пушка единствено в присъствието на Н. С. и неговия шофьор и преди пристигането на л.а. „Л.“, което говори, че не пострадалият, а подсъдимите са се намирали в положение на неизбежна отбрана. Тук е мястото да се отбележи, че за ВКС не съществува възможността да приема нови фактически положения, които да подменят установените такива от предходните инстанции, които са такива по фактите. В противен случай би се стигнало до недопустима от процесуалния закон подмяна на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. На проверка в обсега на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК подлежи единствено юридическата правилност на формираното вътрешно убеждение, т.е. – външно проявената процесуална дейност, чрез която въззивният съд е изградил убеждението си по фактите, а вследствие на това – и по приложимото право. Следвайки изложените принципни положения, настоящият състав намери следното: При постановяването на съдебния си акт апелативната инстанция, след извършена цялостна проверка на първоинстанционната присъда, направен обстоен анализ на доказателствените източници и проведено въззивно съдебно следствие за допълване на доказателствената съвкупност, законосъобразно е потвърдила част от установените от окръжния съд фактически положения, а други е изменила и допълнила. Мотивите към въззивното решение са съобразени с изискванията на закона и от тях е видно какви факти са приети за установени и въз основа на какви доказателства. Настоящият касационен състав не констатира при установяването на двата посочени по-горе спорни момента, но и не само по отношение на тях, контролираната инстанция да е допуснала превратна интерпретация на доказателствената съвкупност, подценяването, надценяването или игнорирането на едни доказателства за сметка на други. Напротив, за да приеме, че именно Н. С. е нанесъл с дървен сап втория поред удар по главата на пострадалия, апелативният съд е подходил с необходимия аналитичен усет, като е подложил всяко относимо към установяването на конкретния момент доказателство и доказателствено средство на самостоятелна проверка и преценка и е проследил логическата му обвързаност с останалия събран доказателствен материал. Подробно са били обсъдени показанията на свидетелите – очевидци на инцидента, и са били съпоставени със съдебномедицинските изводи. Оправдано твърденията на св. И. О., който е бил разпитан и в проведеното въззивно съдебно следствие, са се ползвали с особено доверие от контролираната инстанция. Въпреки че последният е имал роднинска връзка и обща работна дейност с подс. Н. С. (което винаги е предпоставка за една евентуална заинтересованост от негова страна към оправдаването му), той е заявил, че е видял Н. С. да удря Г. Р.. Освен че показанията му са се отличавали с една устойчивост, непромененост, логичност и непротиворечивост по време на цялото наказателно производство, те са били напълно подкрепени и от твърденията на други трима приближени на подсъдимите – св. И. С., св. Ю. С. и св. С. И. С.. В показанията на последните, дадени на досъдебното производство, и потвърдени от тях пред първоинстанционния съд след законосъобразното им прочитане поради заявена липса на спомен, и тримата са описали как са видели първо И. С. да удря с лопата по главата пострадалия, а веднага след това е последвал удар на същото място с дървен сап, нанесен от Н. С.. Обсъжданите твърдения се подкрепят и от показанията на св. С. И. С. (брат на подс. Н. С. и баща на подс. И. С.), дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281 от НПК. Така описаният механизъм на процесното деяние е бил потвърден и от приетата тройна СМЕ (л. 90-110, том IV от ДП). За изготвянето на заключението й вещите лица са извършили комплексен анализ на медицинската документация за осъществените интервенции по спасяване живота на пострадалия, за извършените оглед и аутопсия, свидетелски показания и оглед на веществени доказателства. Установили са, че както процесната лопата, така и дървеният сап са годни да причинят тежката черепно-мозъчна травма. След извършена задълбочена преценка и на двата предмета са констатирали, че основният удар по главата в дясната слепоочно-теменна област на Г. Р. (упражнен със значителна кинетична енергия и довел до многофрагментно импресионно счупване на черепните кости в същата област с продължаващи линии на счупване към теменната област и към черепната основа) е бил нанесен с лопатата. Посочили са, че при получаването и оформянето на обсъжданата черепно-мозъчна травма, довела до разрушаване, притискане и парализа на жизненоважни мозъчни структури, представляващи непосредствена причина за смъртта, е възможно да има участие и дървеният сап, ако ударът с него е бил нанесен в дясната слепоочно-теменна област на главата. Експертите са били категорични, че пострадалият не е могъл сам да си причини констатираните травматични увреждания, като са изключили и вероятността последните да са получени при падане – както от собствен ръст, така и от височина. Предвид всичко гореизложено, несъмнен се явява приносът на Н. С. към смъртта на Г. Р., като ВКС напълно споделя изложените в този смисъл аргументи на контролираната инстанция. Безспорно установено по делото е, че двамата подсъдими, заедно с неизвестен извършител, са упражнили физическо насилие върху пострадалия, като основният удар върху главата на последния е бил нанесен с лопата от И. С., веднага последван от нов удар с дървен сап отново по главата му от Н. С.. Двамата подсъдими и неустановеното по делото лице съвместно са извършили побой над пострадалия, удряли са го от близко разстояние по тази част от тялото, в която се намира жизненоважен орган – главният мозък, и то с оръжия, годни да доведат до летален изход. Всеки един от извършителите не само лично е нанасял удари, а е възприемал и одобрявал действията и на останалите, тоест бил е налице общ умисъл за убийството на Г. Р.. Без значение в разглеждания случай е обстоятелството дали ударът, нанесен от Н. С., е довел до по-дълбокото навлизане в черепната кухина на разместените от първия удар костно фрагментни елементи, или не, респ. дали от комбинираното действие на двата удара се е получило счупването в констатирания му обем. Устойчива е съдебната практика, че при общ умисъл за убийство, когато няколко лица нанасят удари на жертвата, е налице съизвършителство. При последното не е важен конкретният каузален принос на всеки един от съизвършителите в предизвиканите с общата престъпна дейност общественоопасни последици, защото престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие, а като последица от съвместно осъществяване на изпълнителното деяние. Така, независимо от индивидуалния принос на всеки един от авторите на престъплението, те носят съвместно отговорност за настъпилия краен резултат. Правилна е и възприетата от въззивната инстанция последователност, че едва след пристигането на приближените на подс. Н. С. с белия л.а. „Л.“, сред които е бил и подс. И. С., и възприемайки тяхното настъпление, пострадалият е отишъл до сградата на бензиностанцията, взел е от там пушката си и е започнал да стреля за сплашване. Последната е била установена при пълно спазване на правилата на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Противно на заявеното от защитата на подс. Н. С., от една страна, контролираната инстанция коректно е анализирала информацията от наличната по делото справка за обажданията на тел. 112 около инкриминирания час. Освен от последната, за установяването на спорния момент въззивният съд се е ползвал и от показанията на очевидците - св. Р. Р., св. И. И., както и на дадените на досъдебното производство и надлежно прочетени от първата инстанция показания на близките на подсъдимите – св. С. И. С. и св. И. О.. Сочените гласни доказателствени източници са били обект на стриктна оценка за достоверност и основателно са били кредитирани. От друга страна, апелативният съд законосъобразно е подходил с нужното недоверие към съдебните твърдения на св. И. О., към тези на св. И. С. и св. Ю. С., както и към обясненията на подсъдимите И. С. и Н. С. относно развитието на коментираната част от събитията, които са целели единствено да подкрепят изградената защитна теза, че подсъдимите са се намирали в положение на неизбежна отбрана спрямо пострадалия. За липсата на основание за оправдаването на привлечените към наказателна отговорност лица с приложението на чл. 12, ал. 1 от НК, съответно за приложението на някои от привилегированите състави по чл. 118 или чл. 119 от НК, въззивната инстанция е изложила задълбочени и основателни разсъждения, с които настоящият състав напълно се солидаризира и не намира за необходимо да преповтаря (виж. стр. от 30 до 33 на решението). С оглед последното, ВКС единствено ще очертае следните основни положения: Безспорно установено по делото е, че в самото начало на разразилия се конфликт братята Р. са нанесли удари на подс. Н. С. и са му причинили телесни повреди. Тези действия от страна на пострадалите обаче са се отличавали с една ясно изразена времева продължителност, от която може да бъде добре разграничено както началото, така и краят на противоправното им поведение. Последното несъмнено е било преустановено (като не е било само кратковременно прекъснато с възможността бързо да бъде възобновено), още преди Н. С. да телефонира на близките си, пристигнали с л. а. „Л.“. От момента на идването на последните, въоръжени с лопати, мотики и сапове в ръце, именно пострадалият е бил поставен в положение на неизбежна отбрана – спрямо него и брат му е било предприето едно непосредствено противоправно нападение, заплашващо да увреди не само имота му, но и собствената му, а и на брат му, личност. Именно за да отблъсне нападателите си, Г. Р. се е въоръжил с пушка и започнал да стреля с нея – първо предупредително за сплашване във въздуха и към краката на прииждащите, а едва след това фронтално, но целейки се встрани от телата им. С оглед така установеното развитие на събитията няма никакво основание да бъде прието, че подсъдимите са се намирали в ситуация на неизбежна отбрана, още по-малко да бъде приложен който и да е от предвидените в НК по-леко наказуеми състави – в т.ч. както чл. 118, така и чл. 119 от НК. Напълно несподелим е и релевираният от защитниците и на двамата подсъдими довод за липсата на квалифициращите признаци „особено мъчителен начин“ и „хулигански подбуди“ на процесното деяние. Въпреки че сравнително бързо, след като е бил ударен по главата, Г. Р. е изпаднал в безсъзнание, съдебномедицинското заключение и данните по делото сочат, че веднага след удара пострадалият е имал т. нар. „светъл период“, по време на който по особено мъчителен начин е изпитвал силна физическа болка, усещал и изживявал е както множеството нанасяни му болезнени удари, така и ужаса от невъзможността да се защити. Последното несъмнено води до извода за наличието на предвидения в т. 6, пр. 2 от НК квалифициращ признак. Квалификацията на настоящия случай и по т. 11 на чл. 116 от НК е напълно обоснована с оглед етапността от развитието му. Макар възникналият в началото между подс. Н. С. и Г. Р. конфликт да е бил чисто от личен характер, впоследствие той е придобил съвсем други размери. Вместо навреме Н. С. да преустанови спора с пострадалия, каквато възможност действително е имал, той решил публично да демонстрира собствената си криворазбрана представа за справедливост. Желанието му да покаже личната си значимост, надмощие и сила е заело водещата роля в поведението му, като първоначалният спор за предплатените 20 лева бързо е загубил своето значение. След пристигането на подс. И. С. двамата, заедно с неустановено по делото лице, съзнавайки наличието на множество събрали се хора, включително и деца, ръководени единствено от желанието си „да поставят на мястото“ двамата братя, да покажат величието и безстрашността си, започнали побой над последните, представляващ явна демонстрация на неуважение към общоприетите правила за поведение, грубо пренебрежение към социалните норми и ценност, както и към обществените порядки и морал. Обобщено, проверката на въззивния съдебен акт не констатира наличието на нарушения на процесуалния и материалния закон, които да представляват касационно основание. Доказани чрез съответните доказателствени способи са всички елементи от обективната и субективна страна на процесното деяние, извършено от подсъдимите Н. И. С. и И. С. С. в съучастие, като съизвършители, и с неизвестен извършител, и осъществяващо признаците на чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11, във вр. с чл. 115 от НК. По доводите за явна несправедливост на наложените и на двамата подсъдими наказания, съдържащи се и в трите касационни жалби: Не се констатира наложените размери на наказанията „лишаване от свобода“ очевидно да не съответстват на обществената опасност на деянието и дейците, на смекчаващите и отегчаващите отговорността им обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. Въззивната инстанция е приложила правилно закона, като обосновано е коригирала и прецизирала част от разсъжденията на първоинстанционния съд, изложени при индивидуализацията на определеното на всеки от подсъдимите наказание. В настоящото производство нито една от страните не сочи нови обстоятелства, които следва да бъдат самостоятелно отчетени от ВКС при отмерването на санкцията на привлечените към наказателна отговорност лица, които да не са били взети предвид от Апелативен съд – Пловдив. Оправдано последният е приел като смекчаващи отговорността на Н. С. данните за оказаното от него съдействие на разследването, влошеното му здравословно състояние, добрите му характеристични данни към настоящия момент и понесената физическа агресия от двамата братя, а за И. С. чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни и оказаното съдействие на разследването. Така, преценявайки изложените обстоятелства според действителното им значение и тежест, и съпоставяйки ги с установените по делото за Н. С. отегчаващи такива – миналите му осъждания (които въпреки настъпилата реабилитация безспорно са индикация за завишена обществена опасност на неговата личност и склонността му към престъпни прояви), високата степен на обществена опасност на деянието, осъществяващо два от квалифициращите признака на нормата на чл. 116 от НК, водещата му роля в престъплението, извършено при участие в тълпа, както и с установените за И. С. отегчаващи обстоятелства, а именно: високата степен на обществена опасност на деянието, осъществяващо два от квалифициращите признака на нормата на чл. 116 от НК, и извършено при участие в тълпа, контролираната инстанция е определила съответно и справедливо наказания на всеки от двамата подсъдими. Заявеният от защитата на подс. Н. С. факт, че пострадалият Г. Р. е имал арсенал от боеприпаси, по никакъв начин не се явява обстоятелство, което би могло да бъде релевантно към отговорността на този подсъдим в характера на смекчаващо такова. С оглед всичко изложено дотук, няма основание за ревизия на въззивния съдебен акт, както и за намаляване или увеличаване размера на наложените с него санкции. Определеното на Н. С. наказание от двадесет години „лишаване от свобода“, а на И. С. наказание от осемнадесет години „лишаване от свобода“ отговаря на обществената опасност на деянието и на конкретния деец и ще изпълни целите на специалната и генерална превенция. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба от страна на частните обвинители Б. Г. Р. /действащ чрез настойника си М. К./ и М. Н. Р. срещу въззивно решение № 14 от 16.01.2017 г., постановено по ВНОХД № 427/2016 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 14 от 16.01.2017 г., постановено по ВНОХД № 427/2016 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.