34 16 Р Е Ш Е Н И Е № 116 София, 26 юли 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 305/2021 година Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК, образувано по лични жалби на подсъдимия А. К. Ш., по жалба на неговия защитник и по жалба, подадена от името на подсъдимия З. А. К., срещу въззивно решение № 10336/29.12.2020 г., постановено по ВНОХД № 1384/2019 г. от Софийския апелативен съд. Жалбата, подадена от защитника на подсъдимия А. Ш., се позовава на всички касационни основания. Набляга се на противоречие в показанията на свидетелите, близки на жертвите, и в експертните мнения по балистичните експертизи, поради което изводите на съда са счетени за непочиващи на събраните по делото доказателства. В тази връзка се поддържа, че защитните възражения са останали без убедителен отговор във въззивното решение. Правната квалификация на деянието е оспорена с аргументи за отсъствие на доказателства, които да обусловят квалифициращото обстоятелство – начин, опасен за мнозина. Доводите за явна несправедливост на санкцията се спират на неразумната продължителност на наказателния процес. Отправени са искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В лично изготвената от подсъдимия Ш. жалба се претендира, че решението е постановено при наличие на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. В подкрепа на оспорването се представят писмени бележки, като най-напред се поддържа тезата, че атакуваният съдебен акт е постановен от незаконен състав. Пунктуално се описва серия от други процесуални нарушения, довели до опорочаване на формираната доказателствена съвкупност и изводите по фактите. Възпроизвеждат се показанията на свидетелите, роднини на жертвите, за да се подчертае тяхната вътрешна противоречивост, останала необсъдена от съда. Отправен е упрек към апелативния съд, който безкритично се солидаризирал с мотивите на присъдата, а приетите в нея факти не кореспондирали с обвинението, свидетелските показания и експертните заключения. С тези доводи се отправя искане за оправдаване на Ш., алтернативно за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на подсъдимия З. А. К., подадена чрез неговия защитник, също има позоваване на всички касационни основания. В обхвата на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се поддържа, че апелативният съд безкритично е утвърдил дейността на първата инстанция и е възпроизвел мотивите на присъдата, поради което и изтъкнатите срещу нея доводи са актуални. Отбелязва се противоречивост на фактическите констатации, разминаващи се в отделни части с тези, описани в обвинителния акт и със събраните доказателства, вътрешна противоречивост в показанията на свидетелите, които съдът е кредитирал, превратно тълкуване на доказателствените източници, игнориране на установени обстоятелства по делото и неизясненост на механизма на деянието поради неоснователно отхвърленото искане за балистична експертиза. Изтъкнатите процесуални пороци според жалбоподателя са довели до неправилно приложение на закона, тъй като доказателствата по делото не дават основание да се приеме, че е налице квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 1 от НК. Настоява се, че обективните факти по делото обосновават извод за „неизбежна отбрана“ или превишаването й. Оспорва се отказа на съда да приложи чл. 118 от НК. Изразява се несъгласие и с размера на присъденото в полза на гражданския ищец В. П. обезщетение за неимуществени вреди. С тези съображения се аргументират алтернативни искания : за отмяна на решението и ново разглеждане на делото; оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 116 от НК, като след извършен от настоящата инстанция анализ на доказателствата да се приложи правилно закона. В съдебното заседание пред третата инстанция касаторите поддържат жалбите по изложените в тях съображения и искания. Частният обвинител и граждански ищец В. М. П. не се явява, редовно призован. Частите обвинители и граждански ищци М. Б. П. и Д. В. П. се явяват лично. И тримата се представляват от повереник, който оспорва жалбите на подсъдимите. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 17.07.2019 г., постановена от Окръжен съд – Монтана, подсъдимият З. А. К. е признат за виновен в това, че на 12.02.2014 г., около 02.30 ч., като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, по начин, опасен за мнозина, направил опит умишлено да умъртви В. М. П., поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 1 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 18 във вр. с чл. 63, ал.2, т. 1 и чл. 54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода. Ангажирана е наказателната отговорност на подсъдимия К. и за престъпление по чл. 339, ал.1 от НК, извършено в периода от лятото на 2013 г. до 12. 02.2014 г., за което и на основание чл. 63, ал.1, т. 3 и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца. На основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание – пет години лишаване от свобода. Подсъдимият З. К. е осъден да заплати на гражданския ищец В. П. сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер. Със същата присъда подсъдимият А. К. Ш. е признат за виновен в това, че на 12. 02.2014 г., по начин, опасен за мнозина, умишлено умъртвил Р. М. П., поради което и на основание чл. 116, ал.1, т.6, пр. 1 от НК и във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание от седемнадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият Ш. е осъден да заплати на гражданските ищци М. Б. П. и Д. В. П. сумата от по 100 000 лева за всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като исковете са отхвърлени до пълния предявен размер. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Атакуваните сега съдебни актове не са единствени по делото. Преди това с присъда, постановена по НОХД № 50/2015 г., също е била ангажирана наказателната отговорност на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения. С решение, постановено по ВНОХД № 1289/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, присъдата е била отменена поради допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на окръжния съд и делото върнато за ново разглеждане. Касационните жалби срещу въззивния съдебен акт с позоваване на съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК са основателни, макар не всички изложени в тяхна подкрепа аргументи да намират опора в процесуалния закон и в материалите по делото. Част от оплакванията на касаторите присъстват във всички жалби и допълнения към тях, което позволява общото им обсъждане. Съдържанието на сезиращите документи изискват уточнения относно предмета на настоящата проверка. Преди да разгледа допустимите за касационен контрол възражения настоящият състав отбелязва и присъствие на доводи за необоснованост. Последната, както е известно, не е сред основанията по чл. 348, ал.1 от НПК. Именно с такива твърдения в жалбите и писмените бележки на Ш. се прави искането за оправдаване на подсъдимите, което би било постижимо единствено, ако приетата за установена фактология във въззивното решение не обуславя съставомерно тяхно поведение (виж, чл. 354, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал.1, т.1 от НПК). В конкретния случай към изложената от въззивния съд фактическа обстановка такъв подход е неприложим. Все в тази връзка претенцията, отразена в жалбата на подсъдимия К., настоящият съдебен състав да извърши собствена доказателствена преценка, откъдето да изведе различна фактология, каквото е едно от исканията, е несъвместимо с правомощията на касационната инстанция, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК. С оглед на тези уточнения, допустими в контекста на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК остават оплакванията за наличието на абсолютни процесуални нарушения и тези за допуснати пороци в доказателствената дейност на решаващите съдебни състави. Най-напред отговор следва да получи претенцията за незаконност на съдебния състав на въззивната инстанция, обуславяща при наличието й задължителна отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане – чл. 348, ал. 3, т. 3 във вр. с ал.1, т. 2 от НПК. В светлината на това възражение се претендира, от една страна, че решаващият съдебен състав е формирал предубеждение „още когато се е произнасял по задържането на подсъдимия Ш.“, а от друга - за накърняване на принципа за неизменност на съдебния състав по смисъла на чл. 258 от НПК. Първият довод е лишен от конкретика, доколкото касаторът не уточнява в кое от производствата, развили се по реда на чл. 64 и сл. от НПК, съдиите от формирания съдебен състав, постановил въззивното решение, са взели участие. По отношение на подсъдимия А. Ш. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ с определение от 18.02.2014 г., постановено по НЧД № 25/2014 г. по описа на Окръжен съд – Монтана. Съдебният акт е бил предмет на въззивен контрол и е потвърден с определение от 04.03.2014 г. на Софийски апелативен съд по ВНЧД № 173/2014 г. Приложените в досието на досъдебното производство (ДП) съдебни актове, постановени във връзка с мерките за неотклонение на подсъдимия по реда на чл. 64 и чл. 65 от НПК, не разкриват участие на съдиите, включени във второинстанционния съдебен състав. Само за пълнота на процесуалното изследване касационният състав отбелязва, че по развилото се производство по реда на чл. 270 от НПК в рамките на въззивното разглеждане на делото, е обследван само въпросът дали са налице обстоятелства от здравословен характер, които да обосноват извод за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия. В постановеното по този повод определение съдът не е формирал убеждение по обосноваността на обвинението. В този смисъл позоваването на конкретно решение на касационната инстанция, третиращо друга процесуална ситуация, не допринася за поддържаната теза. Вторият аспект на възражението също е неоснователен. Материалите по делото очертават, че принципът, въведен в чл. 258 от НПК, е спазен. Известно е, че прогласеното в посочения текст изискване логически е свързано с визирания в чл. 18 от НПК принцип на непосредствеността - съдът да основава решенията си на доказателствени материали, които е събрал и проверил лично, освен в предвидените от закона случаи. В конкретното въззивно производство неколкократно е променян съдебният състав на апелативния съд, обусловено от депозирани отводи на определяните на принципа на случайния подбор съдии. Според приложения на стр. 170 от въззивното дело съдебен протокол за проведеното съдебно заседание на 20.05.2020 г. е даден ход на делото и съдът е допуснал извършването на две експертизи. Протоколът за съдебното заседание от 15.07.2020 г. (стр. 252 и сл.от делото) удостоверява, че персоналният състав на съда е различен от този, допуснал извършване на въззивно съдебно следствие с определението от 20.05.2020 г. По тази причина конституираният нов съдебен състав, воден от разпоредбата на чл. 258, ал.2 от НПК, макар и не изрично посочена, самостоятелно е преценил необходимостта от извършване на допълнително съдебно следствие, допуснал е изслушване на назначените експертизи и е продължил разглеждането на делото до приключването му в тази инстанция. След като един и същи в персонално отношение съдебен състав на апелативния съд е провел съдебното следствие и е постановил атакувания съдебен акт, не е допуснато претендираното от касатора Ш. процесуално нарушение. С втората група доводи, поддържани в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, по същество се оспорва извършената от въззивния съд проверка на невлязлата в сила присъда, счетена за несъответна на процесуалния закон, тъй като решаващият съдебен състав се е „солидаризирал“ с установената от първата инстанция фактология, без да извърши собствен доказателствен анализ, а доказателствените искания на защитата са били неоснователно отхвърляни. Свързана с тези възражения е и претенцията за качеството на въззивния съдебен акт поради отсъствие на задълбочен отговор на възраженията срещу аналитичната дейност на окръжния съд. Така изтъкнатите доводи са споделими. Касационната инстанция отчита доказателствените затруднения, обусловени както от фактическата усложненост на инкриминирания инцидент, преминал през няколко епизода, така и от малкия обем доказателствени източници, извън тези, които изразяват конфронтиращите се позиции на жалбоподателите и свидетелите, роднини на жертвите, съответно косвения характер на част от доказателствата. Спецификата на формираната доказателствена съвкупност е поставяла пред решаващия съдебен състав необходимостта от задълбочена проверка на всеки от наличните носители на доказателствена информация. Включително, чрез обстойно обсъждане на детайли, съдържащи се в гласните доказателствени средства, които и да изглеждат незначителни и/или пряко неотносими, биха имали значение за утвърждаване или не на тяхната достоверност. Обективността изисква да се отбележи, че въззивният съд е проявил процесуална активност. Провел е допълнително съдебно следствие, в рамките на което е допуснал и приел балистична експертиза, дактилоскопна такава, събрал е писмени данни. Независимо от обема на въззивното решение, касационната проверка установи, че апелативният съд е потвърдил решаващите изводи на първата инстанция относно фактите в отклонение от принципните разпоредби на чл. 14, чл. 107, чл. 339, ал.2 от НПК. Касационната инстанция е имала повод да посочи, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото и при положение, че мотивите на постановената присъда, обективиращи вътрешното убеждение на съда, са достатъчно аналитични и убедителни. По конкретното дело извършеният анализ на доказателствената съвкупност от първата инстанция е пестелив и при необсъждане на противоречията между свидетелските показания, съответно обясненията на подсъдимите. Окръжният съд е направил обобщаващото заключение, че показанията на свидетелите от досъдебното производство са „най-достоверни, тъй като лицата са представяли най-пресните си впечатления за фактите непосредствено след събитието“, без да се ангажира с конкретика за кои гласни доказателствени източници става дума, най – малкото поради това, че част от свидетелите са били разпитвани нееднократно в досъдебната фаза на процеса. Изнесената в разпитите им информация съвсем не е била еднозначна, за да позволи приложението на такъв подход в аналитичната дейност на съда. Въззивният съд очевидно, съобразявайки този недостатък на мотивите на присъдата, на стр. 8 от проверяваното решение е определил обхвата на ценимия доказателствен материал, изброявайки подлежащите на обсъждане свидетелски показания и обяснения на подсъдимите, вкл. на прочетените такива от досъдебното производство. Принципно решаващият второинстанционен съдебен състав съд е действал процесуално правилно, но преди това е следвало да проследи детайлно кои от свидетелските показания, депозирани в предходната процесуална фаза, са станали елементи от доказателствената съвкупност, подлежаща на обсъждане. Това е било необходимо, защото прилагането на процесуалната техника по чл. 281 от НПК от окръжният съд не се отличава с прецизност, което затруднява проследяването на приобщените свидетелски показания, за което ще стане дума . Въззивният съд е включил в доказателствената съвкупност показанията на свидетеля А. П., приложени на л. 477-479, т. 4 от ДП, за които е приел, че са приобщени по делото (виж, отбелязването на л. 8 от решението). В съдебното заседание, проведено на 18.10.2018 г., първостепенният съд на основание чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК е прочел показанията на свидетеля на стр. 532, т. 5 от досъдебното производство (виж, л. 146, т.1 от НОХД). Защитникът на подсъдимия Ш. е поискал да се приложи посочената процедура и по отношение на показанията на коментирания свидетел, намиращи се на стр. 477-479, т. 4 от ДП. Окръжният съд е отхвърлил това искане, приемайки, че не са налице предпоставките на чл. 281 от НПК, защото макар и да е ползвана бланка за разпит, показанията били депозирани в рамките на полицейска проверка. Иначе казано, тези показания, на които апелативният съд се е позовал, приемайки ги за последователни и надеждни (виж,стр.17 от решението), не са годен доказателствен източник поради това, че не са били надлежно приобщени към подлежащите на обсъждане доказателствени материали. От друга страна, тези, които са били включени по съответния ред (протокол за разпит от 12.03.2014 г., намиращ се на л. 532, т. 5 ДП), не са отбелязани от втората инстанция, поради което и няма как да се направи преценка дали изобщо са обсъждани. Идентичен порок се отбелязва и по отношение на показанията на свидетеля С. Г.. Този свидетел е разпитван неколкократно в хода на ДП: от разследващ орган на 12.02.2014 г., л. 483, т.4; на 14.02.2014, л. 505, т. 4; на 21.02.2014 г. по реда на чл. 223 от НПК , л. 514, т. 4. В хода на съдебното следствие пред окръжния съд в проведеното заседание на 19.10.2018 г. свидетелят Г. е разпитан от съда. Показанията му от ДП, депозирани в разпита му по реда на чл. 223 от НПК, са били приобщени чрез прочитането им. В съдебния протокол е отбелязано и това, че на основание чл. 281, ал.4 във вр. с ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК се прочитат показанията пред разследващ орган, намиращи се на л. 534, т. 5 от ДП (виж, л. 238 от съдебното производство по НОХД). На посоченото място от досието на ДП не се открива протокол за разпит на свидетеля Г., а протокол за разпит на свидетелката Д. П. от 12.03.2014 г., като за показанията й, отразени в него, също е прилагана процедурата по чл. 281 от НПК в съдебното заседание от 18.10.2018 г. – виж с.з., л. 133. При тази очертана неяснота в съдебния протокол, отразяващ извършените процесуални действия, отбелязаното във въззивното решение, че иде реч за протокола за разпит, приложен на л. 483, т. 4 от ДП, е не само непрецизно, но поставя под съмнение и кои точно показания на Г. са били приети за приобщени и така попадащи в обхвата на съдебната преценка. Опитът на въззивния съд да поправи допуснатата от първата инстанция процесуална неиздържаност при приобщаване на показанията на свидетеля Г., която може да се дължи и на техническа грешка, все пак е неуспешен. Във въззивното решение не присъства констатация за допусната такава грешка, както и за това защо са предпочетени съдържащите се показания на свидетеля в този протокола за разпит, а не депозираните от него при разпита му от 14.02.2014 г. , приложени на л. 505, т. 4 от ДП. Впрочем, втората инстанция е коментирала показанията на Г. съвсем бегло и само за началото на конфликта между последния, свидетеля Б. П. и подсъдимия К.. В показанията на Г., депозирани по реда на чл. 223 от НПК, се съдържа информация и относно частичните му възприятията за последващия развой на инцидента, но те са оставени без коментар от въззивния съд и оценка за тяхната достоверност. Извън вниманието на въззивния съд са останали и други процесуални недостатъци в дейността на първата инстанция. Във въззивните жалби и в хода на пренията защитата и лично подсъдимите са поддържали аргументи за безкритично отдаване на предпочитание на данните, съобщени от свидетелите от семейството на пострадалите, и срещу приетата въз основа на тях фактология по престъпната дейност. Утвърждаването на решаващите изводи, възприети в мотивите на присъдата, не освобождава съда от задължението да даде задълбочен отговор на наведените в жалбата аргументи за липсата на еднозначност в информацията, съобщена от свидетелите, близки роднини на жертвите – В. П. и убития Р. П.. Основният съд е подкрепил изводите си за обективност на съобщеното от свидетелите Д. П., В. П., Д. И. и И. П., позовавайки се на показанията на свидетелките Ц. А. и В. П. от ДП (виж мотиви, л. 528 и л. 542 от НОХД). А. е разпитана от разследващ орган на 12.02.2014г. и на 19.03. 2014г., а П. – на 12.02.2014г. В разпита си П. е съобщила данни, че при първоначалния сблъсък между свидетеля Ст. Г., подсъдимия К. и свидетеля Б. П., последният е извикал братята си, които излезли от общия им дом с пръти в ръка, за да бият подсъдимия К.. Уточнила е и личността на „братята“ : „К.“, тоест Р. П., „В.“- В. П. и техен роднина. А. в разпита си от 12.02.2014 г. е описала почти идентична ситуация, съобщавайки участниците в нея. Окръжният съд избирателно е цитирал извадки от тези показания, за да утвърди извода си за присъствието на пострадалия Р. П. в двора на къщата, където е бил прострелян. Пренебрегнал е останалата информация, съдържаща се в тези показания, съответно приема ли я за достоверна, или не, и дали описаното поведение на „братята“, в частност на В. П., има отношение към последващите действия на подсъдимия К.. От мотивите на въззивното решение не личи тези данни да са били обсъждани. Споменаването на А. е сведено до това, че нейните показания, относно възприятията й за носено оръжие единствено от подсъдимия К., не опровергават показанията на останалите свидетели. Несъмнено съдът не е имал основание да пренебрегне показанията на свидетелите от семейството на пострадалите само поради родствената им обвързаност. Преодоляването на противоречията и неяснотите в доказателствените материали е изисквало обаче комплексно, а не ограничено, обсъждане на всички гласни доказателствени средства, без да се пренебрегва взаимната им връзка. Това би позволило детайлно да се възстанови последователността на инкриминираните събития и да се избегнат фактологични неточности. Настоящият състав държи да отбележи, че решаващите състави по фактите имат суверенното право да кредитират отделни доказателствени източници, но следва да сторят това при внимателна, логична и задълбочена проверка преди да отдадат доверие на релевантната информация, съдържаща се в тях, изцяло или само в определени части. В противен случай търпят упрек за игнориране и еднопосочно тълкуване на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Възражението на подсъдимия Ш., че не е проведен разпит на Г. Ш., негова съпруга и очевидец на събитието е неоснователно, но само в третираната насока. При второто разглеждане на делото непосредствен разпит на Г. Ш. не е извършван в хода на съдебното следствие, но не поради процесуално опущение на съда. Положените усилия от първата инстанция да призове Г. Ш., са останали безрезултатни. По делото се съдържа информация, че същата се намира извън територията на страната, без обаче да е установено нейно конкретно местопребиваване. При тези данни окръжният съд е пристъпил към процедурата по чл. 281 от НПК за приобщаване на показанията на Ш., дадени от нея при първото разглеждане на делото по НОХД № 50/2015 г. В контекста на общото оплакване за недостатъци в доказателствената дейност на предходните инстанции следва да се спомене, че така приобщените показания на свидетелката не са били предмет на обсъждане от решаващите съдебни състави и в този аспект поддържаното възражение не е лишено от основание. Съвсем отделен е въпросът дали споделената от Ш. информация (че само синът й е стрелял, за механизма на прострелването на В. П., за опита другия подсъдим да отнеме пушката от К. и пр.) ще получи оценка за достоверност или не. В отговор на доводите, съдържащи се в жалбата на подсъдимия К., за неизяснен механизъм на деянието, извършено от него, поради отказа да се назначи балистична експертиза, следва да се посочи, че съдебните инстанции по същество нямат задължение да допускат доказателствени материали за факти и обстоятелства, които вече са установени. Съдът разполага с процесуални правомощия да прецени какви доказателства и експертизи да допусне, необходими за разкриване на истината по делото, стига това да не е довело до доказателствен дефицит. Вярно е, че в случая аргументите, поради които предходната инстанция е отказала да удовлетвори искането на защитата на К., се свързват и с това, че с поставянето на допълнителни задачи към „..балистичната експертиза би могло отнапред да се вземе становище по същество, свързано с местонахождението на лицето, произвело изстрелите и пострадалия..“. Макар и непрецизно заявено, защитата е отстоявала необходимост от допускане на балистична експертиза, тъй като назначената такава от въззивния съдебен състав е имала за предмет изследване на въпроси, свързани с деянието на подсъдимия Ш.. Всъщност, направеното доказателствено искане е било насочено към проверка на обясненията на подсъдимия К., съответно на показанията на пострадалия В. П., изразили конфронтиращи се данни за начина на възпроизвеждане на изстрела, наранил последния. Затова съдът е следвало да обмисли задълбочено отправеното искане и да аргументира ясна позиция по него. Обстойно в жалбата на К., маркирано и в другите сезиращи документи, се оспорва наличието на квалифициращото обстоятелство – начин, опасен за мнозина, но основателността на оспорването се вижда само в това, че съдът е бил твърде лаконичен в разсъжденията си. Посочил е, че освен пострадалия на мястото на инцидента е имало и други лица, чийто живот е бил застрашен при произвеждане на изстрел с ловно оръжие с патрони, снарядени със сачми, чийто специфичен начин на разпръскване обективно е създавал тази опасност. По отношение на обвинението спрямо А. Ш. съдът е препратил към тези мотиви. Принципно разсъжденията на съда са верни, доколкото поначало огнестрелното оръжие е средство и стрелбата с него –начин, опасен за мнозина, което би могло да отпадне единствено, ако не съществува вероятност за нараняване на другиго, било поради отсъствието на други хора на местопрестъплението, било поради отдалечеността им на разстояние, което изключва достигането до тях на разсейващия се сноп от сачми и пр. Констатациите на съда в тази връзка е следвало да бъдат подробно обосновани, защото преди да стане въпрос на правна квалификация, „начин, опасен за мнозина“ по смисъла на чл. 116, ал.1,пр. 1 от НК, е въпрос на факти, респективно на доказването им. Лаконичните мотиви на съда не съдържат съображения въз основа на какви точно доказателства и доказателствени средства са установени обективните предпоставки за квалифициране на деянията по чл. 116, ал.1, т.6, пр. 1 от НК и не дават отговор на защитните доводи по този въпрос. За пълнота на изложението, настоящия състав намира за необходимо да маркира и следното : По отношение на всички обяснения на подсъдимите К. и Ш. от досъдебното производство окръжният съд е приложил процедурата по чл. 279 от НПК. В подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност така са включени обясненията на К., дадени от него в разпита му от 12.02.2014 г., л. 581, т. 5 от ДП. Към този момент на подсъдимия К. е било повдигнато обвинение за убийството на Р. П.. Ето защо тези негови обяснения не са процесуално годен източник на доказателствата, тъй като са депозирани при различно от предявеното в последващ етап и повдигнато с обвинителния акт обвинение (арг. чл. 287, ал.4 от НПК). На следващо място, за разлика от фактологията, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт, подсъдимият К. е приет за автор на изстрелите към къщата на П., от които са били засегнати кракът на Б. П. и са поразени стъклата на паркирания в двора автомобил. Въззивният съд не е обследвал процесуалния аспект на тази промяна в обстоятелствата и се е въздържал да вземе отношение към третирането им от първата инстанция като фактори от значение за степента на отговорността на К.. Последно посочените недостатъци не биха могли самостоятелно да обусловят наличие на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, но илюстрират отклонение от изискванията на чл. 314 от НПК, допуснато от въззивния съд. Обобщено казано, настоящият състав намира, че извършената от въззивния съд проверка на невлязлата в сила присъда не удовлетворява стандарта, заложен в чл. 314 от НПК. Обсъдените процесуални недостатъци не са констатирани от решаващия съд, което той е бил длъжен да стори, да ги отстрани служебно и без да е изрично сезиран от страните, не са преценени и всички въззивни възражения на защитата. Процесуалната неяснота и обърканост за обхвата на ценимия доказателствен материал са довели до съществено нарушение на правилата, уреждащи начина на събиране на доказателствата. Налице е касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, предпоставящо отмяна на обжалвания съдебен акт и ново разглеждане на делото от друг състав на апелативния съд. При това ново разглеждане съдът следва да извърши стриктен разбор на допустимите за ценене доказателствени материали, позволяващ коректни изводи по фактите, в рамките на които да приложи правилно закона. При този изход на делото е безпредметно да се обсъждат доводите на жалбоподателите за неправилно приложение на закона и явната несправедливост на наложените наказания. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 10336/29.12.2020 г., постановено по ВНОХД № 1384/2019 г. от Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.