Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 276   гр. София, 14 май 2010г.   В   ИМЕТО   НА   НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти май, през две хиляди и десета година, в състав:                                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                      ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                                    ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА   при  секретар  ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията   ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА н. д. № 235/ 2010 година       Касационното производство е инициирано по жалби на подсъдимите С. Р. и Й. О. срещу решение на Апелативен съд-Пловдив от 23.02.2010 година, постановено по внохд №27/2010г., с което е изменена присъда №168/23.12.2009 година на Пловдивски окръжен съд. В подадената жалба на С. Р. се релевират оплаквания за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложената санкция. В подкрепа на посочените касационни основания се предлагат доводи за обективна и субективна престъпна несъставомерност на инкриминираното поведение на подсъдимия по 215, ал.2, вр.чл.29, ал.1, б”А” и ”Б” НК, и се декларира игнориране на визираните в чл.36НК цели при индивидуализация на наказателната отговорност Предявяват се алтернативни искания за оправдаване на С. Р. за извършено престъпление - вещно укривателство или за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. Израз на недоволство от санкционната част на атакувания съдебен акт обективира и касационната жалба на Й. О. Очертаната позиция се аргументира със съображения за пренебрегване на фактическите данни за личността на подсъдимото лице /младежка възраст, тежко социално и семейно положение, съдебно минало/, предпоставящи определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК и правоприлагане на института на условното осъждане. В съдебно заседание на 04.05.2010 година подсъдимият Р представляващият го адвокат се явяват лично и поддържат депозираната жалба. В настоящото производство участват подсъдимата О. и нейният защитник, и пледират за упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.2, т.1 и 3 НПК. Прокурор при ВКП дава заключение за неоснователност на касационните жалби и предлага съдебния акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционния контрол по чл.347 НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда №168/23.12.2009г., по нохд №3491/2009г., Пловдивски окръжен съд е признал С. И. Р. за виновен в това, че на 20.12.2009 година, в гр. П., в съучастие с Й. О. в качеството на съизвършители и при опасен рецидив, отнел чужди движими вещи /златен синджир и златен кръст/, на обща стойност 216,80 лв. от владението на А. А. , с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.29, ал.1, б”А” и „Б”, вр.чл.20, ал.2 и чл.54 НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от ШЕСТ ГОДИНИ. С визирания съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност и на Й. Н. О. за осъществена на същата дата и място, задружна престъпна дейност с подсъдимия Р, субсумираща се от правната норма на чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2НК, с предмет на посегателство – инкриминираните бижута, собственост на А. А. и в съответствие с предписанията на чл.54, от НК е наложена наказателна санкция – ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода . Първоинстанционната присъда е била предмет на въззивна проверка и ревизирана със съдебно решение №36/23.02.2010 година на Апелативен съд - Пловдив, чрез преквалификация на извършеното от С. Р. престъпно деяние по чл.215, ал.2 НК, вр.чл.29НК, за което са му определени наказания – лишаване от свобода за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ и ГЛОБА в размер на 1000 лева. Касационната жалба на С. Р. е НЕОСНОВАТЕЛНА. В рамките на очертаните от обвинението факти, доказателствено обезпечени при наказателното разследване, правилно е приложен материалният закон. Вещното укривателство е вторична престъпна дейност и предполага предварително извършено престъпление или общественоопасно деяние, в резултат на което друг е придобил по престъпен начин чужда движима вещ или си е създал противозаконна облага. Престъпното посегателство се обективира в три изпълнителни форми- укриване, представляващо действия чрез които неправомерно придобитата от другиго вещ се поставя в такова положение, че се затруднява откриването й от собственика и от властта/; придобиване- обобщително понятие, обхващащо всички възможни способи на добиване по производен начин със съгласието на досегашния владелец власт на разпореждане върху вещта /купуване на престъпно придобитата вещ, замяна, безвъзмездното й получаване в дар, даване в залог/; и спомагане на нейното отчуждаване, чрез прояви насочени към улесняване на придобиването й от друго лице. Субективните параметри на престъпния акт, инкорпориращи представи за визираните обективни признаци и знание или базиращо се на определени обстоятелства предположение за произхода на инкриминираната вещ, при кумулативната даденост на волевото отношение към общественоопасните последици и желаното имотно облагодетелстване, предпоставят вина при пряк умисъл и користна цел. Конкретиката по настоящото дело сочи на престъпносъставомерните обективни и субективни характеристики, визирани в нормата на чл.215, ал.2 от НК. След осъщественото от Й. О. на 20.12.2009 година, в района на „Скобелева майка” в гр. П. престъпление против собствеността на А. А. /грабеж/ и установяването на свое владение върху насилствено отнетите златни бижута, поради препятстваната от съществуващите здравословни проблеми и получените при падането на земята телесни травми възможност на жертвата да настигне и залови автора на неправомерния акт, подсъдимата предала вещите на С. Р. , за да осуети намирането им. Инкриминираният предмет на посегателство е открит у подсъдимия Р с активното съдействие на свидетелите Р, пътуващи с лек автомобил по булевард „Цариградско шосе”, които възприели непосредствено и в хронологическа последователност случилото се след престъпния акт – бягащата по тротоара млада жена и гонещия я с окървавено лице А. , преустановеното от пострадалия преследване, отдалечаването на О. от мястото на инцидента, срещата й с намиращия се на отсрещния тротоар С. Р. и отправянето на подсъдимите в посока към кв. Столипиново.пражняваната от тях професия на полицаи и житейският им опит създали сериозни подозрения за извършено престъпление, служителите на реда направили обратен завой на кръстовището с кръгово движение, настигнали двете бързо оттеглящи се лица и ги задържали. Описаната фактология обосновава реализирана от подсъдимия Р престъпна дейност по чл.215НК при форма на изпълнителното деяние - укриване на чужди движими вещи, за които той знае, че са придобити от престъпление. Местонахождението на С. Р. по време на престъпното деяние на Й. О. , последващите неправомерното посегателство негови поведенчески прояви и изградената близост между лицата при фактическото им съжителство, категорично доказани от приобщената по делото чрез обясненията на подсъдимите, свидетелските показания на А. А. , Р. В. , С. В. и писмения протокол за обиск от 20.12.2009г. съвкупност от данни, убедително илюстрират съзнателност и целенасоченост на инкриминирания акт. В коментирания смисъл ВКС констатира юридическа непрецизност в атакувания съдебен акт на Пловдивски апелативен съд във визираната изпълнителна форма на престъплението по чл.215, ал.2НК, вр.ал.1, пр.2НК-придобиване при приложение на относимата към неправомерните действия на С. Р. материалноправна уредба, която не кореспондира на очертаните фактически положения и на базиращите се на същите правни разсъждения. Последното обаче не обуславя промяна в посочената квалификация на инкриминираното престъпление и не предпоставя активиране на правомощията на ВКС по чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.2 от НПК, чрез ревизия на въззивното решение. В контекста на предложената аргументация несъстоятелна е претендираната престъпна несъставомерност, мотивирана с доводи за липса на упражнена от подсъдимия Р трайна фактическа власт върху инкриминираните вещи /златен синджир и златен кръст/ и на налично познание у дееца за противоправния им произход. За субсумиране на престъпния състав в особената норма на чл.215 от НК законодателят не предявява изисквания за продължително владение при укриване на придобитите чрез неправомерно деяние предмети, и не предвижда изрична необходимост от последващо фактическо и юридическо разпореждане с тях, за което защитата лансира собствена теза в подадената касационна жалба. Що се отнася до релевираните възражения за отсъствие на императивно предписаните пряк умисъл и користна цел като субективни измерения на очертаното престъпление, същите преценени в аспекта на обсъдените фактически обстоятелства за осъществените престъпни посегателства по чл.198 и чл.215 от НК, и интерпретирани на плоскостта на съществуващите взаимоотношения между подсъдимите лица, индицират на некоректност. Изложените съображения мотивират ВКС да приеме липса на касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 от НПК за отмяна на постановения от АС-Пловдив съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Р за извършено престъпление по чл.215, ал.2НК или за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния състав. При реализираната инстанционна проверка не се установяват и предпоставки, обосноваващи ревизия на атакуваното решение в санкционната част и правоприлагане на чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1 от НПК. Справедливо, при съблюдаване на тежестта на извършеното престъпно деяние, личността на С. Р. и обремененото му съдебно минало е индивидуализирана наказателната отговорност на подсъдимото лице - лишаване от свобода за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ и ГЛОБА в размер на 1000 /хиляда/ лева. В тази насока недоумение будят словно материализираните в касационната жалба констатации за определени в съответствие със смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства санкции, съпроводени с бланкетно по своето съдържание и несъвместимо по характер волеизявление за дерогиране разпоредбата на чл.36 НК. Въззивният състав е оценил липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимия и предшествуващи настоящото осъждане присъди, налагаща адекватни на репресивната и поправително-възпираща функции на наказанието санкционни последици, и отдал нужното значение на предупредителното и възпитателно въздействие на наказателната санкция по отношение на другите членове на обществото. НЕОСНОВАТЕЛНА е и касационната жалба на подсъдимата О. При диференциране на наказателната отговорност на Й. О. по чл.198 НК съдебните инстанции са отчели индивидуализиращите инкриминираната престъпна дейност характеристики /време, място, механизъм на реализираните неправомерни действия, интензитет на упражнената принуда и настъпилия вредоносен резултат, обективиран в причинените телесни увреждания на пострадалия А. и в стойностните параметри на предмета на престъплението/. Проявен е юридически усет и при анализа на фактическите данни, свързани с личността на дееца, очертани в спецификата на престъплението - проекция на обществените, психологически и индивидуални качества на подсъдимото лице; и инкорпорирани в справката за съдимост и в доказателствения материал за социалния статус, семейно положение и процесуалното поведение на О. в хода на наказателното производство. Демонстрираната грубост и аругатност спрямо жертвата при осъществения от подсъдимата грабеж; социалният резонанс на този вид неправомерни посегателства; и установеното чрез приобщените доказателства за водения от Й. О. начин на живот /същата системно проституирала/, за незачитането на обществения ред, морал и правопорядък, обективирано в поведенческите й прояви, предхождащи и последващи инкриминираното престъпление; не обуславят несправедливост на санкционните последици, лимитирани при предвидения законов минимум. Логическо следствие от формулираните изводи е и позицията на настоящия състав по отношение на заявеното искане за прилагане на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Материалноправните предпоставки, визирани в цитираната разпоредба изискват кумулативна даденост на многобройни смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства или такива от изключителен характер, при които и най-лекото наказание в особената норма да се окаже несъразмерно тежко, каквито в настоящия казус не са налице. В обсъждания аспект ВКС не споделя депозираните оплаквания за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на посегателство, с подчертано внимание на възрастта, тежкото финансово състояние и многодетното семейство на подсъдимата. Очертаните аргументи, коментирани в корелативна връзка с изложените факти, предпоставящи високата степен на обществена опасност на инкриминираното деяние и сочещи на особености на личността на извършителя не индицират на многобройност и изключителност, и не мотивират ревизия на решението в желаната от защитата посока. Подобно заключение обосновава несъстоятелност и на претендираното отлагане изтърпяването на наложената наказателна санкция - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА с подходящ изпитателен срок, в подкрепа на което се акцентира на това, че Й. О. не е била осъждана към момента на извършеното деяние и че е незрял млад човек, и самотна майка. Визираният аргумент, свързан със съдебното минало на подсъдимата е изискуемо от закона, необходимо формално условие, но недостатъчно за правоприлагане нормата на чл.66НК. Що се отнася до младежката възраст и тежкото семейно положение, те не следва да бъдат интерпретирани изолирано и не очертават императивно задължение за условно осъждане. Отлагане изпълнението на наложената наказателна санкция - лишаване от свобода предпоставя кумулативната даденост на предписаните в чл.66НК изисквания относно размера на определеното наказание и съдебното минало на подсъдимото лице, които компетентният орган е суверенен и оправомощен да прецени съвкупно, с възможното постигане на целите на чл.36 от НК спрямо осъдения и останалите членове на обществото. Разпоредбата на чл.66НК, регламентираща условното осъждане отдава преимуществено значение на личната превенция, но това не обосновава пренебрегване на генералните възпитателни и предупредителни правни последици на наказателната санкция. Приложението на очертания институт в рамките на установените факти за реализирания престъпен акт и за личността на дееца, и при отчитане на честотата на подобни престъпни прояви на фона на общата престъпност в обявената статистика, индицираща на сериозна обществена нетърпимост, е недопустимо. Социалният отзвук на този вид престъпления и очакванията на гражданите като възмездие и насоченост на обществената превенция налагат извода, че за постигане целите на наказанието е наложително подсъдимата О. да бъде поставена в изолация. Изложените съображения предпоставят неоснователност на жалбата на Й. О. за явна несправедливост на наложеното му наказание по смисъла на чл.348, ал.1, т.3, вр.ал.5, т.1 и 2 НПК и формират вътрешното убеждение на касационната инстанция, в пределите на възложената й компетентност да остави в сила атакувания акт на Апелативен съд – Пловдив. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №36/23.02.2010 година, постановено по внохд №27/2010г., по описа на Пловдивски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.   2.