3 Р Е Ш Е Н И Е №145 С.,22.06.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Б. ЧЛЕНОВЕ: В. А. МАРИЯ СЛАВЧЕВА при участието на секретаря Л. З. в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 861/2010 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Т. срещу решение № 464 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1852/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решението на Софийски градски съд от 06.04.2009 г. по гр.д.№ 2941/2008 г. в уважената му част за разликата от 20 000 до 30 000 лв. и е отхвърлен предявения от касатора срещу ЗК [фирма] иск с правно основание чл.407 (отм.) ТЗ за сумата 10 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] е заявил становище за неоснователност на жалбата. С определение № 375 от 07.06.2011 г. е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за размера на дължимото на пострадалия при ПТП обезщетение за неимуществени вреди, разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните указания по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, дадени с т.ІІ от ППВС № 4/1968 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, съобразно компетенциите си по чл.293 ГПК, приема следното: Въззивният съд възприел направените с обжалваното решение фактически изводи относно механизма на пътно-транспортното произшествие и за липсата на принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, но намерил, че присъденото с него обезщетение следва да бъде намалено на 20 000 лв. по съображения, че за периода от датата на увреждането му до датата на предявяване на иска са изтекли 5 години, като дължимата за този период лихва, която не е мораторна, а също е компенсаторна, възлиза на 19 752 лв. С оглед на това е прието, че за да се спази съдържащото се в чл.52 ЗЗД изискване за справедливост, главницата на обезщетението следва да бъде намалена. Решението в обжалваната му част е неправилно. Съгласно задължителните за съдилищата указания по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.ІІ на ППВС № 4/68 г., понятието „справедливост” по вложения от законодателя смисъл не е абстрактно, а всякога обусловено от конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - начинът на извършване, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, които решаващият съд е длъжен да прецени в тяхната съвкупност. При постановяване на решението си в обжалваната му част, въззивният съд формално се е съобразил с посочената задължителна практика, но освен на относимите към критерия за „справедливост” обективни факти, в разрез с нея, като се позовал на компенсаторния характер на лихвата при непозволено увреждане е приел, че тя представлява допълнение към обезщетението, което следва да бъде съобразено при определяне на размера му по реда на чл.52 ЗЗД. Освен в противоречие с цитираното ППВС № 4/68 г., изводите на съда са направени в противоречие със закона. Съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД законната лихва за вреди от непозволено увреждане се дължи от датата на деликта, който е и моментът на изискуемост на вземането на увреденото лице. За разлика от обезщетението за неимуществени вреди, какъвто е предметът на предявения иск, изтеклата върху него лихва има мораторен, а не компенсаторен характер, поради което тя не може да се счита за допълваща обезщетението, както неправилно е прието от въззивния съд. Освен това в противоречие с процесуалните правила, при изграждането им въззивният съд не е съобразил, че в петитума на иска не се съдържа искане за присъждане на законна лихва върху претендираното с него обезщетение, поради което не е имал основание да обсъжда относимостта й към размера на претендираното с него обезщетение. С оглед гореизложеното въззивното решение се явява постановено при наличие на твърдяното в касационната жалба касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което следва да бъде отменено в обжалваната му част, като на основание чл. 293 ГПК вместо него бъде постановено друго, с което на увреденото лице бъде присъдена допълнително сумата 10 000 лв. Водим от горното и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение № 464 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1852/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решението на Софийски градски съд от 06.04.2009 г. по гр.д.№ 2941/2008 г. е отхвърлен предявения от С. П. Т. срещу ЗК [фирма] иск с правно основание чл.407 (отм.) ТЗ за разликата от 20 000 до 30 000 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЗК [фирма] да заплати на С. П. Т. сумата 10 000 (десет хиляди) лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпило на 07.07.2003 г. ПТП по вина на застрахован с „Гражданска отговорност” водач на МПС, а по сметка на ВКС – държавна такса за касационното производство в размер на 230 (двеста и тридесет) лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: