Р Е Ш Е Н И Е № 286 гр.София 16.07.2010г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи март през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА АЛБЕНА БОНЕВА при секретаря Юлия Георгиева, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело №69/2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] в ликвидация, [населено място] чрез ликвидатора З. Ж. Х., приподписана от адв. Й.Х. против решение № 368/09.10.2008 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 385/2008 Касационното обжалване е допуснато с определение № 1136/19.08.2009 г. поради противоречива съдебна практика по въпроса работодателят носи ли отговорност по чл. 200 КТ при трайна неработоспособност до 50 % включително /след изменението на кодекса ДВ бр. 52/2004 г./. Според едното становище, с промяната на чл. 200 КТ от 2004г., в сила от 01.08.2004 г., работодателят носи имуществена отговорност само при констатирана трайна неработоспособност по смисъла на чл.71 от КСО при съпоставка с нормата на чл.42 КСО. От обратното следва, че работодателят не носи имуществена отговорност при неработоспособност, настъпила в резултат на професионално заболяване, по аналогия и при трудова злополука, ако тя е под 50%. В обжалваното решение съдът е изложил съображения, че определения процент трайна неработоспособност /в случая 50%/ не е определящия критерий за наличие на професионално заболяване и породените от това щети следва да се обезщетят. Или, по същество, без да са изложени съображения точно по повдигнатия проблем, въззивната инстанция е приела различно тълкуване на чл. 200 КТ /редакция към изменение ДВ бр. 52/2004 г./ и настоящият съдебен състав намира, че то е правилното. В променения текст е заменено понятието „инвалидност” с „трайна неработоспособност”. Според смисъла на чл. 72 КСО трайната неработоспособност от определена степен нагоре - 50 и над 50 на сто, е инвалидност в осигурителноправния смисъл на това понятие. В редакцията на КТ ДВ бр. 52/2004 г. опитът за синхронизация с чл. 72 КСО не е сполучлив, защото в чл. 200 КТ е посочено, че работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили трайна неработоспособност над 50 %, пропускайки релевантните според осигурителното законодателство 50 на сто. Това недоглеждане е отстранено, като с изменението на КТ ДВ бр. 15/2010 г. има пълно съвпадане в тази част на чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 72 КСО. Тази промяна е след момента, релевантен за настоящия спор, но това е без значение, защото новата редакция следва да се тълкува като уточняваща, чисто редакционна, а не като уреждане по нов начин на материалното правоотношение. Освен това, същността на повдигнатия въпрос е дали увреденият работник или служител може да търси обезщетение за причинените му вреди, щом те са резултат от трудова злополука или професионална болест и са му причинили трайна неработоспособност, а такава е налице и, когато е под 50 %. Настоящият състав намира, че трябва да се отговори положително. Общият принцип за обезвреда при непозволено увреждане изисква пострадалият да може да бъде обезщетен и правото му не зависи от това дали ще получи и пенсия за инвалидност. Последното е от значение за размера на обезщетението според чл. 200, ал. 3 КТ. Имуществената отговорност на работодателя при смърт или увреждане здравето на работника или служителя не бива автоматично да се тълкува с правата му по общественото осигуряване. В противен случай следва, че при едно и също по същността си /не по тежестта/ увреждане по трудово правоотношение, правото на обезвреда се следва на различни основания, съответно по чл. 200 КТ и по чл. 49 ЗЗД. Подобно тълкуване не само е нецелесъобразно, но и поставя в неравностойно положение работници и служители само поради това, че са с установена трайна неработоспособност до 50 %. Отговорността по чл. 200 КТ е безвиновна, за разлика от гаранционно обезпечителната по чл. 49 КТ, Нещо повече, работодателят отговаря дори, когато трудовата злополука или професионалното заболяване са причинени от непреодолима сила, при или по повод изпълнение на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка, прекарана в предприятието. По-благоприятно са уредени случаите на изключване или намаляване на отговорността в чл. 201 КТ в сравнение с чл. 51 ЗЗД. Съдебната защита по исков път, когато е по КТ е безплатна за работниците и служителите. Следователно, изключването на работниците и служителите с трайна неработоспособност под 50 % от адресатите на чл. 200, ал. 1 КТ ще е форма на неравностойно третиране, каквото не може да съществува. В същото време правата по чл. 200 КТ се запазват за всички случаи на причинена временна неработоспособност в резултат на трудова злополука или професионална болест /в по-голямата си част по-леки увреждания от причиняването на трайна неработоспособност, макар и до 50%/. И в тази хипотеза п олученото обезщетение от общественото осигуряване е от значение само за размера на дължимото от работодателя овъзмездяване. Като аргумент в полза на даденото тълкуване е и целта на КТ от 1986 г. чрез кодифицирането на отговорността от непозволено увреждане на предприятието към работниците за вреди от трудова злополука и професионално заболяване тя да бъде уредена с нови материалноправни и процесуални норми, съобразени в много по-голяма степен със социалния характер на трудовото законодателство и основните му принципи. Вторият правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване поради условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е дали при определяне на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ следва да се приспадне размера на брутното трудово възнаграждение за исковия период, което работникът би получавал, ако е приел да заеме предложена от работодателя длъжност, съобразена с намалената му работоспособност. Съставът на Върховния касационен съд намира, че на този въпрос следва да се отговори положително. При положение, че в резултат на трудовата злополука, работникът не може да продължи да упражнява трудовата дейност по заеманата до тогава длъжност, пропускът да получи доход от трудово възнаграждение го уврежда имуществено. В същото време, ако работи, но на друга длъжност, тогава ще е налице вреда единствено, ако получаваното трудово възнаграждение е по-ниско. Имуществената щета, което е в пряка причинна връзка с увреждането е само разликата между пропуснатото по-високо и получаваното по-ниско възнаграждение. По същия начин, ако работодателят е предложил на работник или служител да заеме друга длъжност в същото предприятие и тя е била съобразена с намалената му трудоспособност и конкретни увреждания, тогава ще има реално намаляване в имуществената му сфера от пропуснат трудов доход само за разликата от по-ниското възнаграждение. При така дадените отговори, правилно въззивният съд е ангажирал отговорността на касатора – работодател по чл. 200, ал. 1 КТ, въпреки, че признатата за исковия период от време неработоспособност на увредения работник е 50%. Неоснователни са оплакванията на касатора, че искът е недопустим, тъй като по спора има формирана сила на присъдено нещо. По по-рано приключилото дело има произнасяне по същество за друг период. За времето от 01.10.2005 г . – 01.05.219 г. е прието, че е преждевременно предявен и спорът не е разгледан по същество. По своето съдържание съдебния акт в тази му част има характер на определение и няма как да формира сила на присъдено нещо по основателността на заявената претенция. Правилно въззивният съд е счел, че искът по чл. 200 КТ не е погасен по давност. Предявен е от Н. Т. против [фирма] /в ликвидация/ за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от намалена трудоспособност в резултат на професионално заболяване, представляващи пропуснат доход от трудово възнаграждение за периода с начална дата 01.10.2005, а исковата молба е подадена на 27.03.2007 г. или в тригодишния срок по чл. 358, ар. 1, т. 3 КТ. В този период е и възникнало основанието за търсене на обезщетение. То е ново експертно решение, с което е призната намалена работоспособност 50 % за следващите три години въз основа на установеното професионално заболяване вибрационна болест, получена при и по повод работата му като миньор в силикозоопасна среда. Обстоятелството,че за предходен период от време Т. за същото професионално заболяване е имал призната неработоспособност от 57% не влияе по никакъв начин върху горните изводи, нито освобождава работодателя да го обезщети, след като пропуснатите ползи от трудови доходи за исковия период са резултат на увреждането. Неправилно, обаче, съдът не е обсъдил доводите на работодателя, че е предложил на Т. да заеме длъжността „пазач-охранител”. Това обстоятелство, с оглед дадения от настоящия състав отговор на повдигнатия правен въпрос, има отношение към реално причинената имуществена вреда. По делото има експертиза за трудовото възнаграждение, дължимо за длъжността „пазач-охранител”, но няма данни дали тя е била съобразена с намалената работоспособност на Т. и спецификата на неговото заболяване. Освен това, работодателят е в ликвидация и не е ясно в исковия период от време каква дейност е развивал и съответно, реално съществувала ли е въпросната длъжност по щат. Налага се извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което решението следва да се касира и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд. По разноските, направени от страните в това производство ще се произнесе въззивната инстанция според резултата по спора. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 368/09.10.2008 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 385/2008 ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: