Р Е Ш Е Н И Е № 183 гр. София, 17 май 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ИЛИЯН ТОЧЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 92/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба, подадена от подсъдимия В. Т. Я., срещу въззивно решение № 200/07.07.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 308/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 1 – ви състав. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на заявените с нея касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – 3 от НПК, като се претендира алтернативно за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция или намаляване размера на наложените наказания. Въззивното решение се обжалва и от частния обвинител М. Б. П.. В жалбата му се сочи, че наложеното на подс. Е. К. наказание лишаване от свобода е несправедливо. Излагат се аргументи в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъде увеличен размерът на наказанието лишаване от свобода и да бъде постановено неговото ефективно изтърпяване. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия В. Т. Я. поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й, по изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП намира касационните жалби за неоснователни и пледира за оставянето им без уважение. Подсъдимият Е. К., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. Представлява се от своя защитник – адв. Я., който намира въззивното решение за правилно и законосъобразно, а наложените с него наказания за справедливи. На това основание защитникът претендира за оставяне на касационните жалби без уважение и потвърждаване на въззивния съдебен акт. Частният обвинител М. П. и неговият повереник – адвокат С. Ч., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание пред ВКС. Повереникът е депозирал писмено становище, с което поддържа подадената от името на частния обвинител касационна жалба и прави искане тя да бъде уважена. Едновременно с това изразява несъгласие с доводите, изложени в жалбата на подс. Я., насочени срещу фактическите и правни изводи на въззивния съд, като намира въззивното решение в тази част за правилно. Подсъдимият В. Т. Я. в предоставената му последна дума заявява, че не се счита за виновен и поради това моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд като обсъди доводите на страните и материалите по делото и извърши проверка в рамките, определени от чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 260014/29.09.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 606/2020 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, подсъдимият Е. Г. К. е признат за виновен в това, че на 11.09.2019 г., в гр. Кочериново, обл. Кюстендил, ул. „Антон Иванов“, пред дом № 58, при управление на МПС лек автомобил марка „М.“, модел „******“, с рег. [рег.номер на МПС] , в посока с. Пороминово, нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 21, ал.1 от ЗДвП и при условията на независимо съпричиняване с подсъдимия В. Т. Я. причинил по непредпазливост смъртта на И. Б. П., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, пр.1, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП. С присъдата на основание чл. 25, вр. с чл. 23 от НК е определено на подс. К. едно общо наказание между наложеното по настоящото дело и това по н.о.х.д. № 46/2021 г. на РС – Дупница, в сила от 20.01.2021 г. – осем месеца лишаване от свобода, като е постановено да изтърпи по - тежкото от двете, а именно наказанието три години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК с първоинстанционната присъда е отложено изпълнението на така определеното общо наказание за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, т.7 от НК на подс. К. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият В. Т. Я. е признат за виновен в това, че на 11.09.2019 г., в гр. Кочериново, обл. Кюстендил, ул. "Антон Иванов", пред дом № 58, при управление на МПС лек автомобил марка „О.“, модел „А.“, с рег. [рег.номер на МПС] , в посока с. Пороминово, нарушил чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и при условията на независимо съпричиняване с подсъдимия Е. Г. К. причинил по непредпазливост смъртта на И. Б. П., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, пр.1, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 55, ал.1 т.1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години, като е оправдан по обвинението за допуснати нарушения на чл. 5, ал.1, т.1, чл. 25, ал. 2 и чл. 26 от ЗДвП. С присъдата на основание чл. 343г, вр. с чл. 37, т.7 от НК подсъдимият В. Т. Я. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. Окръжна прокуратура - Кюстендил останала недоволна от оправдаването на подс. Я. по обвинението в частта за допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 25, ал. 2 и чл. 26 от ЗДвП и протестирала първоинстанционната присъда пред САС с искане за признаване на същия подсъдим за виновен и по това обвинение. Недоволен останал и подсъдимият В. Я., който подал въззивна жалба срещу първоинстанционната присъда, с искане да бъде оправдан. С решение № 200/07.07.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 308/2022 г., САС, НО, 1 -ви възз. състав потвърдил изцяло присъдата на ОС – Кюстендил. Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от процесуално легитимирани лица, в законовоопределения срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе първо по основателността на жалбата на подс. Я., доколкото с нея се релевират всички касационни основания, включително и това по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Това се налага поради факта, че положителният отговор на възражението за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, ще обезсмисли извършването на проверка за допуснати нарушения на материалния закон и справедливост на наложените санкции, а оттам и произнасянето по жалбата на частния обвинител. В жалбата на подс. Я. твърдението за допуснати нарушения на процесуалния закон се аргументира на първо място с довода, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си за мотивиране на постановения от него съдебен акт, съобразно изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК и чл. 305, ал. 3 от НПК. Касаторът твърди, че не ставало ясно по какъв начин контролираният съд е изградил вътрешното си убеждение относно приетите за установени факти и правните изводи, които те налагат, тъй като въззивното решение възпроизвеждало дословно мотивите на първоинстанционната присъда. В тази връзка касаторът прави и възражение за това, че въззивният съд не основал вътрешното си убеждение на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като така нарушил принципа за невиновност, прогласен в чл. 6, §2 от ЕКЗПЧОС и чл. 16 от НПК. Според касатора допуснатото нарушение по същество представлявало „липса на мотиви“, по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК, като на това основание въззивното решение следвало да бъде отменено. Така направените оплаквания от касатора са декларативни. Не се сочи кои конкретни доказателства не са били събрани, кои от доказателствените източници не са обсъдени обективно и задълбочено, кои от изводите на въззивния съд по фактите и правото са неясни, неправилни или незаконосъобразни, до степен да се приеме, че е налице основанието по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Касационният контрол е ограничен в рамките, очертани от нормата на чл. 347 от НПК, като за разлика от въззивната инстанция, касационният съд не извършва цялостна служебна проверка на обжалвания въззивен съдебен акт. Касационната инстанция проверява конкретните оплаквания, посочени от касаторите и когато такива не се визират, не им дължи отговор. Доколкото обаче, твърдяното от подс. Я. нарушение е от категорията на абсолютните процесуални нарушения, настоящият съдебен състав намира, че дължи осъществяването на такава проверка. В нормата на чл. 339, ал. 2, вр. с ал.1 от НПК законодателят е определил какво следва да бъде съдържанието на въззивното решение, което въззивната инстанция постановява в случаите, когато потвърждава първоинстанционната присъда. Съгласно тази разпоредба във въззивния съдебен акт следва да се посочи по чия жалба и протест се произнася въззивният съд, тяхното кратко съдържание, доводите на страните от съдебното заседание, основното съдържание на присъдата, основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста и своето собствено решение по тях. Това не означава, че въззивният съд винаги е длъжен в решението си да излага подробен доказателствен анализ и изрично да обосновава всяка приета от него фактическа констатация, когато страните не възразяват срещу тях и когато той изцяло приема за качествено извършена доказателствената и аналитичната дейност на първоинстанционния съд. Достатъчно е от въззивния съдебен акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността и законосъобразността на оспорената пред него първоинстанционна присъда и да е лесно проследим процеса, по който е формирал вътрешното си убеждение относно доказателствената обезпеченост на обвиненията, изводите му по приложимото право и съответното наказание, респективно по гражданската претенция. Прегледът на въззивното решение налага извода, че контролираният съд е спазил стандарта, очертан в нормата на чл. 339, ал. 2 от НПК относно неговото съдържание, в случаите, когато се потвърждава първоинстанционната присъда. Във въззивното решение подробно са изложени фактическите обстоятелства и доказателствата, на базата на които са установени, правните изводи на решаващия съд по отношение на допуснатите нарушения от водачите на МПС, съпричинили деянието, приложимия материален закон и съображенията относно санкциите, които подсъдимите следва да изтърпят. Действително, в голяма степен мотивите на въззивното решение се припокриват с тези на първоинстанционната присъда. Това не налага извод за допуснато нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като е ясна волята на въззивната инстанция, която изрично и изцяло е припознала като свои доказателствените, фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд. Начинът на структуриране и излагане на мотивите на контролирания съд не поставя каквито и да било съмнения в тази насока, поради което не се споделя твърдението на касатора за допуснато нарушение от категорията на абсолютните, визирано в чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. На следващо място в касационната жалба на подс. Я. е изложено твърдението, че въззивният съд не е дал отговор на възражението му за това, че към момента на предприемане на изпреварване от автомобила на К., подс. Я. е бил подал ляв мигач за преминаване в лявата лента. С посоченото твърдение се обосновава наличието на две от касационните основания – за допуснато нарушение на процесуалните правила /липсата на отговор на възражение на подсъдимия – нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК/, както и за неправилно приложение на материалния закон. Отговор на посоченото възражение въззивният съд е изложил на л. 13 и л. 14 от въззивното решение, поради което оплакването за допуснато процесуално нарушение е неоснователно. Този отговор е и законосъобразен. Значението, което подс. Я. отдава на посоченото възражение, е израз на погрешното му разбиране, че след като е дал ляв пътепоказател, това го освобождава от останалите му задължения като водач на МПС, визирани именно в разпоредбата на чл. 25, ал.1 от ЗДвП, за нарушението на която и двете предходни съдебни инстанция са го признали за виновен. Законосъобразни са изводите на съдилищата по фактите за това, че посоченото действие на водача при преминаване в лентата за насрещно движение и завой наляво – даване на ляв пътепоказател /ляв мигач/, не го освобождава от задължението да се увери, че предприетата от него маневра може да бъде извършена безопасно – че тя не пречи и не застрашава останалите участници в движението, движещи се след него, преди него или минаващи покрай него, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение. С други думи, всяка маневра трябва да бъде предшествана от задължителна, внимателна и всестранна оценка на пътната ситуация /място, време, разположение и скорост на превозните средства, пешеходци и т. н./, за да се извърши, без да се създадат пречки или се застрашат другите участници в движението. Правилно е заключението на съдилища, че след като подс. Я. е имал обективна възможност да възприеме в огледалата за обратно виждане автомобила на подс. К., той е бил длъжен преди да извърши маневрата си, да се убеди, че тя няма да попречи или застраши движението на последния, като съобрази положението му, посоката и скоростта му. Заключението на предходните инстанции за наличието на такава обективна възможност не е произволно и изградено на предположение, а се основава на заключенията на основната и на допълнителната автотехнически експертизи, приети от първоинстанционния съд. На основата на експертното становище, обосновано и защитено от вещото лице в хода на съдебното следствие, контролираният съд правилно е преценил /както и първостепенния съд/, че подс. Я. е имал обективна, техническа възможност да възприеме в огледалото за обратно виждане л. а. „М.“, управляван от подс. К., както и навлизането му в мислената му насрещна лента / вж. л. 13 от доп. АТЕ – след отклонението на л. а. „М.“ в мислената насрещна лента и изминаване на 19, 80 м. започва отклоняването наляво на л. а. „О.“/. При това положение подс. Я. не само обективно е могъл да възприеме автомобила на подс. К., но е бил и длъжен да съобрази неговото движение и скорост и тогава да реши дали да предприеме и извърши маневрата. В тази връзка е неоснователно възражението на касатора, за това, че след като е започнал да завива наляво не е имал възможност да наблюдава движението на л. а. „М.“ в огледалата. Задълженията по чл. 25, ал.1 от ЗДвП изискват активно поведение на водача преди предприемане на маневрата и към този момент се преценява дали е имал обективна възможност за възприемане на движещия се отзад автомобил. Следва да се отбележи и че видно от обясненията на подс. Я. / л.167 от н.о.х.д. №606/2020 г./, той изобщо не е забелязал движещия се зад него л. а. „М.“, което само по себе си потвърждава извода, че не е наблюдавал пътната обстановка, а това обуславя законосъобразността на извода, че не се е съобразил с изискванията на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. След като подс. Я. не е изпълнил всичките си задължения, произтичащи от посочената разпоредба и това му поведение, наред с допуснатото от подс. К. нарушение на правилата за движение, е в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат - смъртта на пострадалия пътник И. П., и двамата подсъдими следва да понесат наказателна отговорност за неговото съпричиняване. Правните изводи на контролирания съд в посочения смисъл са законосъобразни и правилни, изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав и поради това не се споделя твърдението за допуснато нарушение на материалния закон, от вида на посоченото в жалбата на подс. Я.. Настоящият съдебен състав намира за нужно на това място да посочи, че в съответствие с правомощието да следи за правилното приложение на материалния закон констатира, че незаконосъобразно подс. К. е признат за виновен в извършване на нарушение едновременно и на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, и на чл. 21 от ЗДвП. Многократно в свои решения ВКС е указвал, че е необходимо да се изследва въпросът за каузалния принос на всяко инкриминирано нарушение на правило за движение, като се ангажира наказателната отговорност на подсъдимия само за това от тях, което се намира в причинно - следствена връзка с вредоносния резултат. Необходимо е да се отбележи, че такава връзка между нарушението на чл. 21, ал.1 от ЗДвП и произшествието ще е налице, когато поради управление на МПС със скорост над посочената в тази разпоредба, водачът не е могъл да го предотврати чрез намаляване на скоростта или спиране. Когато, въпреки движението със скорост над разрешената, водачът е имал обективна възможност да предотврати произшествието, чрез намаляване на скоростта или спиране, но не го е сторил, ще е налице само нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. В настоящия случай, видно от заключението на допълнителната АТЕ, подсъдимият К. е управлявал л. а. „М.“ със скорост от 106, 5 км /ч. , а л. а. „О." е управляван от подс. Я. със скорост от 27, 5 км/ ч. В момента, в който л.а. „М.“ се е намирал на разстояние 64, 80 м до мястото на удара, подс. К. предприел отклоняване на автомобила в посока наляво, за да изпревари по - бавно движещия се пред него л. а. „О.“. След като л. а. „М.“ се отклонил наляво и изминал 19, 80 м, подс. Я. също предприел завиване наляво. След отклоняването на л. а. „М.“ към насрещната лента, според заключението на допълнителната АТЕ, ударът за него е бил технически непредотвратим чрез спиране, поради това, че разстоянието до мястото на удара – 45, 10 м е по - малко от опасната зона за спиране – 91, 20 м при скорост от 106, 5 м. Според експертното становище, изложено в заключението на основната АТЕ, при скорост на движение 50 км/ч, каквато е нормативно установената за движение в населено място, съгласно чл. 21, ал.1 от ЗДвП, както и при конкретните пътни условия, ударът е технически предотвратим, тъй като разстоянието при тази скорост от момента на отклоняването на л. а. „М.“ до мястото на удара е 45,10 м., а опасната зона е по - малка – 30, 40 м. Изложеното налага извода, че произшествието е настъпило в резултат на това, че л. а. „М.“ се е движил със скорост над максимално допустимата за движение в населено място, което е довело до невъзможност при появата на опасността /отклоняващия се наляво л. а. „О.“/ да предотврати удара чрез намаляване на скоростта или спиране. Иначе казано, подс. К. обективно не е могъл да избегне настъпването на произшествието по указания в разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП начин, поради допуснатото от него преди това нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. След като в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат е единствено допуснатото нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, въззивното решение следва да бъде изменено, а подс. К. оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. На следващо място в касационната жалба на подс. Я. се прави оплакване за несправедливост на наложените по отношение на него санкции. Изразява се становище, че наказанието лишаване от свобода правилно е определено по размер и начин на изпълнение при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК и чл. 66, ал.1 от НК, като по същество се възразява срещу налагането на наказание „лишаване от право на управление на МПС“. Претендира се за приложение на нормата на чл. 55, ал. 3 от НК, като искането се аргументира с довода, че подс. Я., като дългогодишен водач на МПС повече от двадесет години няма допуснати нарушения на правилата за движение, а тъй като осъществява таксиметрова дейност, посоченото наказание ще затрудни сериозно финансовото положение на него и семейството му. Първият аргумент намира подкрепа в приложените по делото справки за допуснати от подс. Я. нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. От тях се установява, че последните административни наказания с наказателно постановление / две на брой/ са му наложени преди повече от 19 години, а с фиш - преди 10 години. Принципно това обстоятелство го характеризира като сравнително дисциплиниран водач на МПС. Конкретното нарушение, довело до настъпване на вредоносния резултат, обаче, е на едно от основните правила за движение. Важността на това правило произтича от обстоятелството, че всяка маневра с превозното средство изменя пътната обстановка и изисква промяна в поведението и на останалите участници в движението. Неспазването му или незначителното отклонение от въведените с чл. 25, ал.1 от ЗДвП задължения може да създаде реална опасност за всички участници в движението и да доведе до значителни вредни последици, както е в настоящия случай. На това основание омаловажаването на приноса на подс. Я. /при отчитане на значително по - големия такъв на подс. К./ за настъпването на вредоносния резултат е неоправдано. Той също следва да изтърпи наказание „лишаване от право да управлява МПС“, за да се постигне дисциплиниращ ефект върху него в посока спазване на правилата за движение. Упражняването на посочената трудова дейност също не е основание за уважаване на искането за приложение на чл. 55, ал. 3 от НК. Основната цел на санкцията е поправянето и превъзпитаването на дееца и тя има приоритет пред финансовото му благополучие. По делото не са налице данни, от които да се направи извод, че доходите на семейството на Я. се осигуряват единствено от осъществяваната от него таксиметрова дейност. От друга страна упражняването на такава поставя в известна степен и по - високи изисквани към подсъдимия, свързани със спазване на правилата за движение, предвид на това, че отговаря за безопасното превозване на хора. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав не намира за основателна претенцията на касатора Я. за промяна на санкционната част на въззивното решение, постановена спрямо него. По касационната жалба на частния обвинител Основното оплакване на този касатор е за несправедливост на наложената на подс. К. санкция лишаване от свобода. То се аргументира подробно в касационната жалба, като се акцентира на първо място на това, че подс. К. се е движел с висока скорост в населено място, пътната обстановка на което му е била добре позната, че не е реагирал адекватно на обстоятелството, че пред него се движи друг автомобил, че е действал самонадеяно. Всички тези обстоятелства правилно не са били съобразени от съдилищата по фактите при определяне на санкциите, тъй като те са относими към въпросите за съставомерността на деянието и съгласно разпоредбата на чл. 56 от НК не могат да бъдат отчитани повторно и като отегчаващи отговорността. На следващо място недоволството на частния обвинител е насочено срещу отлагането на изпълнението на санкцията лишаване от свобода, като се твърди, че предходните съдилища са игнорирали целите на генералната превенция. Настоящият съдебен състав изцяло споделя доводите на касатора за това, че наказанието е справедливо, когато гарантира постигането на целите не само на специалната, но и на генералната превенция. Санкцията следва да оказва предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото, но не може да се изисква тя да отговаря на очакванията на близките на пострадалия. Последните никога не биха били удовлетворени от наказание в какъвто и да е размер, тъй като то не би могло да компенсира загубата им от преждевременно отнетия живот на техния близък. Освен това наказанието макар и в известна степен да се приема като възмездие, не може да служи като отмъщение за стореното. Споделимо е становището на касатора, че наказанието следва да бъде определено при отчитане на обществената опасност на конкретното деяние /доколкото следва да е съответно на престъплението – чл. 54, ал. 3 от НК/ и на конкретния деец, тъй като това е основен принцип на индивидуализацията на наказанието. От него са се ръководили предходните инстанции, като са преценили, че конкретното деяние, извън факта, че е осъществено при условията на съпричиняване, не се отличава с по - висока степен на обществена опасност от други престъпления от същия вид. При преценката на обстоятелствата, характеризиращи обществената опасност на подс. К., в посока утежняване на неговата отговорност, съдилищата са отчели данните за предходните му осъждания /две присъди за престъпления по чл. 345 от НК - за управление на нерегистриран по надлежния ред мотоциклет, с които са му наложени наказания глоби/ и наложените му множество административни наказания за извършени от него различни по тежест нарушения на ЗДвП и ППЗДвП, характеризиращи го като недисциплиниран водач на МПС. Съдилищата са преценили като отегчаващ фактор по - същественият принос на подс. К. за настъпването на съставомерния резултат от този на подс. Я., предвид броя на допуснатите от първия нарушения на правилата за движение. Изложените по - горе в решението съображения за това, че само нарушението по чл. 21, ал.1 от ЗДвП е в причинно - следствена връзка с престъпния резултат, не налага корекция на този извод. Подс. К. е управлявал превозното средство със скорост повече от два пъти по - висока от максимално допустимата за движение в населено място, предвидена в посочената разпоредба и макар и едно на брой, именно неговото нарушение е основна причина за произшествието. При определяне на санкциите на подс. К. предходните инстанции правилно са отчели като смекчаващи отговорността обстоятелства младата възраст на дееца /24 - годишен към момента на деянието/, трудовата му ангажираност, семейното му положение, с оглед на това, че е баща на малолетно дете, за което полага грижи. В посока смекчаване на отговорността следва да се отчете и поведението на подс. К. непосредствено след произшествието – подаване на сигнал за същото на кварталния инспектор на [населено място] – св. Г., даването на подробни обяснения за случилото се на досъдебното производство и признаването на вината. Сигнализирането на полицейския служител за произшествието, при отсъствие на други действия на подс. К. /въпреки реалната възможност за извършване на такива/, не е достатъчно, за да се приеме, че той е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, за да са налице основания за квалифициране на деянието по привилегирования състав на чл. 343а от НК, но същото следва да бъде преценено като смекчаващо отговорността. Отчетените по този начин смекчаващи фактори превишават отегчаващите такива, с оглед на което предходните инстанции правилно са определили на подс. К. наказание лишаване от свобода под средния размер и над минималния такъв, предвиден за съответното престъпление. Законосъобразна е и преценката на контролирания съд, че основната задача на санкцията, преди всичко, е да окаже поправително и превъзпитателно въздействие върху конкретния извършител на престъплението и да му попречи да извършва други престъпни деяния. Ръководен именно от тази цел, законодателят в разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК е поставил акцент върху индивидуалната превенция – „поправянето на извършителя“. Това изисква отчитането на личностните особености на дееца, възрастта му към момента на извършване на деянието и към постановяване на присъдата, положението му в обществото, социалната и трудовата му ангажираност, с оглед възможностите за корекция на поведението му в посока съобразяване с установения от обществото правов ред. Сравнително младата възраст на дееца /24 год. към момента на извършване на деянието и 28 год. към настоящия момент/, фактът, че същият полага обществено полезен труд, създал е семейство и отглежда малолетно дете, осъзнал е вината си и не я оспорва, както и че няма данни за други негови престъпни прояви в периода от деянието до този момент, налагат извода, че все още не е изчерпана възможността за неговата ресоциализация. Поправителният и превъзпитателният ефект на наказанието лишаване от свобода могат да бъдат постигнати без да е необходимо подсъдимият да бъде откъснат от нормалната му социална среда, като му се даде възможност да коригира поведението си, да пренареди приоритетите си, а като млад родител да оцени живота, най - висшето човешко благо, което следва да бъде съхранявано с всички възможни средства, включително и чрез стриктно спазване на правилата, регулиращи движението по пътищата. В този смисъл кумулативно наложените му наказания – лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от пет години и лишаване от право на управление на МПС за срок от три години, могат да осигурят постигане на необходимия баланс между поправянето и превъзпитаването на дееца и общопревантивната функция на санкцията, поради което настоящият съдебен състав не намира основание за уважаване на исканията на частния обвинител. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените от жалбоподателите касационни основания обуславя оставянето на въззивното решение в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 200/07.07.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 308/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 1 – ви състав, като го отменя в частта, с която подсъдимия Е. Г. К. е признат за виновен в извършване на нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и го оправдава по това обвинение. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.