Р Е Ш Е Н И Е
№ 478
гр. София, 24 януари 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети декември, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и на прокурора от ВКС ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ, разгледа докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 1524/2014 г. на ВКС и въз основа на данните по делото и закона, прие следното:
Делото е образувано по ИСКАНЕ от осъдения В. М. Б., чрез упълномощения защитник адв. В. Б., ЗА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1,т. 5, вр. чл. 419, ал.1, предл. първо, вр. чл. 348, ал. 1, т.т.1, 2 и 3 НПК на производството по внохд № 1331/2013 г. на Окръжен съд гр. Пловдив.
В искането се сочи несъгласие с приложението на закона без конкретни доводи. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се навеждат следните доводи: вътрешното убеждение на съда относно виновността на осъдения е изградено въз основа на опорочено следствено действие – разпознаване, проведено на 20.08.2010 г., тъй като не е осигурено присъствието на адвокат и по този начин, макар и все още да не е бил привлечен като обвиняем, са били нарушени правата на осъдения; опороченото разпознаване всъщност внася съмнение и относно съпричастността на осъдения към деянието; опорочено е и разпознаването по снимки от 15.06.2010 г., тъй като проведеният разпит преди това не бил подробен по отношение на евентуалните опознавателни признаци. Според искателят наказанието е явно несправедливо поради неотчитането на позитивните аспекти в поведението на осъдения преди и по време на разследването, трудовата му ангажираност и здравословното му състояние; размерът от три години лишаване от свобода е завишен и необосновано не е приложен чл. 66 НК.
В съдебно заседание осъденият Б. и адв. Б. не се явяват, редовно призовани. За осъдения се явява адв. А., с пълномощно за настоящото производство.
Адвокат А. поддържа искането и моли да бъде уважено, като въззивното решение бъде изменено на осн. чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК с приложение на чл. 66 НК.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че искането е неоснователно и моли да бъде оставено без уважение. Според него и двете разпознавания са проведени при спазване изискванията на закона, фактите относно деянието и дееца са несъмнено установени и доказани; наказанието за престъплението по чл. 143 от НК е съобразено с високата обществена опасност на деянието; извършено е и престъпление телесна повреда по чл. 129 НК.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД СЪОБРАЗИ ОПЛАКВАНЕТО В ИСКАНЕТО И ДОВОДИТЕ НА СТРАНИТЕ, ПРОВЕРИ ДАННИТЕ ПО ДЕЛОТО В РАМКИТЕ НА ПОСОЧЕНИТЕ ОТ ЗАКОНА ПРЕДЕЛИ, И СЪГЛАСНО ПРАВОМОЩИЯТА СИ, ПРИЕ СЛЕДНОТО:
С присъда № 91/29.02.2012 г., постановена по нохд № 5227/2011г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІ наказателен състав, подсъдимият В. М. Б. е признат за ВИНОВЕН в това, че на 30.03.2010 г. в [населено място] е направил опит да принуди другиго – В. Б. Ц. да извърши нещо противно на волята му – да предприеме действия, насочени към продажба на дяловете на И. М. М. в [фирма] – [населено място], като е употребил за това сила, а деянието е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 143 ал. 1 във вр. с чл. 18 ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК го е ОСЪДИЛ на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода.
Подсъдимият В. М. Б. е признат за ВИНОВЕН и за това, че на 30.03.2010 г. в [населено място] е причинил другиму – на В. Б. Ц. от [населено място], средна телесна повреда, изразяваща се в постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, за което на основание чл. 129 ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК е ОСЪДЕН на ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК на подсъдимия Б. е определено за изтърпяване най – тежкото от така наложените наказания – ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода - ОТЛОЖЕНО, на основание чл. 66 ал. 1 от НК с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ.
На основание чл. 59 ал. 1 и ал. 2 от НК от така наложеното на подсъдимия Б. общо най – тежко наказание – ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА Лишаване от свобода е приспаднато времето, през което е бил задържан, считано от 20.08.2010 г. – 29.03.2011 г. Подсъдимият Б. е осъден да заплати на пострадалия В. Б. Ц. сумите от 2 000 лева, представляващи обезщетение на претърпените неимуществени вреди от престъплението по чл. 143 ал. 1 във вр. с чл.18 ал. 1 от НК, и 10 000 лева – обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл. 129 ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, ведно със законните лихви върху всяка от тези суми, считано от момента на увреждането – 30.03.2010г. до окончателното им изплащане. За разликата до пълните предявени размери от 5 000 лева - за престъплението по чл. 143 ал. 1 във вр. с чл. 18 ал. 1 от НК и 15 000 лева - за престъплението по чл. 129 ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, съдът е отхвърлил гражданските претенции като неоснователни.Присъдени са разноски.
По въззивен протест от прокурора и частния обвинител и граждански ищец и по жалба от защитата на подсъдимия, е образувано внохд№ 1129/2012 г. на Окръжен съд, гр. Пловдив, по което с НОВА ПРИСЪДА № 107/04.12.2012 г., е отменена първоинстанционната присъда в осъдителните - наказателна и гражданска части относно обвинението по чл. 143 ал. 1 във вр. с чл. 18 ал. 1 от НК, както и относно приложението на чл. 23, ал. 1 и чл. 66, ал. 1 от НК и вместо това, подсъдимият В. Б. признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК. Отхвърлен е предявеният граждански иск за обезщетение на причинените на пострадалия Ц. неимуществени вреди от това престъпление, ведно със законната лихва върху претендираната сума; отменено е приложението на чл. 66, ал. 1 от НК като на основание чл. 61, т. 3, във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС е определен първоначален „общ” режим на изтърпяване наказанието „лишаване от свобода”, наложено на подсъдимия В. Б. в размер на ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА за престъплението по чл. 129, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК. Редуциран е размерът на дължимата държавна такса, съобразно отхвърления граждански иск. В останалата част - по обвинението по чл. 129, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, по направените разноски и относно приложените веществени доказателства, присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена.
По касационен протест и касационна жалба от подсъдимия, подадена чрез защитата му, е образувано нд №1086/2013г. на ВКС, ІІІ н. о, по което с решение № 314 от 16.09.2013г. е отменена новата въззивна присъда в наказателно-оправдателната и в гражданско-отхвърлителната й части относно произнасянето по обвинението за престъпление по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК и претендираното от пострадалия обезщетение за неимуществени вреди от това деяние. В отменената част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд гр. Пловдив.
С въззивно решение № 133/09.06.2014 г., по внохд № 1331/2013 г., на Окръжен съд гр. Пловдив първоинстанционната присъда № 91/29.02.2012 год., по нохд № 5227/2011г. по описа на Районен съд - Пловдив, 17 състав, е изменена като размерът на наложеното на подсъдимия В. М. Б. наказание за престъпление по чл. 143 ал. 1 във вр. с чл. 18 ал. 1 от НК от ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода - е увеличен на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода; съответно присъдата е изменена в частта относно определеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо най – тежко наказание на подсъдимия В. М. Б. от ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода - на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода; ОТМЕНЕНО е приложението на чл. 66 ал. 1 от НК по отношение на определеното общо най – тежко наказание и на основание чл. 57 ал. 1 във вр. чл. 59 ал. 1 във вр. чл. 61 т. 3 от ЗИНЗС на подсъдимия е определен първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието, в затворническо общежитие от „открит” тип. Присъдата е изменена и в гражданката част като е увеличен размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на престъплението по чл. 143 ал. 1 във вр. с чл. 18 ал. 1 от НК от 2 000 /две хиляди/ на 3 000 /три хиляди/ лева; присъдените на основание чл. 189, ал. 3 от НПК разноски в полза на пострадалия В. Б. Ц., са възложени в тежест на подсъдимия В. М. Б. със сумата от общо 550 лева, както и дължимата държавна такса върху уважените размери на гражданските искове в размер на 520 /петстотин и двадесет/ лева.
Решението е влязло в сила и не е проверявано по касационен ред, поради липса на законова възможност за касационното му обжалване.
Искането за възобновяване е ДОПУСТИМО; подадено е в срока по чл. 421, ал. 3 НПК от оправомощен правен субект; спрямо акт, подлежащ на проверка по реда за възобновяване на наказателните дела, поради което са изпълнени условията по чл. 419- чл. 421 НПК за неговото разглеждане.
Разгледано по същество, ИСКАНЕТО Е НЕОСНОВАТЕЛНО.
При разглеждането на делото и в двете процесуални фази не са допуснати нарушения на процесуални правила, с които да са били ограничени правата на осъдения като обвиняем и като подсъдим.
Като основен аргумент в искането се сочат две следствени действия разпознаване от 20.08. 2010 год. и от 15.06. 2010 год. като опорочени способи за събиране на доказателства. Първото действие по разследването не е било разпознаване, а съставянето на протокол за извършен оглед на местопроизшествие и протокол за разпит на свидетеля Ц., поради което с тези действия по разследването е спазен регламентът по чл. 212, ал. 2 от НПК, изискващ основанието за образуване на досъдебно производство при условията на незабавност да е първото следствено действие, което в случая е от вида на лимитативно изброените в закона. Извършеното разпознаване на 20.08. 2010 год. е в рамките на образуваното досъдебно производство. Неоснователно искателят твърди, че това действие е опорочено. Преди това действие разследващият орган не е бил длъжен да извърши предходно привличане на разпознаваното лице в качеството на обвиняем. Този извод е логична последица от буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 219, ал.2 от НПК, който текст не задължава разследващите органи или прокурора да извършат привличане на едно лице като обвиняем, още и едновременно, със съставянето на протокола за първото действие по разследването. Следователно, фактът, че разследващият орган не го е сторил преди разпознаването, не обосновава тезата в искането за лишаване на осъдения Б. от адвокатска защита и от справедлив процес в досъдебната фаза, при положение, че в този процесуален момент не е имал процесуално качество и не може да е бил лишен от невъзникнало за него право на защита. Не се сочи въобще, с какво неприсъствието на защитник на това именно следствено действие, в което разпознаваният не е имал процесуално качество на обвиняем, е довело до неблагоприятни последици за упражняването на бъдещото му право на защита при наличие на наказателно обвинение срещу него; не става ясна тезата на защитата на осъдения - какви действия са пропуснати в негова полза като израз на неговата защита и като краен резултат - липсва обосноваване на наличието на съществено процесуално нарушение. Изброената в искането съдебна практика от решения на ЕСПЧ не е релевантна към конкретния случай, тъй като тя се отнася за случаите, в които е имало наказателно обвинение срещу лицето и то е било лишено от стандартите за справедлив процес, така както са очертани в чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Органът на разследването може, но не е длъжен да осъществи привличането на лицето в качеството на обвиняем още с първото, респ. с първите действия по разследване. Да се твърди, че е налице съществено нарушение на процесуални правила при разпознаването поради това, че лицето не е привлечено в качеството му на обвиняем, означава да се признае на това действие задължителност от вида на абсолютните, каквато законът не предвижда. Което, от своя страна, би довело до неоправдано стесняване на оперативната самостоятелност на разследващите органи при събирането на „достатъчното доказателства за виновността на определено лице”/ спр. чл. 219, ал.1 от НПК/, а от друга страна - до неоправдано и често необосновано излагане на риск от неоснователна намеса в правната сфера на гражданите, която лична правна сфера е защитена от Конституцията на РБ, от международните актове - чл. 8 от ЕКЗПЧОС ; от чл. 1, чл. 4 от Хартата на основните права на ЕС и от нормите на НПК, предвиждащи съдебен контрол за такава намеса.
Като порок при извършването на разпознаването, проведено на 15.06.2010 год. се твърди, че преди това,- при задължително проведения разпит, свидетелят не е посочил подробно признаците, по които би разпознал нападателя. Вярно е, че съществуват известни непълноти в този смисъл, но и тук не е налице съществено процесуално нарушение. Спазени са формалните изисквания в правилата по чл. 169 - чл. 171 от НПК. Разпитът е проведен преди разпознаването и свидетелят е отговорил, че ще разпознае по посочени от него опознавателни признаци на външността на лицето, което сочи за автор на инкриминираните деяния. Неоправдана вреда за изпълнението на основната задача на наказателния процес би имало, ако процесът бъде лишен от толкова важен процесуален способ за събирането на доказателствени факти, каквото е разпознаването, само на основание неподробни показания на свидетеля, участващ в разпознаването. Особено, когато се касае до свидетел – очевидец на фактическите данни, свързани с установяването на обстоятелствата от предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Искането в тази част е неоснователно и предвид обстоятелството, че по отношение на фактите за причинената от осъдения Б. на инкриминираните дата и място средна телесна повреда на пострадалия В. Ц., няма искане за ревизия на влязлото в сила въззивно решение. Установените в неоспорената му част факти са неотменим елемент от цялостната фактология, включваща и данните, приети за установени в частта относно която се иска възобновяване, а именно - употребата на сила спрямо пострадалия Ц. с цел да предприеме противно на волята му действие за продажба на дяловете на съдружника И. М. М. в предприятието [фирма].
В искането се декларира неправилно приложение на закона по осъждането за престъпление по чл. 143, ал. 1,вр. с чл. 18, ал.1 от НК, но не са наведени доводи. Проверката показа , че законът е приложен правилно. Верни са правните изводи, че инкриминираното поведение на подсъдимия изпълва признаците на престъплението принуда по чл. 143 ал. 1 от НК, тъй като е налице противоправно въздействие върху волята на пострадалия - да извърши нещо противно на възможността свободно да формира поведението си, изхождайки от потребностите и интересите си, която намеса е била препятствана по причини извън волята на дееца. Възраженията са неоснователни и поради това, че съдът се е съобразил със задължителността на дадените му с отменителното решение на ВКС указания по приложението на закона.
Наказанието не страда от пороците, предвидени като основание за неговата касационна отмяна или изменяване, които са и основания за възобновяване на делото. При определяне на наказанията на подсъдимия, съдът правилно е приложил чл. 54 и чл. 36 НК. Въззивният съд законосъобразно е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства високата степен на обществена опасност на деянието и дееца, обусловени от високата стойност на материалния интерес, от който чрез насилие и заплахи, деецът е целял лишаване на пострадалия от постигането на стопанския резултат. Касае се за изключително драстично навлизане и засягане на личната сфера на пострадалия. Налице е добре обмислен, предварително планиран и подготвен брутален акт на нападение, предхождан от поредица от неправомерни действия, които са извън фактическия състав на престъплението: в края на месец февруари 2010 г., около полунощ е избухнала пиратка на терасата на жилището на свид. Ц., за което той уведомил ІІІ РУП при ОД на МВР – Пловдив; през същия период от време е било счупено стъклото на предна лява врата на лекия му автомобил и на предна лява седалка е поставена отрязана свинска глава; след тези прояви е последвала заплаха от страна на подсъдимия до свид.Ц. с текстово съобщение по мобилния му телефон да изпълни волята в желаната от него насока; причакването на пострадалия от подсъдимия пред сградата на полицейското управление, където е мястото на извършване инкриминираните деяния.
Споделят се разсъжданията на въззивния съд, че чистото съдебно минало на подсъдимия не може да смекчи тежестта на подобни прояви на безпардонно незачитане на интересите на останалите граждани на обществото. Така определените наказания са съобразени със закона и фактите по делото и за постигане целите на генералната и специална превенция. Няма основание за намаляване размерите на наказанията. Няма основание за приложението на чл. 66 от НК като съставът на ВКС се съгласява с изложените в мотивите на въззивното решение аргументи, че , подсъдимият макар и да не е осъждан до момента, в конкретния случай, характерът и начинът на осъществяване на инкриминираните деяния, не предпоставят извод, че спрямо личността му може да се въздейства предупредително и възпиращо, и целите на наказанието по чл. 36 от НК - да бъдат постигнати без прилагане на ефективно изтърпяване на наложеното му общо най-тежко наказание за съвкупността на престъпления. Пострадалият е нападнат в личния му автомобил, през деня, на публично и оживено място, в централната част на града, в съчетание с предприети действия за предотвратяване на реалните възможности на нападнатия за защита, с препятстване на възможността да слезе от автомобила си, което основателно е оценено като дръзко и брутално поведение. Тези данни вярно и в пълнота са интерпретирани от съда, за извеждане на високата степен на обществена опасност както на деянията, така и на дееца. Приложените писмени доказателства към искането за възобновяване относно трудовата ангажираност на осъдения и неговото здравословно състояние не могат да бъдат приети и обсъждани, предвид характера на производството по Глава ХХХІІІ-та от НПК, което е по проверка за допуснати особено съществени нарушения на закона по влезли в сила съдебни актове, посочени в чл. 419 от НПК в рамките на приетите от съдебните инстанции фактически положения.Дори и да беше възможно, тези факти са последващи и не биха променили съществено изводите, формирани от оценката на определящите отговорността обстоятелства.
Поради тези мотиви ВКС не намира основания за възобновяване на делото и съгласно чл. 426 вр. чл. 354, ал.1, т.1 НПК
Р Е Ш И:
Оставя без уважение искането на осъдения В. М. Б. за възобновяване на производството по ВНОХД № 1331/2013 г. на ОКРЪЖЕН СЪД гр. Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване
Председател: Членове: