Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 12

гр. София, 06.01.2022 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 522 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата А. М. Л. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат Б. С. срещу решение № 260079 от 23.11.2020г. по в. т. дело № 353/2020г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 3 търговски състав, с което е потвърдено решение № 33 от 20.02.2020г. по т. дело № 89/2019г. на Окръжен съд Хасково. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт А. М. Л. е осъдена да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ сума в размер 30 722,82 лв., представляваща изплатено от Гаранционния фонд обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 12.10.2013г. в [населено място], Италия, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.06.2019г. до окончателното й плащане, както и сума в размер 3 080,59 лв. – направени разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище за неправилност на извода за наличие на извънсъдебно признание на дълга от ответницата, обективирано в спогодба от 2014г. поради обстоятелството, че не е оспорено заплащането на първата вноска от 100 лв. и на сумата общо в размер 3 200 лв., като се позовава на оспорената автентичност на спогодбата на основание чл. 193, ал. 1 ГПК, непредставянето от ищеца на оригинала на спогодбата, липсата на признание на фактите от състава на спорното право и липсата на доказателства за плащане на посочените суми. Касаторът излага доводи за необосновано приемане от въззивната инстанция, че представените с исковата молба копия от документи съответстват на оригиналите и че не е налице нарушение на чл. 193 ГПК, защото Гаранционният фонд нямал право да оспорва представените от компенсационния орган на Италия писмени доказателства. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно: неизпълнението на задължението по чл. 193 ГПК е довело до неизясняване на делото от фактическа страна; съдебният състав не е съобразил, че представените от ищеца доклад за пътно-транспортно произшествие изх. № 24837/2013/10 /10032/8743/10-РС.10/ от 12.10.2013г. на Оперативно звено VII Група „Тусколано“, Сектор „Пътна полиция“, Отдел „Пътно-транспортни произшествия“ при Столична полиция Рим, РИталия, фактура № 03/28.01.2014г., проформа документ „Безопасност и околна среда“ № 29490/17.10.2013г., издаден от арх. А. Джито, забележки, свързани с инцидента по щета № 1302653AUCI, реф. № 13/39047/BG/MES на ИЦБ, експертен доклад по експертиза № 22905 от „Сигма Ауто Асс“, фактура № 312/15.11.2013г., издадена от „Автоцентър 96“ КД, фактура ХАВ № 160465/2013г., издадена от „Автоцентър Марино“ ООД, и фактура № 54/014/28.01.2014г., издадена от Техническо бюро /Сигма Ауто/ геодезист Д. Ломбарди, са оспорени относно тяхната автентичност и вярност, но въпреки това оригиналите на посочените писмени доказателства не са представени; въззивният съд не е отчел, че заверката на копията е направена от копия, изпратени по факс и електронна поща, което дерогира характера на преписите на официални такива по смисъла на чл. 32 ЗАдв. във връзка с чл. 179, ал. 2 ГПК; съдебният състав е следвало да приложи последиците на чл. 183, изр. последно ГПК.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1/30.01.2015г. по т. д. № 52/2014г. на ВКС и решение № 189/25.09.2018г. по гр. д. № 890/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о.:
1. Каква е доказателствената сила на частен документ, съдържащ признание на задължението, чиято автентичност е своевременно оспорена по реда на чл. 193 ГПК от страната, която го е подписала?
2. Каква е доказателствената сила на представени заверени от страната преписи при направено изрично искане за представяне на оригиналите на основание чл. 183 ГПК?
Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат С. Ф. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по посочените от касатора въпроси и решение № 1/30.01.2015г. по т. д. № 52/2014г. на ВКС не се отнася до спорната хипотеза. Поддържа становище за правилност на обжалвания съдебен акт и претендира присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въз основа на приетия в първоинстанционното производство доклад за пътнотранспортно произшествие от 12.10.2013г., изготвен от Столична полиция – [населено място], Сектор „Пътна полиция“, и заключението на съдебната автотехническа експертиза /САТЕ/, изготвено от вещо лице инж. С. П., въззивният съд е приел, че по вина на ответника А. М. Л. /настоящ касатор/ при управление на лек автомобил „Шевролет К.“ с български регистрационен № ДКН Х 5572 BG, собственост на З. М., на 12.10.2013г. в [населено място], Република Италия е настъпило ПТП, при което са причинени имуществени вреди на лек автомобил „Ауди А4 Авант“. Констатирал е, че А. Л. не е забелязала задължителния знак за спиране „STOP “ и не е дала предимство на другия автомобил, в резултат на което е настъпил челно-страничен сблъсък, при контакт на предната челна част на лекия автомобил марка „Ауди А4 Авант“ със страничната дясна част на лекия автомобил с българска регистрация „Шевролет К.“. Съдебният състав е установил наличието на причинно–следствена връзка между механизма на настъпване на процесното ПТП и описаните увреждания на лекия автомобил „Ауди А4 Авант“.
За да направи извод, че Гаранционният фонд е активно материалноправно легитимиран да предяви регресния иск по чл. 288, ал. 12 КЗ/ отм./, въззивната инстанция е приела, че са осъществени необходимите предпоставки: настъпилото ПТП; причинените в резултат на него имуществени вреди; към момента на процесното ПТП ответницата /касатор/ е управлявала лекия автомобил без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в нарушение на чл. 249 във връзка с чл. 259 КЗ /отм./, поради което е невъзможно да се определи застрахователят; изплащане на обезщетението за причинените имуществени вреди по чл. 288, ал. 1 КЗ /отм./ - обезщетението е заплатено от НББАЗ и е възстановено от Гаранционния фонд на НББАЗ в размер 34 022,82 лв., поради което Гаранционният фонд е встъпил в правата на увреденото лице до размера на платеното.
Въззивният съд е изложил съображения относно приложимото материално право за уреждане на задълженията, произтичащи от непозволеното увреждане, а именно правото на Република Италия, предвид обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило на територията на Република Италия – [населено място], съгласно чл. 105 КМЧП, поради което Компенсационният орган на Република Италия е компетентен да прецени дали са налице предпоставките за изплащане на обезщетението и неговият размер. Приел е, че меродавна е стойността на вредите, определена от Компенсационния орган в Република Италия, а Гаранционният фонд заплаща обезщетението въз основа на предоставените от НББАЗ документи и няма правомощие да прави преценка по същество относно предпоставките за изплащане на обезщетение и неговия размер, нито може да оспорва автентичността на доклада като официален свидетелстващ документ и на представените фактури за направените разходи по възстановяването на причинените от деликта имуществени вреди като частни документи - аргумент от разпоредбата на чл. 285, ал. 6 КЗ /отм./.
Изводът за дължимост на претендираната с исковата молба сума е аргументиран и с представената по делото спогодба от 2014г., без посочени ден и месец, за която е прието, че е сключена на 27.11.2014г., предвид клаузата на чл. 2 от спогодбата, съгласно която първата вноска в размер на 100 лв. е направена на 27.11.2014г. при сключването на спогодбата. Изложени са съображения, че с подписването на спогодбата ответницата е признала общия размер на задължението и е приела погасяването на дълга да стане при условията на разсрочено плащане, както и че в процесното исково производство оветницата не оспорва заплащането на сумата в размер 3 200 лв., равняваща се на 32 месечни погасителни вноски., във връзка с постигнатата спогодба. Предвид спогодбата и поради частичното погасяване на задължението е направен извод, че е налице признание на дълга.
По отношение на оспорената от ответницата автентичност на представените с исковата молба писмени доказателства, с оглед представянето им в заверени от ищеца ксерокопия, въззивният съд е приел, че не е налице нарушение на процесуалния закон – чл. 193 ГПК, и няма основание да бъде открито производство по оспорването на автентичността и съдържанието на „Доклада за ПТП“, съставен на 12.10.2013г. от Столичната полиция – Рим. За да направи този извод, съдебният състав е отчел, че оригиналите на оспорените документи се намират в Компенсационния орган, който е определил и изплатил обезщетение на правоимащото лице - Италианското централно бюро, и се е аргументирал с клаузатата на т. 8.4 от Споразумението между компенсационните органи и Гаранционните фондове, в която са посочени реквизитите по искането за реимбурсация и е предвидено изпращането на искането и на писмените доказателства да става по факс или по електронна поща. С оглед на посочената регламентация въззивната инстанция е заключила, че оригиналите на тези документи остават при компенсационния орган, извършил плащането на дължимото обезщетение - Италианското централно бюро, а представените в заверени преписи от ищеца писмени доказателства съответстват на оригиналните.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд, предвид позоваването от въззивната инстанция на своевременно оспорени писмени доказателства по отношение на тяхната автентичност и вярност на основание чл. 193, ал. 1 ГПК и направено искане за представяне на техните оригинали или официално заверени преписи на основание чл. 183 ГПК. Налице е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка дали тяхното разрешение съответства на практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 362/15.07.2010г. по гр. д. № 536/2010г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 79/10.09.2010г. по т. д. № 628/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 91/01.04.2015г. по гр. д. № 5960/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 14/24.07.2017г. по т. д. № 2800/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 174/07.10.2013г. по гр. д. № 1992/2013г. на ВКС, ГК, II г. о. и други съдебни актове. Предвид обстоятелството, че касационната жалба е подадена от ответницата по иска чрез особен представител адв. Б. С. Д., назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК с определение № 378/25.09.2019г. по т. дело № 89/2019г. на Окръжен съд Хасково, дължимата държавна такса по касационната жалба следва да се присъди от съда с решението по спора и да се възложи на съответната страна, съобразно изхода на делото – т. 7 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260079 от 23.11.2020г. по в. т. дело № 353/2020г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 3 търговски състав.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
Указва на Гаранционен фонд, [населено място] до откритото съдебно заседание да представи платежен документ за внесено по сметка на ВКС възнаграждение за особения представител на А. М. Л. в размер 1 451,68 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.