Р Е Ш Е Н И Е № 199 София, 10.11.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. БИСЕР ТРОЯНОВ 2. ГАЛИНА ТОНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Петя Маринова разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 719 по описа за 2016 г. Касационното производство е образувано по протест на Окръжна прокуратура–Русе против нова присъда № 24 от 12.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 228/ 2016 год. на Русенски окръжен съд, с искане за нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Навеждат се касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Процесуалните нарушения са обосновани с неправилен доказателствен анализ, при който показанията на част от свидетелите са възприети от въззивната инстанция превратно и в отклонение от действителното им съдържание. Това довело и до неправилно извеждане на правните изводи за извършеното престъпление закана с убийство. Неправилно бил приложен материалният закон и с въззивната преценка за маловажност на случая по противозаконното унищожаване на чужда вещ. С писмено възражение адвокат А. Е., защитник на подсъдимия Д. А. Д., изразява несъгласие спрямо доводите на касационния протест и настоява за потвърждаване на атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Твърди, че въззивният съд е анализирал поведението на подсъдимия за всяко от повдигнатите му обвинения изолирано, поради което законът е приложен неправилно. Подсъдимият и неговият защитник пледират за отхвърляне на касационния протест като неоснователен и потвърждаване на въззивната присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди искането и доводите, наведени в касационния протест, изложените от страните съображения и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 19 от 11.02.2016 г. по н.о.х.д. № 1411/ 2015 г. Русенският районен съд, ІV наказателен състав признал подсъдимия Д. А. Д. за виновен в три престъпления: 1). за това, че на 22.05.2014 г. в [населено място], извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото (крещял, обиждал, заканвал се, дърпал за дрехите и се опитвал да удари П. Й. П.), демонстративно ударил в земята и счупил чужд фотоапарат, поради което и на основание чл. 325, ал. 1 от НК му наложил наказания лишаване от свобода за срок от три месеца и обществено порицание; 2). за това, че на същата дата и място се заканил с убийство на П. Й. П. като му казал, че ще го убие и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК му наложил наказание от пет месеца лишаване от свобода; 3). за това, че на същата дата и място противозаконно унищожил чужда движима вещ (фотоапарат марка „N. C. L.”), на стойност 25,00 лв, собственост на [фирма], поради което и на основание чл. 216, ал. 1 от НК му наложил наказание от три месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК районният съд групирал наказанията, като определил за изпълнение едно общо най-тежкото от тях, а именно лишаване от свобода за срок от пет месеца, към което присъединил общественото порицание. Изтърпяването на общото наказание отложил, на основание чл. 66 от НК, за изпитателен срок от три години. В тежест на подсъдимия възложил разноските по делото. С присъда № 24 от 12.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 228/ 2016 год. Русенският окръжен съд отменил частично първоинстанционната присъда и признал подсъдимия Д. А. Д. за невинен по повдигнатите му обвинения по чл. 144, ал. 3 от НК и по чл. 216 от НК; отменил приложението на чл. 23 от НК и освободил подсъдимия от наказателна отговорност за извършеното престъпление по чл. 325 от НК, на основание чл. 78а от НК, определяйки му административно наказание глоба в размер на три хиляди и петстотин лева. Касационният протест е основателен. При постановяване на новата присъда Русенският окръжен е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с доказателствения анализ и начина на оценка на свидетелските показания. Това е довело до неправилно формиране на правните изводи за липса на престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК. Съдът е извел две взаимно изключващи се и противоречиви становища за престъплението по чл. 216 от НК, поради което постановеното оправдаване на подсъдимия Д. е незаконосъобразно. Въззивната инстанция е приела за установени същите факти, намерили израз в описаната от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Доказателствените средства били подложени на самостоятелна въззивна преценка, но получили различна трактовка в мотивите към оправдателната присъда. Окръжният съд заключил, че „доказателствената съвкупност е безпротиворечива“ (стр. 4 от мотивите) и поведението на дееца е разкрито по идентичен начин от присъствалите на местопрестъплението свидетели. Съдът съзрял противоречие в „насочеността на заканителните изрази“ приемайки, че невъздържания вербален изказ на подсъдимия Д. не бил насочен пряко към пострадалия П. П., а бил отправен неперсонифицирано към всички присъстващи. И след като заканителните думи не били адресирани конкретно към личността на пострадалия, то извършеното от дееца не било съставомерно от обективна страна поради „липса на реализирано изпълнително деяние“ (стр. 7 от мотивите). Правният извод на въззивната инстанция е неверен. Съдът е изследвал изолирано свидетелските показания, без да ги разгледа съвкупно, въпреки декларирания в мотивите почин. Разделил е без основание свидетелите-очевидци на две групи: П. П. и С. Й., от една страна, и С. А. и Н. Н., от друга страна. Останалите свидетели, полицейските служители Д. Р. и Р. К., преразказват споделеното им от други за вече минали събития, но показанията им като производни били кредитирани по делото. Достоверността на показанията на първата група от свидетели-очевидци въззивният съд изключил с неубедителни доводи, че били баща и син и всеки един от тях се явявал „пряко засегнат от извършеното“ деяние. Затова доверие оказал на показанията на втората група свидетели, макар те да не възприели началото на инцидента – притекли се да разтървават свид. П. от физическата разправа на подсъдимия. Твърдението на окръжния съд, че заканата не била отправена конкретно към пострадалия П., е резултат на изопачено и превратно възприемане на гласните доказателства, както и на изкуственото им разделяне. Приетата от съдилищата фактическа обстановка по делото описва събитията по начин, според който подсъдимият Д. се ядосал на свид. П. за това, че като вещо лице отказал да признае пред застрахователя технически недостатъци на личния автомобил на дееца за последица от реализирано пътнотранспортно произшествие. Пострадалият П. извършвал повторния оглед на возилото и неговите констатации били записвани в нарочен протокол от свид. Й., служител в застрахователното дружество. Така изложените факти позволяват да се направи извод, застъпен и от обвинителната власт, че заканата е отправена към пострадалия П., като е била придружена и с физическо нападение над него. Кредитираните с доверие от окръжния съд показания на свидетелите А. и Н. били приобщени по реда на чл. 371, т. 1 от НПК. Въпреки отдаденото им предпочитание тези показания не са анализирани от въззивната инстанция с необходимото усърдие и задълбоченост. От вниманието на съдебния състав е убягнало казаното от свид. Н. Н. в разпита му на досъдебното производство (л. 22), че заканата е отправена директно към пострадалия П. и изобразена с думите: “Д. започна да крещи към него“. А пресъздадените от свид. Н. думи и изрази буквално са изведени от въззивната инстанция като проява на заканителното поведение от страна на подсъдимия. Свидетелят А. е възприел сипещите се от дееца закани за адресирани и към двете вещи лица – П. и Й., които били на местопрестъплението: „М. започна да крещи и да обижда вещите лица и към П. и към С.. Крещеше им …“ (протокол, л. 21 д.п.). Изцяло пренебрегнато от съда е предприетото от подсъдимия физическото нападение над постр. П., което се явява още едно косвено потвърждение за личността, към която заканата е била отправена. Изводът в оправдателните мотиви за неперсонифицираност на заканата е превратно изведена. Въпреки декларираната от съда теза (стр. 5 от мотивите), че в показанията на полицейските служители Р. и К. се съдържали производни доказателства и служели за проверка на първичните такива, изложените от полицаите факти не са анализирани в съпоставка с показанията на постр. П. и на другите свидетели. Съдът отново е пренебрегнал изложените от свид. К. факти, показващи ясно пряката насоченост на заканителните думи и изрази: „Д. отишъл до П. П., хванал го за реверите на ризата и крещейки започнал да го дърпа и заплашва с думите….“ (протокол за разпит, л. 23 от д.п.). Свидетелят Р., пристигнал на местопрестъплението по подаден сигнал излага на л. 24 от д.п., че „П. П. отказал да впише исканията на Д. като щета в протокола и Д. започнал да го обижда и да го заплашва с убийство.“ Въззивният съд е разгледал изолирано показанията на свидетелите П. и Й., а изложените от тях факти не взел предвид при изготвяне на изложената фактическа обстановка. Не е отдал необходимото значение на водещата роля на постр. П. като експерт, провеждащ повторния оглед, и решението му да не удовлетвори неоснователните претенции на подсъдимия, което е станало повод за демонстрираната вербална и физическа агресия. Съвместната оценка на гласните доказателства би позволила на съда да направи други изводи – че употребените в множествено число заканителни изрази са насочени към двамата участващи в огледа лица П. и Й., но не са били отправени към притеклите се на помощ механици (А. и Н.) или към неприсъстващи на местопрестъплението лица, какъвто довод решително е залегнал в мотивите за оправдаването на подсъдимия. За действителното съдържание на заканителните думи сведения излагат свидетелите П. (л. 101-102 от н.о.х.д.) и Й. (л. 104 от н.о.х.д.). Въззивният съд не е намерил за необходимо да приобщи по реда на чл. 281 от НПК показанията на свид. П. от досъдебното производство (приложени на л. 90-92 от д.п), да ги анализира и съпостави с останалите доказателства по делото. Отхвърлянето на заявените от този свидетел факти като недостоверни е проява на незадълбоченост на съдебния състав. Неясно остава съждението на стр. 8 от мотивите, че „адресатите [на заканата] не биха могли да бъдат лесно уплашени“ и защо отправените думи и изрази не са имали характер на закана с престъпление. Въззивният съд е пренебрегнал като логична и възможна правната конструкция на реализирани множество престъпления по чл. 144, ал. 3 от НК спрямо различни личности, но с едно изпълнително деяние и следователно осъществени няколко престъпления при еднородна идеална съвкупност. Не е взел под внимание и заявеното от свид. Св. Й. становище, че не желае да участва в досъдебното производство в качеството на пострадал (протокол за разпит, л. 93 д.п.). А подлежащият на доказване предмет по делото е повдигнатото обвинение за закана с убийство към постр. П., но не и спрямо други лица. Изводът на въззивния съд за липса на изпълнително деяние по чл. 144, ал. 3 от НК е несъстоятелен, тъй като действията на подсъд. Д. не са анализирани посредством събраните по делото доказателства обективно, всестранно и пълно. Допуснатото нарушение на нормите на чл. 13 и чл. 14, ал. 2 от НПК е рефлектирало и върху ограничаване на процесуалните права на прокуратурата, като страна в процеса, да докаже обвинителната си теза. Проявеното касационно основание по чл. 348, с ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 3, т. 1 от НПК налага необходимост от отмяна на оправдателната присъда в тази част и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен съдебен състав. Русенският окръжен съд незаконосъобразно е оправдал подсъдимия Д. по повдигнатото му обвинение по чл. 216 от НК. Съдът е приел, че деянието разкрива признаците на маловажен случай по смисъла на чл. 216, ал. 4 от НК. И тъй като вещта е частна собственост, съгласно чл. 218в от НК наказателното производство се разследва по тъжба на пострадалия. Поради неконституирането на частен обвинител по делото и липсата на изрично искане по чл. 287, ал. 5 от НПК въззивният съд нямал основание да се произнесе с присъда за престъплението по чл. 216, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК. И защото липсвало надлежно обвинение – оправдал подсъдимия. Съобразно изискването на чл. 304 от НПК съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление. От изложените съображения се разкрива вътрешното убеждение на съдебния състав, че престъпление против собствеността действително е извършено, изпълнителното деяние е осъществено от подсъдимия Д., от субективна страна – с пряк умисъл, а правната квалификация е преценена по привилегирования състав на чл. 216, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК (мотиви, стр. 8). Следователно – подсъдимият не е подлежал на оправдаване. Налице е противоречие в мотивите на въззивния съд – при извършено виновно от подсъдимия престъпление последният е оправдан. Русенският окръжен съд е пренебрегнал дължимото законово правомощие по чл. 24, ал. 4, т. 1 от НПК, поради което оправдателната присъда в тази част е незаконосъобразна. Препятства се възможността на прокуратурата да реализира възложените й по закон правомощия (ако действително деянието представлява маловажен случай) и правото на пострадалия да търси закрила за осъщественото противоправно и престъпно поведение. Затова новата присъда в тази част подлежи на отмяна, а делото – върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. Допуснатите от Русенския окръжен съд процесуални нарушения са съществени, тъй като довели до накърняване на процесуалните права на прокуратурата като страна в процеса – чл. 348, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК. Те налагат необходимост от отстраняването им и връщане на делото на стадия на въззивното съдебно производство, където са били допуснати. Отмяната засяга и извършените с новата въззивна присъда промени на института по чл. 23 от НК, както и законосъобразността от прилагане на института по чл. 78а от НК за извършеното хулиганство по чл. 325, ал. 1 от НК, тъй като законова пречка за това се явява обстоятелството на реализирани от подсъдимия множество престъпления. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло присъда № 24 от 12.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 228/ 2016 год. на Русенски окръжен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.